club50plus.bg

Мърморещите госпожи или от лимона лимонада?

На теория знам много за позитивното мислене, но на практика ми се случва често да се провалям в опитите си да си направя вкусна лимонада, когато лимонът е прекалено кисел и голям.

Провалът обикновено се предшества от появата на Мърморещите госпожи. Така наричам онези свои мисли, които са познати на всички ни. Мисли от типа на: „Все на мен ли ще се случи; знаех си, че няма да успея; точно сега ли трябваше да стане; как може да съм такъв Марко Тотев; може ли да съм толкова глупава, тъпа, лековерна, наивна..." и други от същия десен и със същата кройка. Кроя ги много добре, но когато забележа, че съм се увлякла в създаването им, ги режа безмилостно и на безброй парченца – така че да не могат да се съшият и от най-виртуозния шивач, който квартирува в най-скритото местенце в ума ми.

Мърморещите госпожи ме връхлетяха пак преди няколко дни

По-точно – преди няколко нощи. Беше около полунощ, когато спря токът. Четях интересна книга и тъкмо бях стигнала до развръзката. Първата госпожа ехидно подметна, че моментът на спирането на тока е много навременен – естествено, що се отнасяло до мен. Втората побърза да ме „успокои", че до сутринта токът няма да дойде. Третата тъкмо отвори уста и аз мълниеносно й я затворих. Усетих накъде ме водят Мърморещите госпожи, а аз изобщо не желая не само да пребивавам там, а дори и да надниквам в това кисело пространство на мрънкачи.

Затова реших, че ще черпя душата си с една голяма чаша вкусна лимонада. Първо й казах, че не е толкова страшно, че някакъв си ток бил спрял. Голяма работа! След това й предложих заедно да послушаме тишината на нощта.

Тишината. Каква благословия е тя в големия град!

Слушах тишината и й се наслаждавах с всяка частица от тялото си. Тишина!

Без бръмченето и боботенето на противните климатици, накацали по лицата на домовете ни – като обрив от едра шарка.

Без звуците от надутите до край телевизори на по-възрастните ни съседи, наравно с тези на тинейджърите, да нахлуват не само в стаите, но и умовете ни, в досадна смесица от едновременното чуване на сериали, новини и чалга.

Без виковете на подпийналите посетители, излизащи от кварталната кръчмичка, които държат да доизяснат окончателно среднощния си спор точно на улицата.

Без стържещо-скърцащия звук на стария асансьор.

Без писукащия фалцетно морз на домашните аларми.

Толкова много тишина се изсипа върху ми само за няколко минути след спирането на тока, че се дезориентирах в собствения си дом. Безпомощността на съвременния човек, останал без техниката си, е трагикомична и достойна за съжаление, ако не и за презрение. Как ли би оцелял в природата?! От друга страна,

човекът е такова създание, че оцелява при изключително трудни условия и ситуации,

защото човешкият дух и воля притежават огромни и все още не напълно опознати възможности.

Опипом и с препъване стигнах до прозореца и дръпнах завесите. На небето – огромна пълна луна. Светло като бял ден. Снегът по покривите и улиците усилва светлината. Навсякъде бяло, светло и чисто. Като в детството. Спомените от зимите в този най-щастлив, за повечето хора, период заприиждаха.

Отнесох се толкова надалеч и толкова много, че помечтах токът да не идва поне за още една седмица.

Разговарях с приятели от отминалите вълшебни дни, разказвахме си мечтите си, пързалях се с шейна, отчупвах ледени висулки с премръзнали пръсти и ги хрупах с наслада, вдишвах с наслада мириса на пушек и студ, бих се със снежни топки, майсторих снежен човек, прибрах се мокра и щастлива, баба ме нагости с нейните уханни курабийки, още топли-топли, огънят в печката припукваше и стаята ме обгърна с почти осезаемо усещане за уют и сигурност...

Събудих се сутринта. С усмивка на уста. Бодра за новия ден.