club50plus.bg

Съперничество, егоизъм, страх унищожават личните връзки

Четирима застаряващи приятели, изтупани в костюми, с преметнати шлифери през ръка, се събират на гарата. Отправят се към най-гъстонаселеният перон и изчакват влакът да тръгне. Десетки заминаващи са се показали на прозорците. Влакът ускорява и точно тогава четиримата, използвайки скоростта на локомотива и факта, че никога няма да бъдат хванати, започват да удрят шамари на показалите се усмихнати глави от прозорците на купетата.

Смехът е неудържим, забавлението страхотно, а това е класически комедиен епизод от италианския филм „Приятели мои" с незабравимите Филип Ноаре и Уго Тоняци, режисиран от Марио Моничели (който се самоуби през миналата година, след като беше навършил 95).

Подобна сцена, в която вече възръстни мъже се забавляват като тинейджъри, почти не може да се види, защото филмът е снимат в далечната 1975 г., а 36 години по-късно хората са десетократно по-отчуждени помежду си. Не само семейните връзки са максимално разтеглени и изпокъсани, но и приятелствата след 45 вече са със затихващи функции...

Причините за изчезващото приятелство, или поне за силно намаляващия кръг около теб, се коренят изцяло в тоталното консуматорско общество, в което живеем. От хора, с които сме споделяли всичко – добро и лошо, и заедно сме преодолявали десетки препятствия, постепенно се превръщаме в

съперници

по всички възможни линии на живота. Защото волю или неволю приятелите най-често се оказват мерило за собственият ни социален статус и постигнатото в живота. Сравняваш се с приятеля, жената – с неговата, а после сравненията се прехвърлят и върху децата. Това непрестанно сравняване постепенно вкарва чисто приятелската връзка в сферата на съперничеството, откъдето няма измъкване.

Ставаш съперник във всичко – работата, парите, жените, общественото положение. Леката завист или обратното – злорадството, постепенно се настаняват във връзката и подменят истинската ѝ ценност. Всяка своя житейска победа оценяваш и като победа над приятеля, който в момента няма твоите възможности.

Много лесно може да се познае кога съперничеството е заместило приятелството – в мига, в който вместо да помогнеш на другия, когато ти поиска помощ, равнодушно заявяваш, че нямаш тази възможност. И то без да си се замислил дали имаш възможност, или наистина няма да си от полза. Напротив, молбата на приятеля остава в теб гъделичкащото чувство за надмощие, все едно пред теб е победен враг.

Когато се случи за първи, път това е моментът, от който някак неусетно започваш да

следиш и съдиш

Коментарите за това какво е могъл да направи приятелят ти Х, за да не изпадне в дадена ситуация, напълно заместват нормалната реакция в такъв случай – да помогнеш. От този момент нататък започваш да следиш всяка негова стъпка, но не за да му подадеш ръка, а за да констатираш всеки следващ неправилен ход. Веднага след това следва и поредната констатация и присъда – „той си е виновен, защото..."

Съперничеството е характерно и за младежките години, но тогава чувствата надделяват, докато от 45 нататък рутината постепенно измества всякакви чувства. Именно това е времето, когато започваш да губиш първите си приятели с оправдания от сорта: „виж Иван докъде го докара, с него вече нямаме общи теми". Това важи и когато Иван е изпаднал, и когато се е издигнал в обществото и леката завист се е превърнала постепенно в безсилна омраза към успелия, който доскоро ти е бил добър приятел.

Най-неприятното е, че минавайки през фазата на следенето и издаването на задочни присъди срещу доскоро близки хора, без те в повечето случаи и да подозират за това, се стига и до най-страшното в приятелските взаимоотношения, когато

няма вече прошка

Най-важното качество на едно приятелство, с което то се отличава от обикновеното добро познанство, е способността да прощаваш каквото и да е направил другият и както и да те е засегнал. Когато си превърнал приятеля в съперник и следиш всяка негова крачка и грешка, неминуемо идва и моментът, в който ти си засегнат от негово действие.

Именно в този миг – като в криво огледало, дребното прегрешение на човека, с когото си споделял всичко повече от 30 години, се превръща в предателство. И най-лесното е да отсечеш, че за предателството няма прошка. Ако не можеш да простиш, то този човек вече не ти е приятел.

По този начин лесно и бързо се губят приятел след приятел, без в началото да усещаш, че оставаш сам със собствената си криворазбрана непогрешимост.
Естествено, не всеки е Господ и не на всеки прошката му идва отвътре, но в случая става въпрос за „издаване на присъда", правейки „от мухата – слон".

До този момент се стига, защото много бързо, само за няколко месеца от момента, в който си превърнал приятеля в съперник, ти си спрял най-важното – диалогът по проблемите. А без диалог и изслушване е най-лесно да откажеш прошка.
Оттук нататък отношенията преминават във псевдодиалог, характерен за така наречените

приятели за маса

Този период може да продължи много дълго – десет години или до края на живота. По този критерий всеки може да се похвали с много „приятели", но те изцяло са свързани с чашката, а не с проблемите. Това не са приятели, а обикновени „събутилники", както казват руснаците. Но руснаците са широки души, а българинът за съжаление постепенно се е затворил изцяло в собствения си егоизъм.

Присъдата „егоист" не е опасна сама по себе си. Даже е полезна при определени обстоятелства и в дадени критични ситуации, но определено е гилотина за откритото приятелство. Това, че днес си почерпил някой, който те мисли за приятел, само защото знаеш, че следващия път ще плати той, не значи, че не си егоист. Портфейлът ти може да е отворен, но душатата се е затворила към този човек, с когото се смееш, когото прегръщаш и с когото говориш, но само на маса и само по несъществени теми.

Когато разговорът навлезе в лична плоскост и човекът започва да споделя проблемите си, тогава егоистът сменя темата някака неусетно, пък било то и с една неочаквана наздравица. Така масата и чашката подменя проблемите.
Както казахме, тази маса може да се окаже безкрайно дълга във времето и около нея да си останат всички псевдоприятели, но ако егоистът вземе тотално надмощие, то след определен период от време, най-често около и след пенсионирането, идва и неизбежното

пълно отчуждаване

Това е и най-страшният и най-честият край на една приятелска връзка. Хората освен, че вече не се интересуват един от друг, престават и да си кореспондират по какъвто и да е начин. Бившият приятел вече не е дори съперник. Той се е оказал излишен, както и самата връзка.

Пълното отчуждаване не е проблем за родените самотници, но малцина са такива. Повечето стигнали до тази неприятна развръзка страдат много, защото разбират, че са отрязали обратния път. Не случайно хората казват, че усещаш най-близкото и искренно приятелство в момента в който го изгубиш.

Наблюденията ми показват, че изпаднали в такава ситуация повечето хора правят поредица от грешни стъпки, макар да разбират, че е лошо без приятели. Те спират да се обаждат, като непрекъснато се ядосват, че на тях не им се обаждат. Излизат все по-радко от къщи, намаляват до минимум социалните си контакти. Затварят се сами вътре в себе си или с най-близкия си човек от семейството. Напрестанно си спомнят за приятелите и коментират, но не правят абсолютно нищо, за да се свържат с тях.

Пълното отчуждаване се затвърждава и от страха пред нова и закъсняла във времето среща с приятел. Страхът от ново разочарование.

И този страх се засилва с годините, а приятелството остава само в книгите и на малкия екран. Там винаги можеш да си пуснеш „Приятели мои" и да поемеш нужната ти доза носталгия за деня.