Край синия Дунав играем и пеем – край синия Дунав задружно живеем
Това е поетичното име на красивата и трудна композиция на СК „ДУНАВ” Русе. Прегърнали мотото: „За спорта възраст няма” – 50 лъчезарни жени в крехка, пенсионна възраст поеха с автобус на 28 май 2011 г. посока запад – гр. Враца. Там беше определено да се проведат ежегодните зонални прегледи за северна България на спортните клубове – „ветерани спортисти”. Толкова сме „мераклии” за това участие, че половината южна България се беше изсипала във Враца – от Велинград, Дупница, Казанлък…Враца ни посрещна слънчева, ведра, окъпана в зеленина и прохлада идващи от величествения врачански балкан.
Провеждаха се Ботеви празници. Мало и голямо се бяха включили в най-различни програми за прослава на клубове, дружества и като цяло на своя град.
Та и Ние!
Датата 29 май 2011 г. беше посветена на нас
Бяхме 20 спортни групи от 16 града. Първо дефилирахме под звуците на духовата музика пред кмета на града и неговите представители, пред гостите от София от Асоциацията „Спорт за всички" и пред приветливите лица на врачани – излезли да ни аплодират и подкрепят. След поднесените приветствия от официалните лица – сърцата ни бяха разтопени от танца на малките „Ботевчета-мажоретки". Толкова бяха красиви и нежни, че нямаше как да не ги запечатаме във фотоапаратите си.
От тук нататък игрите започнаха. По жребий бяхме № 10. Площадът широк, огромен, озвучен ни очакваше. Публиката, празнично шумна, вече бе насядала на специално подредените пейки. Всеки трети с фотоапарат в ръка. Нали трябва да се увековечат събитието, родата, приятелите...
А там на плаца, преобразяването, магията се случват. Участниците играят, забравили болежки, куцукания, грижи, огорчения, безпаричие...Там са слънчеви, усмихнати – броят си на ум от едно до осем и пак, и пак. И докато върви композицията – просто се забавляват! И публиката се забавляваше...
Разбира се – представихме се отлично! Много ни аплодираха. Настроението беше във върхова фаза. Бяхме доволни и щастливи и поехме, да оползотворим времето, към Белоградчишките скали. Пътем, в автобуса се запознахме с кратка информация за разположението и размера на скалите и легендите за причудливите им вкаменени форми.
Но застанали в подножието им, осъзнахме колко сме малки в сравнение с величието на природата. Изслушахме беседата на екскурзоводката – компетентна и обширна. Гледахме на ляво, на дясно. Цъкахме. Покатерихме се и тук, и там, за да усетим съприкосновението с тази червена скала. Купихме си сувенири за спомен. „Изщракахме" и няколко кадъра, за да докажем на поколението, че и тук сме били!
И после, доста уморени, потеглихме към планинската вила, в която щяхме да нощуваме. А по пътя зелено, зелено – чак да ти измалеят очите.
Уморени ли казах? Елате ни вижте!
Един горещ душ, една топла, прясно приготвена вечеря, нужното количество подгряващи ноти и... чашите искрят, очите блестят – то бяха песни и танци, и хумор, и смях, и скечове... „за спорта възраст няма!"
А как хубаво се спи под звуците на птичия хор! Осъзнаваш колко много си лишен, затворен в апартаментските си кутийки, от природните хубости.
Вече сме си у дома. Добре дошли в реалността! Всеки се потапя в ежедневието си. А то, уви, не е розово. Но това, което преживяхме – ще топли и радва дълго сърцата. Ще има спомени. Весели. Ще има преразказване. Ще се заредят пак понеделник, сряда, петък – дните в които се събираме в залата. Спортуваме, общуваме. Това е животът ни в частта „спортуване". Но почти всеки от нас участва и в други форми на общуване, защото е казано: Не оставяй мозъка и духа си в бездействие – ще закърнеят! И защото общуването на човека със себеподобните е „Голяма работа".
Все още няма коментари