А „реформите“, диктувани от кризата, задълбочават драмата в културата, тъжна равносметка на проф. Анастасия Савинова-Семова, съпруга на публициста Марко Семов, майка на политика Атанас Семов

Анастасия Савинова - Семова е професор в НАТФИЗ. Преподавател и театровед, за работата си от 40 години със студенти казва: „Имам усещането че тези години за мене са само едно дълбоко вдишване и още не съм започнала да изпускам този въздух от несекващо любопитство, от надежда, с която поемам всеки нов клас“.

Коренячка столичанка, израснала в интелигентско семейство на пъпа на София, завършва „актьорско майсторство“ във ВИТИЗ с отличие и Сарафовска стипендия. Разпределят я в бургаския театър. Попада в компанията на обещаващия журналист Марко Семов. Напуска сцената, за да се посвети на любимия мъж, а после и на двамата си сина.

Проф. Савинова, работите в НАТФИЗ с млади хора, наскоро младежи на тяхната възраст потрошиха рейсове, коли, част от един стадион, как гледате на тези неща?
- Аз имам студенти в НАТФИЗ и в Пловдивския университет и тях абсолютно не ги приобщавам към безотговорните и недостойни българи. Напротив, те работят безотказно, денонощно, актьорската професия е много трудоемка. В нашата специалност няма почивни дни, няма събота и неделя, репетира се непрекъснато – или с преподавателите, или самостоятелно.

Това, което ме тревожи, е предосвобожденската неграмотност на новоприетите първокурсници. Изпуснати са много важни етапи в тяхното обучение в училище. Навярно и в семейството. Не става дума само за възпитанието, а за обучението и образованието, което са получили. Семейството е камшикът, който трябва да следи ежедневното им развитие, да ги контролира. А училището трябва да им дава знанията, но те така и не ги получават, въпреки че в дипломите им се мъдрят високи оценки.

Дори не могат да четат текст, 20-годишни младежи като че ли не разпознават буквите. Нямат понятиен апарат, нямат асоциативни възможности, не знаят значението на елементарни думи. Нямат усет към езика - като четат текста, не усещат къде да сложат ударенията. А това са бъдещи актъори все пак... Пред грамотността на поколението им зее бездна! Изпуснати са най-малко две поколения, а може да са и повече. Оттук нататък ще продължава тази верижна реакция – питам се как ще се създават творци, бъдещи учени...

За младите хора интернет е голям помощник?
- Мисля, че интернет засега нанася основно вреди. Защото за да се събере информация по даден проблем или тема, да се напише какъвто и да било текст, да не говорим вече по-нататък за докторантски тези, специализантски и прочие, всички отварят интернет и той им предлага готовия отговор. Преди издирвахме нужната информация с много четене на специализирана литература, всяка книга те отвежда към следващите автори, към сродни теми. Събирахме като пчелички текстове от различни извори, за да запълним своите знания, да изведем и защитим своята теза, а сега всичко се получава наготово. Мозъчната леност на поколенията след нас е гарантирана. А оттам – и всяка друга. Като преподаватели губим безценно учебно време, в което трябва да ги върнем назад във времето и да запълним празнината от училище, за да можем да продължим тяхното професионално формиране. Това са загубени златни години.

Какво ви мотивира в тези неразписани от учебния план повторения, защо го правите?
- Любовта към професията естествено. След като сме видели в тях някакъв талантец, длъжни сме да го развиваме.

Има ли нещо, с което ви изненадват все пак студентите?
- Голямата ми изненада е тази страшна, потресаваща истина: започвам в първи курс актьорско майсторство работа за въображение, внимание, грамотност, ерудиция, бърза рефлективност, а се оказва, че тези понятия са далече от тях и трябва да се върнем назад на едно праисторическо ниво. Много е страшна незапълнената със знания пропаст, с която училището ги изпраща в живота.

Може би вината не е само в училището, какво трябва да направи обществото?
- Гражданското общество трябва да буди общественото съзнание, да алармира правителство и министерства за грешните посоки в тяхната политика. Но всеки министър решава, че той единствен ще направи историческите преобразования в своята сфера, с което срива всичко, постигнато дотук. Предлагат се дълбоко неуместни реформи, които досъсипват нещата - било в здравеопазването и образованието, било в културата. Не виждам откъде може да се започне, какво може да бъде спасено и в какви срокове...

---

Специалистка сте по маските - каква е маската на обществото ни днес?
- Няма маска, обществото ни е дълбоко апатично. Колкото и да е клише, смятам, че прословутите петстотин години робство в нашата история са оказали огромно, фатално значение върху еволюцията ни. И благодарение на нашия много силен ген да оцеляваме и на таланта, който има българският народ по природа, все пак се равняваме с Европа. Защото сме започнали с много силен старт и сме една много будна нация.

Но когато Европа се е развивала и минавала през епохи и стилове, ние сме били извън цивилизационните процеси. Сега трябва за броени мигновения да наваксваме пропуснати етапи. А и за съжаление нашите правителства, нашите ръководители и политици правят всичко възможно да ни връщат непрекъснато назад, унищожават всяка приемственост.

Следихте ли скандалите с флашките?
- Не, не мога да ги следя като политик, те непрекъснато бълват отвсякъде...

Питам ви като гражданин, като творец?
- Досадиха на хората, защото от едно ухо, случайно заслушано в телевизора, или зачетено око в пресата, тези флашки и документи нищо не им говорят. У народа остава усещането, че политиците ни занимават с глупости, вместо да ни водят напред и да обмислят развитието на България.

Но всъщност зад тези скандали се крият безброй политически манипулации, които водят и до икономически спекулации. Едни искат да ги разкрият, а други не позволяват това да бъде сторено и всичко това се повтаря безкрайно дълго, отблъсква хората. Прикриват се навярно далавери, незаконни постъпки, политическа безотговорност, но всичко това до народа не достига. Кавгите са за флашки ... и СРС-та, които не достигат до гражданското съзнание. Медиен хаос и мъгла...

Учудва ли това, че народът все си избира водачи, от които бързо се разочарова?
- Много пъти се говори и пише, че народът ни сам по себе си е с висок коефициент на интелигентност, но когато отива на избори, изглупява. Да, така е, но всъщност този мажоритарен изборен елемент, който партиите не допускат, за да може народът да си избира личности, в които вярва и след които да тръгне – той не съществува. Избираш партия, в листата й нищо не ти говорят някакви си имена, това са нагласени приближени, постилащи килимчета пред своите нови лидери. И всяка партия си избира най-удобните хора, които да сложи тук и там. Народът отива и гласува ей така, въобще, за една, или друга партия. Няма ги стойностните личности, след които да тръгне.

Вашият голям син Атанас Семов се хвърли в политиката като депутат и член на политическото ръководство на РЗС. Смущават ли ви скандалите, които стават там?
- РЗС е в една изключително неудобна и неравностойна позиция, защото те нямат властови възможности, нямат ресурсите на големите партии, срещу които изнасят документи и уличаващи факти. Помислите им са най-родолюбиви, в това съм убедена, но властващите партии държат всички медии в ръцете си. А медиите са най-великото оръжие, те наистина са власт, не четвърта, а много по-предна. Те реално манипулират общественото мнение. И представят РЗС във възможно най-жалка светлина, било чрез шоу програми и непристойни имитации, било чрез уж сериозни пресконференции, в които гръмогласно оборват доводите срещу тях. Оказва се, че по същество не могат да ги оборят, че фактите са верни. Но за партии с подобни позиции медиите не са с отворени врати, а в същото време им подкупват членската маса и симпатизантите, правят ги всевъзможно жалки, за да нямат нужния авторитет и да не им вярват за това, което изнасят.

Притеснявате ли се за сина си, след като Яне Янев се оплака от натиск върху семейството му?
- Притеснявам се, разбира се, но все още от морална гледна точка не мога да не призная, че това момче, виждайки в каква незавидна позиция са, продължава да пази своето достойнство и не се предава и продава, защото би могъл да направи това много отдавна. В нашия дом сме свикнали с недолюбването от страна на властта – баща му проф. Марко Семов беше уволняван четири пъти, и то от Тодор Живков. Тогава познати и непознати притичваха на другия тротоар, за да не се засрещнат с него или пък да не би да се чуят по телефона. Така че, битката с т.нар. „отрицателни явления", която мъжът ми започна преди години, наследява и нашият син. За мен това не е ново.

Професорът вече четири години не е между нас, какво харесваше и какво не от съвременния живот?
- Не му харесваха политиците, които винаги са продажни. Преди избори са едни, след избори стават други. Болката му беше, че поради липсата на далновидност у политиците, поради наличието на доста продажност сред тях и на родоотстъпничество този талантлив народ не може да върви напред. А можеше да е съизмерен и е в много отношения над други европейски народи. Това го измъчваше жестоко и затова биеше непрекъснато своята камбана в медиите.

---

Успя ли проф. Семов да напише и да ни каже всичко, което искаше?
- Сигурно не е успял. Той като че ли предвиждаше и предусещаше своята ранна кончина и бързаше, неистово бързаше, за него нямаше почивен ден. Бързаше да пише, да буди общественото съзнание. Тогава бяхме още далече от гражданско общество и усещане в народа за отстояване на гражданските права.

Внукът ви носи името на дядо си Марко, виждате ли общи черти?
- Засега виждам, че показва силен усет към словото.

Какъв мечтаете да порасне?
-О, не знам. Само да е жив и здрав и да е достоен българин!

Започнахме с младите, нека погледнем и към възрастните хора в България. Те нямат никаква вина за сътресенията, какво може да направят за тях държавата, обществото?
- Не зная, отдавна се говори за един далекостратегически план за съсипване на нашата нация...

За прословутия план Ран-Ъп ли говорите?
- Аз дори не зная даже точно как се нарича, но съпоставяйки всички факти и сриването на всички области в нашия живот, се удивлявам защо всички правителства толкова послушно го следват... Уж идват различни партии, различни идеологии, но всички следват този план, като че ли се надпреварват кой по-успешно да срине духовните ни ценности наред с икономиката. На всеки, който е пътувал навън, му е направило впечатление как във високо развитите европейски страни и в Америка няма област, в която да не е помислено как да облекчат човека. Докато у нас е точно обратното - няма кътче, в което да не е помислено как да бъде сринат човека, да бъде смазан, да бъде ограбен, унищожен. Просто е нечовешко. След като са толкова гениални и предвидливи, толкова досетливи да измислят безброй ходове как да съсипят народа си, как пък един не измисли начин да помогне на тази нация... Става все по-страшно, все по-зле.

Грешка ли е, че децата ни заминават зад граница?
- Грешка е, как да не е. Страшното е, че те заминават завинаги. А иначе открай време, от българското Възраждане, даже и по турско време будни българи са заминавали, учили са и са се връщали, всеки е тласкал напред своята област. Чудесно би било да се връщат и сега, но не го правят и са прави, нямат тук път за развитие.

И партиите не допускат силните личности напред в своите листи. Кой вожд, кой лидер би искал да има до себе си равен или по-силен? Да не говорим, че интелигенцията е изтласкана от медиите. Пошлотията е повсеместна. Тя заразява и младите поколения и те са обречени на духовна слепота.

Разкажете ни за живота си с Марко Семов, кои са незаличимите ви спомени?
- Марко Семов беше изключително сложна и интересна личност. Да си негов приятел бе повече от божи дар, но да си негова съпруга си бе изпитание. В същото време съм благодарна на съдбата за тези 40 години съвместен живот с него. Защото той със своята суровост, със своя висок критерий, с непрощаването на никакви грешки - на мен и на моите деца, правеше живота ни доста пъстър.

Завършили сте в един от силните класове в театралната академия - с Цветана Манева и Илка Зафирова, с режисьорите Крикор Азарян, Николай Поляков, Красимир Спасов. Но съдбата ви среща с журналиста Марко Семов и кариерата отива назад. Преживяхте ли своята саможертва и вярна ли е максимата, че зад всеки успял мъж стои една жена?
- Преживях го, разбира се. С неговия властен характер трябваше да бъда винаги около него, а моят характер не ми позволяваше да изоставя любимата си работа – така се разкъсвах между семейството и професията. Но нямаше негов текст, който да не е минал през мен, а само книгите му са над 60, статиите му са стотици. Колкото и да бяхме в опънати отношения в много чести периоди, стигнеше ли се до написване на текст, той търсеше мнението ми. Гневеше се на моите забележки, но на другия ден в текста му те бяха отразени. Изключително честен, морален и достоен човек беше и затова толкова трудно живееше.

След тоталитарни 50 години в изминалите нови 20 всичко се отрича, същевременно носталгията е много силна?
- Носталгията е естествена. Някога във всяка къща, дори на село (мъжът ми е от Троянския Балкан), имаше лека кола, а безработицата беше непозната. За бандитизъм не мога да говоря, той публично не беше видим, а не беше и позволен. Сега е естествено следствие от тоталната безработица и сриването на производството.

Далеч не всичко беше розово тогава?
- В социализма все пак имаше нюанси, в Полша например ми се струваше, че там май не е влизал социализъм и комунизъм. Те си бяха свободомислещи и първи в социалистическия лагер родиха "Солидарност" и Лех Валенса. Но у нас тоталитаризмът беше развихрен, защото сме по-покорни и сме с дамгата от робството. И той най-вече даде поражения в духовната област. Вярно е, че в сравнение със сега имаше държавна подкрепа за театрите и кинопроизводството, но т.нар. "цензурни" комисии, следяха за идеологически влияния от сцената и екрана, имаше уравниловка, забрана да се общува с чужденци, да се води кореспонденция с тях. Това беше и жестоко, и противоестествено. Ако имахме свобода в духовната сфера, ако социализмът бе стимулирал наличието на средната класа, той би бил обречен на дълготраен успех.

Нали точно това е аналогията, съзряна в "За Япония като за Япония" на проф. Семов, заради която книгата е иззета, независимо от големия интерес?
- Да, иззеха я, защото повдигна завесата, разпръсна мъглата над социалистическата бариера и направи сравнение между нашата духовно обречена нация с лимит на разгръщане на възможностите в духовен план и една Япония, която беше тогава за нас тера инкогнита. Разбира се, че беше голям бум и то не бе случайно, въпреки че и пътеписите му се отличават с оригинален стил и силно перо.

Как пътуваше проф. Семов в тези страни?
- Той беше журналист, на него това му беше работата, имаше командировки. Проблем ставаше, когато отразяваше видяното. Той дори не пътуваше чак толкова много в сравнение с други негови колеги и с целия партиен апарат. Но пишеше за всичко, което вижда. Докато "другарите" пътуващи си премълчаваха.

Вие придружавахте ли го при тези пътувания?
- Не, само един-единствен път и то не служебно. Имаше международен панаир на книгата в Египет, българските книгоиздатели пътуваха със съпругите си, бяха поканили Марко и тогава отидохме заедно. Написахме заедно пътеписа "От Мусагеница до Кайро", всеки със своето виждане за пребиваването ни.

Как съпругът ви гледаше на промените от 1989 година насам, на надеждите и последвалата разруха в държавата?
- С огромна радост посрещна мига на демокрацията, защото той в целия си съзнателен живот се е борил за социалдемокрация. Надявахме се, че всичко свърши, изчезна, срина се. Но се оказа, че и малкото, което той смело вършеше в духовната сфера, беше удобно забравено, зачеркнато. И започнаха разочарованията от цинизмите във всяко поредно управление.

Книгите му сега преиздават ли се?
- Не, защото нямаме пари, трябва да си ги преиздаваме ние. А пазарът се наводнява от лековата литература, от чалга, от пикантни задкулисни истории. Започнахме с първите томове на "Народопсихология", излезе сборният том. За петата годишнина от неговата кончина през 2011 г. трябва да направим нещо по-мащабно в негова памет. Моята мечта е да направим рецитал по негови произведения. Марко има изключително силни материали, които си остават актуални и в народопсихологията, и в социологията, в пътеписите, да не говорим за разказите, които са много силни, заредени с подтекст и послания.

---

Какво свързва вашето семейство с Франция?
- Ние всички сме сме франкофони. Марко още от дете, докато е пасал говедата на тяхната мера, докато другите деца са ритали топка, той е четял. Учел е френски самичък. Страстта му към книгата си остана докрай и даде големи плодове.

И двамата ни сина учиха в класическата гимназия. Големият ни син Атанас замина за Франция, след като завърши право, без да знае френски. Но за няколко месеца с изключително старание успя да влезе в крак със своите колеги. До такава степен вече го усъвършенства, че преведе много юридическа литература, включително европейското законодателно право.

Малкият син Младен след като завърши юридическия факултет, също отиде в Нанси, в центъра по Европейско право. И той не знаеше френски, но мина по тази голгота.

Големият наш актьор Апостол Карамитев трябваше да полага теоретични изпити за преподавател в НАТФИЗ и след последния изпит, възбудено сподели: "Разберете, много е важно за човек, през целия си съзнателен път, да прескача стъпала нагоре и да бъде принуден да преодолява себе си и да постига нови успехи. И съм благодарен на съдбата, че постави на пътя ми тези нови препятствия за преодоляване". Да, наистина, много е необходимо, независимо дали ще работиш дадената професия, или не. Това казвам и на моите студенти: никога не бива да се отказвате от изпити, кастинги, интервюта, конкурси. Дори да не влезете в тази професия, дори да не ви вземат, подготовката е важният процес, усилието да се надскочиш, да се владееш, да имаш волята да постигнеш нещо ново. И обратно, откажеш ли се един път, ти свикваш всеки път да си страхлив, да се отказваш и дръпваш все по-назад.

Какво пречи все още да нямаме наш представител по "високите стълбички" на международните конкурси, за "Оскар"-ите например?
- Тъжно ми е, че все още нямаме българин на тази пътечка, но ако се отделяха по-прилични средства за изкуство и ако управниците ни осъзнаваха какво значи духовно развитие на една страна и инвестиране в духовна сфера, съм сигурна, че няма причини да не сме там.
За съжаление в започналата административна реформа творците остават на улицата. Засегнати са театрите, производството на филми, къде тези хора да се развиват? Актьорите имат нужда от ежедневна тренировка, развитие и от реализация. Да вървят стъпало по стъпало нагоре. Е, да стане това, като почти всички завършващи отиват да продават чорапи и зеленчук?!
След четвърти курс остават на улицата и чакат някой да ги покани на кастиг. Това е тотален, категоричен геноцид. И въпреки това студентите ни учат всеотдайно, и пари дават за обучението си. Изкуството иска денонощно упражняване, а инструментът е тялото, душата, мозъкът на актьора, въображението.

Артистите са обречени на пазара на труда във време на криза?
- Сред най-обречените са. Навън могат да работят донякъде само куклените актьори, защото са лесно преносими, балетните, танцовите състави, пантомимата също. Но драматичните актьори трябва да имат перфектен чужд език. Няма как да се реализират навън, а в България пазар няма. И колко е цинично изискването на министерството на образованието да субсидира само тези вузове и специалности, които имат реализация след дипломирането - каква реализация да имат нашите актьори, когато вие им закрихте пазара? Пазарът го сринахте, как да се реализират? Значи няма да давате пари за тяхното обучение. Закриваме тези специалности, България остава без театрално и филмово обучение.

Тъжен край на това интервю?
- С нищо весело не можем да го завършим, а виждате, опитваме се няколко пъти. Няма светлинка в тунела.
Но, както Марко Семов пишеше, в критични за националното оцеляване времена всеки народ ражда своите родолюбиви синове, така у нас за кратък период се появиха Ботев, Захари Стоянов, Бенковски, Волов, Каблешков, а преди тях – Паисий. Тази мрачна епоха роди и нашия Левски...Надежда и оптимизъм винаги трябва да има. Но трябва и да се борим за тях.