club50plus.bg

Днес Ви представяме Стефан Сираков. За себе си той казва така:

"Отскоро съм в КЛУБ 50+, казвам се Стефан Сираков и по занятие съм механик, ремонтираме машини и съоръжения в един завод. В свободното си време се опитвам да пиша поезия, да пътувам, да правя снимки. Радвам се на живота доколкото мога , просто го живея..."

А ето и повече за него и неговата история:

Вече карам петдесет и втората си година. Не се спирам често пред огледалото, защото знам, че ще видя едно застаряващо момче с някое излишно килограмче и сивеещи коси. И мълком се питам в себе си, както си тръгнал, Стефане, докъде ли ще стигнеш?... Далече е още за пенсия, поне 10 работни годинки има още занапред. Пък и закъде ли да бързам? То с тая пенсионна реформа, дето няма оправия…

Но както и да го мислиш, не може да се живее само в сивото ежедневие – сутрин към работа, вечер към вкъщи. Вечеря, диванче, телевизор…Добре, че е внучката, почти на 2 годинки. И макар отдалече, от чужбина, се виждаме и чуваме всяка вечер на скайпа. Радост за баба и за дядо – разтапя сивите  ни и уморени души с лъчезарната си усмивка и все още неразбираемия си бебешки език. Понякога си правя и равносметка на живота. Разбираме се със съпругата, макар че не винаги всичко става според очакванията й. Създадохме си собствен дом, отгледахме децата, които вече отлитат - поемат по своя път в живота. Развивахме се, всеки един в своята работна среда, сменихме колата. Добре живеем общо взето, не мога да се оплача. Но, като че ли времето за големи мечти и желания поотмина. Ентусиазма на младостта ни поулегна. Неусетно установихме, че е дошло времето на малките радости и удоволствия в живота, времето с по-малко грижи и отговорности.

А каква по-голяма радост от любовта ни към природата? Двамата с нея обичаме туризма и сме участвали в много походи и преходи през годините. А околностите на нашия град са живописни и разгледни: дефилето на река Чая с красивите и топли вирове, родопските склонове, въздигащи се от двата бряга на реката, прочутата Асенова крепост и множеството белеещи се параклисчета, накацали по скалистите височини около града, Бачковския манастир и Клувията…Всеки сезон е красив по своему: зимата - с белоснежната си тишина; пролетта -  с първите кокичета и минзухари, с този невероятен дъх на зараждащ се живот, с буйните люляци…; лятото - с жарката си топлота и обич, с прохладните сенки край вировете на Чая…; есента - със своята мъдрост и многоцветие, с плодородието си…

Решихме, ако не в събота, то поне в неделя да вземам фотокамерата  и да излизаме на чист въздух. Да се раздвижим между хората, пък и те да ни видят. Особено нагоре, към Асеновата крепост, е голямо движение. Младежи тичат, пенсионери си правят лафа, едни са се прегърнали влюбено, други разхождат кучета. Слънчо се усмихва приятелски и святка в очите на хората. Веселие  и глъч гъделичкат ушите ми. Усмихвам се и аз, излизам от черупката си (в която често се самозатварям) и се чувствам някак си по човек. Тук срещнеш познати, там спреш на някоя чешмичка  или пейка и неусетно денят превалил. Този досег с природата ми дава възможност за съзерцание  и за едно сливане с нея. Избистря мисълта ми и съзнанието, че аз „великия” човек съм нещо дребно и незначително. И така, на една от тези разходки, на една от тези пейки, под галещото слънце и вдъхновението на шумолящия вятър, се зароди стихотворението „Сила”, изпълнено с любов и преклонение към природата  и създателя:

В природата бера си здраве,
пречиствам се от градска суета,
душата там говори ми наяве,
там мога по дъгата да вървя.

И дърветата ги чувствам близки –
Бог ги е създал на таз земя,
а в тревата теменужки ниски,
ухаят скромно в пролетта.

И птича песен нежно ме омайва,
и поточе нейде тихо ромони,
и туй що моето сърце спотайва,
тук ражда се и почва да цъфти.

Разпуква се, напъпило доброто –
съзнавам, че съм половин човек –
от себе си с любов изтривам злото,
към Бога търся пътя си нелек.

От теб, Природо, черпя сила,
при тебе чувствам се дете,
съзнавам, че съм рожба мила
що любиш с майчино сърце.

Такива дни ме зареждат с емоция и енергия, наистина ми дават сила.  А камерата ли – питате защо я нося ?...Просто погледнете през нейното „око” и ще съпреживеете с нас това, което сте пропуснали… А ние с жена ми си говорим, че трябва по-често да си създаваме такива моменти - празници за душата – мигове във времето на малките радости…

Вместо галерия със снимки, отделих нужното време  и създадох следващия видеоклип със същото заглавие „Времето на малките радости”. Напомням, че клипа е записан в качествен HD формат. Когато го отворите проверете настройките на плеъра , дайте на пълен екран и пуснете колонките на „сърдечен” ритъм. А който има телевизор с интернет (или връзка с лаптоп) може да се наслади на големия екран. Нека този фоторазказ наистина да ви докосне.

                                              07.03.2017                                      Стефан Сираков