club50plus.bg

Сродните души невинаги са от един вид

С буца в гърлото вървях безсмислено по безлюдната улица, от двете страни на която се сменяха пъстри дворове. От някъде изскочи неголямо куче и заприпка към мен. Никога не съм се страхувала от четириногите, затова потърсих очите му. Бяха добри, доверчиви, почти човешки. Поривисто се наведох към този неочакван приятел.

Кучето за секунда замря, втренчи се в мен. После приближи до оградата, подви опашка, седна. Ушите му клюмнаха, сниши глава. Гледаше ме от ниско с топли, разбиращи очи и като че поемаше и поемаше от моята болка.

Сякаш всичката ми мъка се изля в него. Източи шия, гушата му се опитваше да докосне земята, а черните му ирисови дискове изпъкнаха. Муцуната заподскача, напомняйки хлипове.

Направих гузно няколко крачки. Подминах го. Кучешката глава ме следеше сякаш молеше за помощ. Спрях объркана. Чувствах се виновна за това жизнерадостно до преди минута животинче, което сега се беше смалило до неузнаваемост от чуждата болка. Моята болка!

Погалих топлата муцуна. Усетих приятелско лизване по ръката. Затичах. Дворовете се разминаваха с мен. Летях. Светът беше ласкав и добър.

Материалът не участва в разпределението на месечната награда