club50plus.bg

Да си собственик на автомобил в метрополис е същинско безумие

„Сега разбирам защо българките са толкова стройни – задъхано сподели мой приятел американец, след като успяхме да оцелеем през поредното кръстовище без светофар. – Те непрекъснато трябва да тичат, за да спасят живота си."

Една изтъркана поговорка гласи – „като шофьор, мразя пешеходците, като пешеходец мразя шофьорите, а и в двата случая не мога да понасям велосипедистите."

Към това прибавете и че седналите зад волана не обичат и своите колеги на пътя, а снабдените с велосипед просто очакват да успееш със скоростни рефлекси да се дръпнеш от пътя им преди да се стоварят върху теб, и хаосът става пълен.

Това не е битка за оцеляване – направо си е ожесточена война.
Преди години четох проучване, че

автомобилът дава илюзорна представа за изолация

– до така степен, че настанените удобно в купето си шофьори не се свенят да си бръкнат в носа, докато чакат зелената светлина. Изглежда толкова лесно да забравиш, че пътниците в съседния трамвай подигравателно се подхилкват.

Изследването ми се стори смешно и оттогава клюкарски надничам в колите под мен, докато се возя в автобуса, например. Не съм особено изненадана обаче, че това май се оказва вярно.

Фалшивата сигурност и изолация са свързани и с друг феномен – скрит зад тонове метал, се чувстваш неуязвим и недосегаем – особено в сравнение с крехките, забързано щъкащи около теб пешеходци.
Дори и най-учтивите и мили мои познати признават, че

като седнат зад волана, понякога се държат като чудовища

„Ужасно ме дразни, като някоя бабичка се затътри пред мен на пешеходната пътека – признава Огнян, възпитан млад човек, който изглежда способен да се хареса дори и на най-придирчивата тъща. – Да, за нея свети зелено, но също и за мен. Би могла да се постарае да побърза малко."
В същото време признава, че когато се освободи от желязната си клетка, е по-склонен да подаде ръка на старата жена, отколкото да я критикува.

Феноменът загуба на човечност, когато сме зад волана, не е непознат на психолозите. И въпреки многословните си анализи, те не дават друг съвет за справяне с проблема, освен самоконтрола.
„Помнете – размахват те пръст пред гордите собственици на тежки возила, – че на вас също ви се налага да сте пешеходци понякога. Най-малкото, докато стигнете от паркинга до офиса или до дома си."

Според тях невинни няма – дори и най-състрадателните души са склонни на агресивно поведение зад волана. Една от най-често срещаните

тактики за демонстриране на превъзходство

е „подкарването" на пешеходците.
„Чакам го да тръгне, и като видя, че се мотае, форсирам леко двигателя – признава без свян греха си Снежа, грижовна майка, усмихната домакиня и сърдечен приятел, когато е без колела. – Да видиш как тичат тогава!"

На всеки от нас се е случвало в разгара на проливния дъжд да открие, че е забравил да купи хляб за вечеря. Е, какво пък – супермаркетът е само на една пряка разстояние, отвъд кръстовището. Да, но не случайно

феноменът „локви" е любима тема на карикатуристите

Само че, когато вълната кална вода те залее, въобще не ти е до смях. Не открих мой познат, който да признае, че прави това нарочно, но кълна се, понякога шофьорите изглежда наистина се забавляват да тормозят подгизналите пешеходци. И проблемът не се изчерпва с това.

Прибираме се от яслите, и нося двегодишната си дъщеря на ръце – пороят се изля неочаквано, и платнените ѝ маратонки няма да устоят на потоците вода. Чакам да пресека, светва зелено. Наивно разчитам на това, че а) имам предимство и б) шофьорът, удобно скрит от дъжда, може да си позволи да изчака няколко секунди, за да минем. И без това тичаме.

Да, ама не. Завиващ скромен „Москвич" за малко не ни размаза.
„Пешеходецът никога не е прав, той никога няма предимство" – предупреждаваше ме баща ми, който бе автомобилен инструктор, още докато бях дете.

Преди да ми разрешат да пресичам булеварди сама (на достолепната възраст от почти 12 години), преминах строга школовка – как да преценявам скоростта на носещите се към мен коли, да предвиждам вероятните им грешки, възможното поднасяне и спирачен път, да се съобразявам с факта, че той може и да не види изтърканата пешеходна пътека, или просто да не му пука.

Кой казва, че да си пешеходец е лесна работа?

И не е само до подтичването на кръстовищата

Тротоари няма. Където не ти се налага да прескачаш изхвръкнали плочки или зейнали шахти, ловко маневрираш между паркираните коли и кучешки „подаръци".

Ако си инвалид или майка с детска количка, налага ти се да наизустиш възможният за преминаване маршрут между всички точки в графика ти (поликлиника, супермаркет, парк). Заобикаляш няколко преки, защото просто нямаш друг избор. Когато си се насочил към непозната дестинация, проучването на препятствията по пътя и свиването в друга, проходима посока, може да ти отнеме доста време.

И въпреки това – аз съм заклет пешеходец. Нямам автомобил, и никога не съм мечтала да притежавам такъв. Да имаш кола в големия град ми се струва безумие – та къде-къде по-лесно ми е да стигна до целта си пеша, или с градския транспорт, отколкото да се безпокоя за място за паркиране, данъци, задължителни и доброволни застраховки, да не говорим за „дребната" престъпност, която може да ти докара доста едри главоболия.

Разбира се, не съм единственият градски плъх, който мисли така. Въпреки че са американци,

75% от жителите на Манхатън например са горди пешеходци,

които предпочитат да изхарчат спестяванията си за нещо по-полезно от автомобил. За съжаление, няма статистика, която да подкрепя теорията, че софиянците си купуват коли по-рядко, отколкото живеещите в по-малките населени места. По-скоро е обратното, предполагам.

А защо ни е кола?
Плюсовете на това да си пешеходец са очевидни за всекиго, който не е изкушен от чувството за превъзходство, което изпитва, когато седне зад волана.

Проблемите с паркирането в столицата обезсилват аргумента, че с автомобила ще се придвижиш по-бързо. Всъщност, докато намериш къде да спреш (обикновено на доста голямо разстояние от целта си), вече си загубил доста време и нерви в обикаляне на тесни еднопосочни улички. Задръстванията в часовете пик те побъркват, а и да не забравяме –

пешеходецът не сънува кошмари за „паяци",

отмъкнали ценния му любимец.
В случаите, когато закъснея и не мога да се прибера с градския транспорт, или когато просто ме мързи, се отдавам на любимия си лукс – взимам си такси.
Не ми се налага да карам аз – или потъвам спокойно в собствените си мисли, или – още по-добре – в оживена дискусия с шофьора.

Дааа... ако имах кола, колко интересни разговори с таксиметрови шофьори щях да изпусна, колко забавни, трагични, и понякога дори нелепи истории никога нямаше да чуя.

Да не говорим че, както отбеляза моят приятел американец, подтичването пред агресивни автомобилисти, прескачането на препятствия, маневрирането сред тълпата ме поддържат в отлична физическа форма – цяло чудо, имайки предвид възрастта ми и вкоренената ми омраза към фитнеса.
Нещо повече –

мога да се похваля, че служа на обществото

Например, допринасям за разрешаването на проблема с глобалното затопляне. Да, наистина, безпредметно е да практикувам разделно събиране на боклука, след като всичко в крайна сметка отива в единствения (обикновено претъпкан) контейнер пред блока.

Но поне не се вълнувам от поскъпването на бензина и не допринасям за засенчващия слънцето смог. Не че съм кой знае колко „зелена", но все пак това е малко удовлетворение, нали?

Освен това, докато самодоволно целите поредната локва, помислете. Това, че ходя пеш означава една кола по-малко на пътя – с половин минута по-малко чакане за вас в задръстването в часа пик.

И нещо наистина неочаквано

– един от изводите на теорията за „счупените прозорци", разработена от криминалисти е, че колкото повече редови граждани се разхождат по улиците, толкова по-ниска ще е престъпността.

Затова съм горд пешеходец.
Пестя пари и нерви. Поддържам стройна талия.
И да не забравяме – мотивите ми не са чисто егоистични.

Правя ви услуга, като намалявам задръстванията, ограничавам престъпността, боря се с глобалното затопляне. Всъщност, с подобни постижения, защо ли не взема да се кандидатирам за кмет?