club50plus.bg

Покажи ми света на щастливите хора!

Червената лампичка светеше в главата ми, а уморената ми душа беше превила гръб като мършав котарак. Вече нито ми се говореше, нито ми се мислеше, нито ми бяха останали сили да крещя за помощ.

Товарът, който носех на плещите си от години ме задушаваше, а аз вместо просто да го махна от себе си, пъшках и се оплаквах,пъшках и се оплаквах, превивах се от непосилното бреме, но се движех, заедно с товара. Товарът беше купчина стари проблеми, завързани като тенекии за мен. Носех си ги от години, за да не наранявам удобно настанените в тях паразити, гледах да не наруша нечие спокойствие,но моето бе винаги на ръба на депресията.

В ушите ми гърмеше алармата на тялото, то горкото беше загубило представа за хармония между него и душата. Чувството на гняв и обида се беше настанило на трона на емоциите. Радостта и любовта бяха хвърлени в затвора на мълчанието. Бях осакатена от глупостта да се раздавам напразно, за да обслужвам хората, които не искаха да пораснат. Същите, които обезглавиха моето детство и ме направиха терминатор с бездействието си. 175 200 часа от моя живот или с други думи - 20 години изкачвах мираж облечен в плът.

Направо се размазах от напразно раздаване. Раздадох себе си

В огледалото срещах образ на жена. Все още млада, все още хубава. Малки бръчици се прокрадваха около устните, очите и на челото. Едва забележими, когато се бях наспала и по-дълбоки, когато бях смазана от умора и проблеми. А отвътре милата ми душичка се беше превърнала в беловласа старица.

Когато случаен и непознат човек видеше образа от огледалото и се отнасяше с мен като с жена, аз бегло си спомнях, че съм млада и хубава, трудно се отдавах на блаженството да бъда обичана, но много явно усещах обидата и тежестта от тези неспирно дрънкащи за мен тенекии, които изпиваха всеки светъл лъч в мен.

Забраних си да мечтая, да обичам, да имам право на себе си,

да живея, да бъда щастлива. Осакатих се напълно след всичко, което пожертвах за чуждото щастие, защото бях отговорна. Да, но не и към себе си. Молех се, плаках, чаках и стенех, крадях от себе си, а давах всичко що имам на хората.

Наложи се да работя като майка, прислужница, полицай, съдия, любовница, банка и какво ли още не.

Аз просто дойдох на този свят като жена. Исках да съм умна, нежна, да гледам децата си с любов, да създавам уют в къщи, да се радвам на щастливите мигове с човека до мен, да живея праведно и пълноценно.

А какво се получи?!

Понесох най-тежките удари в живота си в самота, търсейки подкрепа и утеха от непознати. Докато се раздавах, сринах себе си и останах една празна бобена шушулка. Една празна обвивка, подхвърлена на вятъра и произвола.

Червената лампичка свети, а душата превила гръбнака си плаче.

А сега накъде? Без фанфари и червени килими, без излишни фалшиви усмивки, без молби за малко любов.

Просто Боже, само ти ми остана!

За утеха, за мир, за опора, прекрои ме, прости, научи ме!

Покажи ми света на щастливите хора!

Научи ме отново да виждам светлината на света покрай мен!

Дай ми шанс пак за миг да опитам любовта, радостта и живота!