club50plus.bg

Спомени, запечатани – съхранени мигове

Преди години съхранявахме спомените си в големи и тежки албуми. Снимките бяха черно-бели, после станаха цветни, а сега снимаме с телефоните си и правим папки в паметта му или в компютъра.

Преди две години се снимахме с приятелят ми в Несебър в едно студио пълно с костюми от различни епохи. Днес тази снимка виси в нашата спалня, изглеждаме аристократично и атмосферата в стаята трепти от погледите ни в рамката.

Наскоро си преглеждах снимките и клиповете в телефона. И така се натъжих. Любимото ми куче Тара (немска овчарка) ме гледаше от малкият екран, бях далече, когато умря. После другото ми куче Лизи (бяла болонка), която остана при бившия ми съпруг след развода и вероятно вече ме е забравила. Един букет от бели калии, купен от сина ми за рождения ми ден и останал неподарен, защото трябваше да пътувам за работа, а той спеше, когато тръгвах... Майка ми, която вече не е до мен... И баща ми, който също вече не е до мен...

Няма ги! Всичко това е само в моите малки снимчици

Толкова много липсващи от пъзела на моят живот и обичани от мен парченца. Моменти, запечатани в една мемори карта, по-малка от нокъта на палеца, а събрала толкова много тъга и спомени.

И аз... понякога усмихната, но с такива големи тъжни очи.
Всеки има своите спомени, облечени в смях или тъга. Аз просто не мога да се начудя на този живот с каква бързина и как умело ни върти като пумпали в различни посоки, как ни променя с всяка една изживяна секунда и как се разваля нашият свят за едно мигване, за да бъде пренареждан и преаранжиран отново.

Много мисля напоследък, превръща се в епидемия тази моя носталгия по вече изгубените пътеки. Обърквам се. Май един крайпътен отдих ще ми се отрази добре.

Де да можех и аз да постъпя като тези заможни хорица по филмите – да си взема почивка (неограничена), да гледам изгрева, да рисувам пейзажи, да се любувам на пеперудите и цветята, да се излежавам в зелените треви и да не мисля за торбичките с проблеми, окачени на ключовете ми за дома.

Ех, и да снимам ли? Да се опитам ли да запечатам тези мигове на наслада и духовна хармония, за да си спомням как някога съм била щастлива или да оставя мига да се слее с природата...?

Да, да, да... но това е по филмите. На мен не ми достигат няколко левчета, за да се оставя на тези си желания. Затова, сещам се че там горе има албуми, стари и тежки пълни с купища черно-бели и цветни снимки, освен това имам време и мога да попътувам назад... преди сто лета. Ммм, да... и да си припомня,че: „На Добрите хора Понякога им се случват Хубави неща!"