club50plus.bg

И с празни чували за боклуците – туризъм с мисия

Да натъпчеш раницата със строителни материали и инструменти не е проста приумица. До това състояние стигаш след години, прекарани в катерене на чукарите. И когато планината е вече част от вътрешната ти структура, поведението е като вкъщи – не рушиш, а поправяш, не оставяш боклуци след себе си, правиш всичко да изглежда приветливо за тези, които ще дойдат след теб .

Грижата за заслона на Страшното езеро е част от живота на Групата. Бригадата се стяга всяка година преди началото на същинската зима. Предварително е направен обход и на срещата Румен съобщава кои са конкретните цели. После се разпределят задачите, събират се пари. И керванът потегля.

Винаги има някои, които са били преди теб в това приключение. „Помниш ли как носихме печката?", „А дюшеците как ги изнесохме на гръб догоре?" Аз не помня тези неща. Но бях на похода преди три години, когато основната работа беше по покрива на заслона, защото беше протекъл,  и трябваше да се изнесе толкова много цимент и хидроизолация, че за част от маршрута се включиха местни хора с катъри.

Не и по най-стръмното разбира се. Малко след Йончево езеро целият товар бе отново разпределен по раниците. Странно, но всеки път се носят някои основни инструменти, лопати например.
Трудно е да си представи човек какво им се случва до следващата есен, факт е, че ги няма горе. Най-вероятно в критични моменти най-ценната им част – дървената, служи за източник на топлина.

Това е и причината, поради която на тръгване този път водим дълъг спор дали да се занесат столчета. Ако са дървени, ясно е - ще отидат в печката. Ако са пластмасови е дори по-неприятно – рано или късно ще събираме останките им заедно с другите боклуци в района. В крайна сметка гласуваме и отговорът е не. Същият резултат има допитването дали да се вземе отрова срещу гризачи, тъй като надделява екологичният възглед.

Заслонът (2465 м) е солидна каменна постройка, която изглежда съвсем малка на фона на страховитите зъбери, заобикалящи Страшното езеро. Мястото е пресечна точка на различни маршрути и по тази причина е едно от най-посещаваните в Мальовишкия дял на Рила.

Всеки път, докато се занимаваме с ремонтите и почистването, минават туристи, излезли на еднодневна разходка, пожелават ни успех и продължават по пътя си. Някои се включват и работят наравно с нас. Така срещнахме Жоро от Ямбол, който е вече редовен участник в най-яките походи през годината.

Този път имаме посетители с намерение да нощуват в заслона. В първия момент бъркотията не им се нрави и подхождат строго, направо агресивно: „Какво става тук?". След минути се ориентират и свалят гарда. Още повече, че отвън, на завет до скалата, вече работи нашият рум сървис с отговорник Румяна, която любезно предлага топъл чай и кафе.

В първия ден от двудневната акция обикновено се отхвърля до 70 на сто от работата, затова нямаме време за дълги обяснения. Пътят от паркинга на Централната планинска школа (ЦПШ), където оставяме колите, до заслона отнема към 3 часа и половина.

Още на почивката край Йончево езеро функциите са разпределени. Знае се кои ще са зидарите, кои дърварите, кой ще поддържа огъня, кой ще хване метлата. Веднага след пристигането се изнасят дюшеците и одеалата и с тях се заемат шивачките.

Една година сваляме розовите калъфи на дюшеците и слагаме сините, на следващата година е обратното. С това се занимава основно женският състав - разпаря използваните и зашива чистите чаршафи, после си разпределя бельото, което да свали надолу, да изпере и предаде за следващото идване. Заради тъмносините чаршафи Кади отнася критика – придавали мрачен вид на и без това тъмното помещение. На мен ми изглеждат практични, но щом общото решение е било за нещо по-весело, ясно е, че ще се шият нови, по-шарени и забавни.

Забележка получава и Митака, защото е купувал кюнците от Женския пазар, без въобще да погледне мерките, които са му дадени. С малко натъкмяване и този проблем е решен. Печката няма да пуши. Дали заради смолата по клека, който се гори, или по някаква друга причина, но кюнците почти всяка година трябва да се подменят.

Най-гладко върви зидарията. Подронена е южната стена отвътре и с нея се захващат баш майсторите.

За няколко часа напредъкът е видим. Одеалата са изтупани, едно-две са бракувани, на тяхно място ще оставим нови. Наровете са измити с влажен парцал, внасяме дюшеците вече с чисти калъфи. Дърварите са натрупали пред заслона голяма купчина сухи клони,  режат ги до размер, годен за печката, и складират в преддверието.

Около час преди здрачаване всички дейности са ориентирани към вечерята. Топлата храна на обща трапеза също е традиция за Групата.  Под ръководството на Събина е забъркан качамак, сервира се със сирене. Плюс всякакви други вкусотии, които излизат от раниците. Приобщени са и туристите, пристигнали следобед, по няколко човека от Пловдив, Варна и София. С нас са и група младежи, опънали палатки до брега на езерото. И още един младеж от Самоков, който се оказва роднина на дългогодишния ни приятел бай Георги, помагал неведнъж в начинанията.

Общият брой надхвърля 30. Неизбежно стигаме до разказа как веднъж на 16-те нара успели да пренощуват четиридесет и няколко човека. Тогава в лошо време заварили горе цял клас от немската гимназия. Децата не можели да се върнат в дъжда до ЦПШ, където им били раниците, и останали за през нощта. По тъмно дошли и двама чужденци от Израел с екскурзовод. Чак на сутринта от един от ъглите се измъкнал и един отшелник, когото не били забелязали.

„Мятахме нагоре от пържолите, нахранихме децата, само евреите отказаха от свинското. Говорихме за какво ли не. Най-дълго обсъждахме Христо Проданов, коментарите за експедицията до Еверест още не бяха затихнали", спомня си Румен. Голямата изненада била сутринта, когато се разделяли, всеки по маршрута си. Чужденците вървели напред, а водачът им, младо момче, вероятно студент, се върнал и казал: „Много хубава вечер изкарахме, радвам се, че се запознахме. Но само за да знаете, нека ви се представя - аз съм синът на Христо Проданов".

И тази сутрин караме по познат ред – след чая и кафето се заемаме с довършителните работи, а другите групи поемат по пътя си. Няколко човека правят уборка в района. Боклуците, които могат да се изгорят, отиват в огъня, останалото се пакетира в чувалите за надолу.

Изненадата този път е поведенческа: при всичките приказки и похвали колко е хубаво начинанието ни и как и те биха се включили занапред, някои от новите ни приятели са оставили ние да приберем останките от пребиваването им, включително метални кутии от консерви и пластмасови опаковки.

Връщането от Страшното езеро винаги е свързано със специална почерпка от Румен – маршрут, по който не сме минавали скоро. Най-предпочитаният е да изкачим Купените, но не винаги има време за това. От тях гледките са неописуеми – на север Прекоречкия циркус, Зелени рид и разбира се Страшното езеро със заслона, при ясно време в далечината се откриват Витоша и Стара планина; на запад Мальовица в целия си блясък, Злия зъб и Ловница; на югозапад в ниското се различава Рилският манастир, а на юг във всички посоки се разстилат билата и върховете на Средна Рила.

Поемаме към Попова капа, за да стигнем през Римски друм до Поповокапските езера, където ще обядваме, а от заслона ни маха новият ни самоковски познайник Миро. Той ще се спусне надолу по пряка пътека, защото ще се прибира на стоп, но не бърза, иска да остане за малко сам. Толкова му е харесало всичко, че е готов да остане на това място целогодишно, "Ще бъда заслонар и ще поддържам обстановката, докато дойдете догодина пак", казва.

Винаги е така - запознанствата на това място пускат дълбоки корени, изграждат връзки за години напред.

Снимки: Станимир Николов - Чочо,  Кика Иванова и личен архив