club50plus.bg

Животът не може да се разкаже, той трябва да се изживее

Поклащаме се върху вълните на живота като стари, презокеански кораби, поели върху себе си товара на всичко онова, което сме вземали от пристанищата по пътя си. Някои от товарите сме приели с желание, а други са ни затрупвали, въпреки волята ни. Изпод всичко това, не е лесно за външен наблюдател да открие малката и крехка лодка, която е стояла на старта на цялото това пътуване. Тя отдавна е под морското равнище, поела тежестта на товара и повечето ни познати не подозират за нея... дори и ние май сме я забравили. Забравили сме какви сме били – волни, леки, пъргави, самонадеяни. Понякога разглеждаме старите си снимки и се случва ненадейно, макар и за момент, нещо да ни прободе под лъжичката – ние ли бяхме това, истина ли беше, за какво мечтахме...

Кое е нещото, което може да разчисти наслояванията на миналото

с лека ръка и да ни напомни кои сме и за къде пътуваме? Вероятно само онова, което истински ни е разтърсвало, може да ни върне години назад и да ни подсети за собствената ни гледна точка в предишни етапи от живота ни.

Някъде сред снимките откриваме и лика на онзи, който на младини е бил най-важната притегателна за плахите ни, лутащи се чувства. Виждаме го млад, прекрасен и красив, такъв го помним и ние, но сме наясно, че времето не е пощадило и него. Той е бил превъплъщението на едни от най-сладостните ни трепети, които сме имали в годините на безвъзвратно отминалата ни младост. С годините човек забравя онова, което е мислел и чувствал, а погребвайки младежкия си плам и подход към нещата, постепенно загубва цветове от себе си. Чувал съм да казват, че когато губим спомените си, губим и душата си. Вероятно това е причината така ревниво да пазя спомените си, за да мога да се опра на тях, застигне ли ме буря.

Някои от нас живеем с любимия от младостта ни човек, а в други случаи животът не ни е позволил да сме заедно по ред причини. Понякога го виждаме някъде около нас, вече поостарял, но иззад колебливата му походка продължаваме да познаваме човека, с когото се разхождахме по улицата, в градската градина или в планината. Това е онзи, който дръзко ни държеше за ръката и малко смешно се пъчеше на всеки по-висок камък, заел атлетична стойка. Очите му днес, след толкова много години, са все същите и в тях виждаме всичко онова, което вероятно той сам е забравил за себе си. Също както и ние сме позабравили какво е нещото, което стои изпод товарите, които сме поели. То обаче е още живо. Навлякли сме го с куп дрехи, омотали сме го в тревоги така, че едвам се движи, но е там и винаги може да ни сгрее, обърнем ли се към него.

На мястото на старата сладкарничка, в която ходехме да ядем торти, днес има МОЛ

Голям, стъклен, бляскав, побрал в себе си толкова много хора, но вътре няма място за онова, което малката сладкарничка успяваше да побере. Като че ли чувството се отблъсква от огледалните витрини и перфектно гладките повърхности, ненамиращо за какво да се хване. Понякога се чудим дали това беше нашият живот. Дали не е мираж, който е изчезнал така, както я няма сладкарничката с плетените покривки, по които личаха следи от разлята боза. Дали това е спомен за един друг живот, който само сме сънували, наивно смятайки го за реалност. Дали всичко не е само измислица на нашето въображение, което си е полудувало насън. Хората от миналото ни като че ли са толкова различни... Онова, което виждаме в тях, няма нищо общо с това, в което са се превърнали. Ние самите също не можем да се познаем. Човекът, който смятаме, че сме, като че ли е все по-различен от онова, което огледалото ни показва. Понякога искаме да направим нещо различно или да кажем онова, което чувстваме, но ролята, която ни е отредил животът и годините, които ни лежат на плещите, ни пречат да изречем дори дума. За да не шокираме околните и за да не напуснем рамките на ролята, в която те ни възприемат.

Чудя се,

дали и нашите баби и дядовци са имали същите дилеми и терзания,

дали са остарявали по същия начин... Не разбирани, обгърнати в тишина, в която техните мисли са викали до полуда, но са се страхували да споделят на глас всичко онова, което са чувствали. Вероятно да, но каквото и да кажеха, за мен те бяха хората, които сякаш са се родили възрастни. Някак не можех да приема, че и те, както и аз, са остарели неусетно и също са гледали с неразбиране отражението си в огледалото. Знаех го, разбира се, знаех, че и те са били деца, гледал съм техните пожълтели черно-бели снимки, но някак не можех да усетя и да приема, че старците, които стоят срещу мен, са били млади и вероятно все още не са стари по начина, по който на мен ми се струва. Моята неспособност да разбера техния път и всичко онова, което се е криело зад немощната им природа, вероятно трябва да ме накара да се отнасям с разбиране към идващите след мен, които също няма да виждат в мен момчето, което неусетно и странно за него е поостаряло.

Мога ли да им се сърдя, че виждат само купчината товари, без да подозират за малката лодка, стояща в началото на моето пътуване. Техният живот в момента е забързан, суетен, жив... точно както и моят някога. Няма да ме разберат сега, въпреки обичта и добронамереността си. Вероятно ще могат да усетят всичко написано дотук едва когато и техните години понатежат. Когато и те започнат да остаряват сами в скръбта си или щастливи с настоящето си, но със спомени за онова, което сякаш не е било.

Защото животът не може да се разкаже, той трябва да се изживее...

Вероятно няма нещо толкова уникално в нещата, които са ни се случвали преди. Тяхното вълшебство е във факта, че са вече далечно, непостижимо минало. Някога сме изживявали и правили неща, които често не сме разбирали и е трябвало да мине време, за да ги оценим. А сега вече разбираме повечко, но колко са нещата, които можем да правим както преди... Разбиране и правене все се разминават. В това им е и хубавото и лошото. Нека не се сърдим на онези след нас, които повече правят, а по-малко разбират. Ние бяхме същите.  Ако имаш мечта, позволи й да се сбъдне!