club50plus.bg

Превръщат ли се хората над 50 във вечно губещи?

Този въпрос няма еднозначен отговор, но в България той клони към почти твърдо „да" за над 90% от тези, които смятат младостта за безвързвратно отлетяла. Съдя по собствените си приятели, които без изключение са влезли в руслото на ежедневието и са станали съвсем предсказуеми.

Не могат да ме изненадат с нищо, а в същото време всяка минимална промяна за тях се равнява на отрицателна промяна.
– Губя бизнеса си, губя младостта и силата, а се опасявам, че и жена си!
Това заяви в откровение на по чашка приятел, когото смятахме за най-проспериращ само допреди 5 години. Сега се оказва, че е най-големият губещ измежду цялата компания.

Разбира се, ще бъде изключително погрешно схващането, че колкото по-малко си постигнал в този живот, толкова по-малко можеш да изгубиш. Липсата на чувства, семейство, внимание, кариера, си е загуба сама по себе си, даже и никога да не си притежавал тези „божи дарове" на съвремието ни.

Все пак за да усетиш, че си минал към губещите, трябва да си си изградил съответните критерии през годините, които зависят от образование, интелект, семейна обстановка и социална среда. С други думи, от нивото на тези параметри, зависи и горната точка на скалата, по която си се движил през живота си. Или казано метафорично – височината на стълбичката, от която в един момент поглеждаш надолу.

Колкото по-ниска е стълбата, толкова по-голям е шансът никога да не стигнеш до извода, че вече си губещ. Ако критериите ти са ниски, социалният живот – нула, а семейството го няма, то усещането ти за тежест в годините над 50 ще бъде доста по-слабо и ще клони към нула. Пак повтарям, че това не означава, че не си губещ, просто не го осъзнаваш.

Дълго време и достатъчно интелигентните хора не усещат, че може би постепенно „сменят отбора". Това е така, защото през целия ни съзнателен живот сме под влиянието на две променливи и субективни величини –

работата и парите

Т.е. усещането ни за възход и падение е свързано непосредствено в ежедневието ни с тези два фактора. Щом кариерата върви нагоре и материалните придобивки се увеличават, усещането за загуба намалява до нула, ако разбира се някой близък няма проблеми от здравен характер.

Отрицателната промяна в тези два параметъра – работа и пари, също не се възприема, като загуба, защото повечето хора я приемат за временна. Работягите, погълнати от занаята си, всячески се стремят да върнат старото положение на възходяща кариера и твърде често успяват. Така през годините на активна работа, ситуацията може да се смени няколко пъти, без да остави трайни психологически последици.
Всъщност всичко започва с баналната

равносметка

Всеки си я прави в определен момент от живота и обикновено най-генерално се тегли чертата около 50-те. Много е трудно да се каже дали правенето на равносметка има някакъв смисъл и е полезно, защото обикновено се набиват в очи само и единствено негативите.

Не те топли това, което си постигнал, а ужасно те дразни това, което в което не си успял. Лошото е, че почти никога този, който си прави равносметка и открие непостигнати цели, не си задава въпроса дали тези цели са били реално постижими. Дали не са били химера? Дали листчето с набелязани цели, които си написал, когато си бил на 20 в компанията на красивата си любима съпруга, не е било по-скоро плод на младежко изхвърляне?

Уви почти никой не си задава този въпрос, а прави следващата неправилна крачка, която ни води право към усещането, че вече сме на територията на губещите –

неизбежните сравнения

За разлика от периода, в който работата и парите са основен двигател, след 50 тези сравнения започват чувствително да натежават върху самооценката.

Лошото е, че всеки, който прави сравнения, ги прави механически – какво направи този, този и този, а какво постигнах аз. Никога не поставя база за сравнението. Откъде съм тръгнал аз, а откъде другия, който сега ми се вижда в пъти по-успял.

Подобен начин на сравнение означава, че си загубил изцяло чувството си за реализъм, а без него ставаш много по-податлив на негативните емоции и лесно си вадиш погрешни генерални изводи.

В същото време всеки опит за сравнение, което правиш в своя полза – например със стар съученик, който сега „рови по кофите", не ти носи чувството на успялост, а по-скоро е едно успокоение.
„Аз не съм добре, но Петър също нищо не е направил".
Този тип сравнение също е безмислено и не помага.

Може би затова професията на психоаналитика в САЩ е толкова престижна, а милионите американци продължават да вярват в „американската мечта" независимо на колко години са. Защото има един човек, който те слага на една кушетка, и ти задава правилните въпроси. За да си направиш правилната равносметка.

Естествено, положителният резултат не е гарантиран, нито тук, нито в САЩ, но все пак получаваш реална представа за състоянието си.
За съжаление у нас тази практика не е разпространена и всеки търси своя „психоаналитик" в семейството – съпруг, съпруга и

децата

Именно децата обаче са най-лошият съветник. В България ние сме много привързани в семейството и оценката един за друг винаги е в двете крайности. Няма никакво значение дали децата ти все още живеят при теб, или вече са създали семейство и са се отделили. Оказва се, че или те обичат безпрекословно и ти винаги за тях постъпваш правилно, или си „лошият" каквото и да си направил за тях. Затова образът на равносметката през очите на децата е винаги изключително изкривен.

Освен всичко друго, с годините започваш да правиш и сравнения с големите си вече деца, а при сегашните условия на живот – ниски заплати, ниски пенсии и страх от уволнение, тези сравнения рядко ще са в твоя полза.

Ако детето е успял програмист, ти усещаш, че той на 25 е направил повече отколкото ти на 50 – грешка!
Ако синът е откровен лентяй и само си гледа кефа, пак го приемаш за личен провал – пак грешка!

Тези сравнения се оказват безмислени и могат още повече да задълбочат проблема, като го доведат до крайната фаза –

затваряне в себе си

Изключително погрешно е схващането, че изолацията може да изтрие чувството, че си губещ. Свиваш се на кълбо и игнорираш всичко – успехите на околните и децата, собствените си неуспехи и мислиш, че всичко пак отново е наред. Това е най-голямата грешка, защото всъщност си на крачка от депресията.

Тази депресия няма нищо общо с кризата на средната възраст, защото в България малцина могат да си позволят да изпаднат в такава криза. Това е депресия, от която много трудно може да се излезе и често се налага да пиеш хапчета и да гледаш в една точка.

Докъде би стигнало едно такова пропадане и усещане за безвъзвратна загуба е трудно да се прецени и чувството е индивидуално за всеки. Защото не всичко опира до

характера

В случая не е важно дали имаш силен или слаб характер, а как приемаш заобикалящата те действителност и дали си склонен да се приемеш за губещ.

Може да си най-мекушавият и отстъпчивият, но да имаш трезва преценка и стабилна ценностна система. Тогава, независимо че с годините ставаш твърдоглав, упорит и инат, че не си склонен да промениш нищо, че продължаваш да вярваш упорито в каузи, които за други са грешни, това няма да те доведе до усещането, че си губещ.

В този случай наченките на старчески инат ще са ти само от помощ. Ако си с убеждението, че всичко, което си направил в живота си до тук, е правилното и максималното и никаква отчаяна промяна не е нужна, това може да ти реши много проблеми. Такъв тип хора са много по-неподатливи на предателства и измами, защото нямат мисленето да създават предпоставки за това. Тяхната философия, която всъщност сляпо копира философията на британския чиновник –

„никога не променяй нищо"

ще ги предпази от много грешни стъпки, които биха могли да направят, ако бяха на мястото на отчаяният губещ.

При тези, които са се приели за губещи, ситуацията е точно обратната. След като решиш, че „този живот не си струва" започваш непрекъснати и често отчаяни опити за промяна, които всъщност не водят до нищо добро. Околните започват да те намират за странен, да странят от теб, приятелите да те изоставят.
Така много бързо от усещането, че си губещ се превръщаш в реален губещ, а семейство твърде късно разбира какво всъщност се е случило.

Затова след като минеш 50 е задължително непрекъснато да обсъждаш проблемите и да споделяш мислите си. Било с приятели, било с колеги, било с кварталния месар. Даже и да не ти помогнат реално, те ще отнемат част от негативната ти енергия.

Изводът е да не се затваряш в себе си и никога да не си правиш непоискани равносметки.
Или поне да не си трезвен в този момент!