club50plus.bg

Размисли за собственото ни даване и вземане

Бера коприва и паренето по пръстите е в хармония с усещанията в душата ми. За зелената бодлива вкусотия мога да си сложа ръкавици, но как да предпазя себе си от болката…Обгръща ме като въже и сякаш предизвиква да премерим силите си. Разочарованието. Думите „разочарован/а/ съм от теб” ме бутат в буйната река, а аз не умея да плувам. Благодарение на нечия чужда помощ успявам да се хвана за коренища на дървета и да покажа глава над водата.

Защо се разочароваме?

Държим на някого, уважаваме, вярваме му, сигурни сме, надяваме се да ни разбира и подкрепя... Твърде дълъг списък от... качества.
А когато от мен се разочароват...
Мисля си за двата бряга, за двете страни.
На единия – сълзи и пустота.
На другия... нещо подобно.
Мостът помежду им отнесен.
Непоносимо е. Чакам да ме отболи.
Не разчитат ли много на мен?! Не се ли доверявам прекалено на другите?

Събирам въпроси.
Човешко същество съм и по-често ми се случва да стъпвам накриво. Грешките изпреварват достойните дела.
В Божието слово откривам изречения, започващи по този начин: „Бъдете...", „Стремете се...", „Не давайте...", „Ако е възможно, доколкото зависи от вас...", т.е. препоръки, настъвления.
Всяка сълза изронва суетата в мен.
Всяка рана ме води към твърдост не да очаквам, а да давам.
Богатеем с даването.
Обедняваме със сърденето.