club50plus.bg

На „Графа” изведнъж заваля. Големите капки дъжд наперено се удряха в плочките и в преминаващите на близо трамваи. Хората по тротоара се засилиха  да се скрият във входовете на сушина. И аз със своите два палавника-внучетата, се мушнах във входа на първата кооперация  .Връщахме се щастливи и шумни от играта в парка на стадион”В.Левски”. Децата, възбудени от внезапния дъжд, не спряха със своите детски въпроси. Загледох се в локвата на тротоара пред нас. Сивото небе над града с охота изсипваше голямо количество вода над прашния град. Едрите капки дъжд си чукаха челата в локвата и бърбореха на своя език. Замислих се слушайки тяхната музикална пиеса. За миг се отделих от шума на улицата и се пренесох във времето назад.

Беше септември месец. Връщахме се малка, разнородна групичка студенти от първите учебни упражнения. Весело вървяхме двама представители на черния континент и по един от две градчета извън столицата. Някъде в началото на „Графа”, броейки от завоя на Националния стадион, от небето някой сякаш изсипа огромна кофа с вода. Дъждът заудря всичко що е на земята-хора, коли, къщи със своите едри капки. Цветнокожите ни колеги с природен инстинкт се мушнаха в първия наблизо вход.  Ние двамата бързо ги последвахме. След шумната българо-разноизична  реч се огледохме .В ъгъла на входа се беше приютило симпатично младо момиче. На звучното ни влизане в тази що годе сушина, тя леко и загадъчно се усмихна. И четиримата кавалерски  отвърнахме.Очите на нашите мургави братя се въртяха странно ту към нас,ту към момичето. Дъждът се усилваше и нямаше намерение скоро да спре. Добър повод за заприказване. И то не закъсня. От дума на дума се засилваше интересът към момичето на двамата чужденци.На развален български те с охота предлагаха своята компания за след дъжда. Изминалият половин час преминаваше в шеговити закачки и смях.

- Не ми се занимава с твоите приятели. Ти си ми симпатичен-отрони младата ни „съквартирантка” от входа. -Разкарай ги!

 След  думите я погледнах по-внимателно. Имаше миловидно лице под разрошения бретон. Очите й бяха много големи и много тъжни.Тялото й беше облечено в дънки и спортна блузка.Погледите ни се срещнаха и тя ми намигна дяволито. В този миг дъждът спря внезапно, както беше започнал.Ние, с един повече поехме весело по измитата улица.

- Ще ме изпратиш ли до гарата. Ще пътувам до брат ми в провинцията.- почти на ухо ми го каза тя, пресичайки шумната „Раковска”. Кръстовището беше добър повод да се разделим с представителите на черния континет. Моето провинциално сърчице се луташе от задоволството на харесван до неизвестността на предстоящото.Увлечен от нейните молби аз тръгнах хазартно с нея. В трамвая към гарата ни беше много весело.Р азговорът помежду ни се нижеше като между дългогодишни приятели. Съществуващото растояние между нас започна да намаля осезателно. Валя,така се представи, имаше способността сладко,сладко да се разкрива с времето. Да, бяха измина ли  близо 3 часа от онзи дъжд на „Графа”, а вече ми споделяше искрено  нещата от детството си.

      - Бяхме много  задружно семейство. Живеехме в малко градче в Балкана, но бяхме много щастливи. И четиримата в семейството си споделяхме взаимно всичко що ни вълнуваше в живота.Ние с брат ми растяхме като волни и весели деца сред дивната планинска природа. В къщата ни беше винаги приятно. Много гости и много приятели. Повечето бяха на нашите родители и ние ги слушахме в захлас. Благородно завиждахме на дружбата им преминала през много години.

Гласът на информатора съобщаваше за поредния влак за градчето на брат й. Спогледахме се. Определено човешка близост се беше загнездила между нас. И на двамата ни беше хубаво.

- Продължавай разказа-сервирайки кафето на масата в РСВ-то я приканих аз.

- Ще обикаляме вечерния град - предложих  скромната си кавалерска възможност, усещайки че ми става интересно с това момиче.

- Съгласна, той брат ми ме очаква на свиждане чак утре - успокоена прие тя моята покана.

- И всичко беше красиво, докато една вечер баща ми не доведе един негов колега от казармата.Сякаш по-трудно започна да разказва тази част Валя.

 - След много години позабрава, ние им се радвахме на вечерните им спомени за военната служба, макар че гостуването му се оказа малко дългичко .Една сутрин решихме аз  да го поразходя из близката гора. С голямо желание поех ролята си на гид  и навлезохме навътре в гората. Не след дълго гостът взе да ми говори странни изречения, придружени с непрекъснат допир до  мен самата.Така, след известно време той изведнъж се нахвърли като животно върху мен и.......

Тук Валя спря разказа си. Отпи голяма глътка кола и  се загледа в близката маса.Там весело се смееха малко момиче с баща си. И аз на свой ред се загледах. Мълчахме незнайно колко .

- После баща ми като разбра го намерил в родното му място и го претрепал от бой. Сега е в затвора за известно време.- набързо завърши картината на своето семейство тя.

- Всичко се разби.Сега съм момиче от хотел”Севастопол”- със строго и делово лице ми докладва тя.

- В теб видях малко от тази семейна топлинка ,която така ми липсва в този голям град - толкова простичко и нежно ми го каза моята позната от часове.

- Хайде малко да се разходим. Искаш ли?-вече бяхме станали и вървяхме срещу пристигащия поток пътници на централна гара. Повечето хора си идваха в града си.З абързани да се приберат при семействата си те се разминаваха с нас.

-Я, виж дават „Ромео и Жулиета”. Искаш ли да го гледаме?Аз черпя-по детски възбудено реагира Валя покрай големия афиш на филма. В киносалона определено бяхме една шепа хора. Тя си избра балкона за гледане.

- Така сякаш съм по-близо до героите - ми обясни своето предпочитание Валя.

   Бях  гледал няколко пъти филма и очите ми сега повече се вглеждаха в нейното лице. В тъмния киносалон, то ту искреше осветено от любовните думи от екрана, ту натъжено се свиваше от неочакваните развръзки на събитията.При трагичния завършек на тази световна ода за любовта,по лицето й на воля потекоха искренни сълзи.Излязохме съпричастни на гледаното.Тя нежно потърси моята длан. Вървяхме по обратния път към гарата безмълвни, хванати ръка за ръка. Вечерта беше звездна. Тъмното небе над големия град светеше с ярките им светлини.

Едно обикновено младо момиче разкри себе си в този бездушен град.То не скри нищо в своята човешка изповед.В почивката от клиентите си, показа нежно своя чист момински образ.Аз й се възхищавах.Затова и я целунах при тръгването на нощния влак.

- На всяка цена да ми се обадиш, Светозаре!В хотел „Севастопол”, запомни ли? - уверено ми го повтори отдалечавайки се от мен в посока брат си.Двете червени очи на влака сякаш съпричастно ми намигнаха. Прибирах се помоему развълнуван от тази непредвидена среща под дъжда.Достатъчно ли се допрях до искрената съдба на това момиче? Сърдечно ли изживях нейния спомен от живота? Остава ли в мен нещо от тази  случайна среща? Въпроси, които внезапния дъжд прекъсна от раз!Едрите капки  заудряха шумно по всичко що е на земята! Аз живеех  наблизо и се приютих в безистена, където беше моята студенска квартира.   

- Дядо,дядо какво чакаме. Дъждът отдавна спря.

Познатите ми гласчета ме върнаха в действителността. Нистина по улицата трамваите шумно се разминаваха.Човешкият поток беше изпълнил трайно двата тротоара. Небето ни намигаше със закачливото слънце отгоре.

-Да тръгваме милички. Дъждът наистина спря.

Хванал топлите им ръчички напуснах приютилия ни за известно време вход.

 

 

 

 

30.07.2014 год.                                    Т.Д.