club50plus.bg

Когато оставяме усмихнат отпечатък върху живота

Казват, че са необходими цели 43 мускула, за да се намръщим и само 17, за да се усмихнем. В природата на човека е да избира по-малкото съпротивление. Защо тогава намръщените хора около нас са като че ли повече от усмихнатите? Как точно по този така важен показател избираме по-трудното?

Имаме толкова много причини да се усмихваме. Една японска мъдрост гласи „В усмихващо се лице стрела не пускат." Прекарваме много време в приготовление за важна среща или тържествено мероприятие, а ако говорим за нежния пол, това са не само дрехи, обувки и аксесоари, но и гримове, прическа, маникюр и какво ли още не. Суетни мъже, задържащи се дълго време пред огледалото, също не липсват. Целта е да бъдем харесани, одобрени, привлекателни и в това само по себе си няма нищо лошо, стига да е с мярка. Но често забравяме най-важното. Да вземем доброто си настроение с нас. Може да не харесат облеклото ни, а прическата ни да им се стори странна, понеже вкусовете са толкова на брой, колкото са и хората, но в едно няма как да сбъркаме – усмихнатото лице е по-красиво от намръщеното. Това поне е сигурно. Може някой да се е облякъл като нас, но никой не би могъл да има нашата усмивка. Защо тогава забравяме да се усмихваме, а когато го правим, често не е естествено?

Истинската усмивка не е просто гримаса и механично съкращаване на лицеви мускули – това би я направило изкуствена, лицемерна, протоколна... Далеч по-въздействаща е тогава, когато извира отвътре, когато цялото същество на човека се усмихва. В такива случаи усмивката сякаш струи от очите, от лицето и прави присъствието на човека срещу нас светло и завладяващо. Понеже само истинските неща безпогрешно стигат до околните и отварят врати, пред които механичните ни жестове и мимики са безсилни.

Понякога неискрената и формална усмивка може да бъде дори плашеща. Когато бях дете, правех чести ангини, някои доста сериозни. Помня как майка ми ме водеше на лекар (бил съм на около 4-5 г.) и как в един момент всички започваха да ми се усмихват и да повтарят колко голямо и смело момче съм. В такива моменти аз се разплаквах, понеже знаех, че започнат ли всички в бели престилки като по команда да се усмихват по този начин, следва я инжекция, я някаква друга неприятна манипулация.

Позитивният човек е вътрешно усмихнатият човек. Той е добре приет от околните, често се усмихва и това е естествено проявление на него самия, а не добре трениран жест, използван според критериите на някакъв негов си вътрешен регламент.

Познавам такива хора, умеещи с лекота да преминават между проблемите – плавно разгадават енигмите на делника, вместо усилно да се втренчват в тях, пробивайки ги с поглед.

Усмивката е най-доброто средство срещу голяма част от проблемите ни. С нея можем да дадем на света страшно много, без това да ни коства нещо. Можем да я раздаваме щедро, до края на дните си, без да се притесняваме, че нещо в нас ще се изчерпа. Нещо повече – тя е дар не само за околните, но и за нас самите, понеже посредством нея създаваме уют и за самите себе си.

Усмивката е и едно от нещата, които ни отличават от животните. При тях показването на зъбите съпътства агресивно поведение, представлява предупреждение, заплаха или поне това са думите, с които често назоваваме поведението им в подобни ситуации. Само при хората съществува усмивката като гримаса. Животните си имат своите жестове на добронамереност – било то допиране на носове, махане на опашка и т.н., но усмивката е единствено човешко проявление. Виждал съм кучета, обучени от стопаните си да се „усмихват", оголвайки зъбите си, но това е просто един подражателен жест и нищо повече. Аналогично на папагала, повтарящ думи, без да може да осмисли онова, което сам изговаря.

Има хора, които всячески се опитват да получат нашата усмивка. Ние често не ги забелязваме, защото сме заети да се стремим към усмивката на други хора. Всеки, който се е влюбвал, знае как усмивката на другия може да го топли дълго време, понякога години наред. Това я превръща не просто в гримаса, а в мистичен код, мащабите на който надхвърлят емпиричните ни представи. Сещам се за дългогодишните дебати относно картината на Леонардо да Винчи „Мона Лиза (Джокондата)" и тайнствената усмивка на изобразената жена.

Животът на всеки от нас е просто лента или набор от снимки, метафорично погледнато. Какво ли би било върху тях да оставим усмихнат отпечатък, който не е следствие команда на фотографа „кажете зеле”, нито е само гримаса, която изкуствено задържаме до щракването на фотоапарата, така както се стремим да не премигване няколко секунди... От нас зависи каква ще е лентата на живота ни, която ще завещаем на вечността.