club50plus.bg

Как да се отървем от натрапчивите мисли, които ни обземат в три сутринта

Лесно им е на даоистките мъдреци. Казват, че са овладели изкуството да приемат света такъв, какъвто е, с усмивка. За разлика от мен обаче, Лао Дзъ не е ставал жертва на немирните хормони – да се люшкаш напред назад в неуморна и влудяваща битка на настроенията.

Една от мрачните идеи, които ме завладяха в поредната безсънна нощ бе хрумването, че страдам от проблеми с щитовидната жлеза. Гинекологът ми обаче бе категоричен – първите признаци на настъпващата менопауза са налице.

Вярно, кризата на средната възраст не се дължи изцяло на физиологическите промени, които настъпват в организма. Може би просто мисълта за наближаващият (или току що отминал) 50-ти юбилей връща мислите назад към една уморителна, натоварваща и безсмислена рекапитулация.
Защо безсмислена, ще попитат любителите на равносметките. Защото, както ще ви каже всеки даоистки мъдрец,

преосмислянето на вече взети решения е чиста загуба на енергия

Не само че никога не можеш да върнеш годините назад, но в допълнение към това, достатъчно научно фантастични филми и приказки илюстрират клопките, дебнещи тези, които с машина на времето дръзват да си играят с миналото.

И въпреки че съм напълно наясно с абсурдното безсмислие на подобни спекулации, ето отново лежа будна в тъмното и пред очите ми се изреждат всички минали житейски избори. Ами ако на този кръстопът бях свила надясно, вместо наляво, къде ли щях да съм сега? – питам се и дори не мога да се засмея на собствената си глупост. Поглеждам часовника, който безпощадно сочи – три часа, и проклинам хормоните си.

Приятелките ми приемат безсмислените тревоги на критическата всяка по своя си начин. Някои избират пълното отричане – няма да призная, че напоследък избухвам от нищо, или че една телевизионна реклама успява да ме разплаче. Те твърдо отказват да дискутират проблема, и всяко споменаване на собствените ми абсурдни нощни тревоги е посрещнато с рязкото – „на нас още не ни е време, ние сме млади."
Да, но... – започвам аз, но се отказвам. Отивам да търся помощ другаде.

Успях да намеря достатъчно съмишленици, с чиято помощ разработихме няколко психологични тактики, които да държат демоните на средната възраст настрана. Някои от тези прийоми дори работят – представете си!

Ако не можеш да го убиеш, направи го смешен

Хуморът за демоните е като чесънът за вампира. Когато отново ме налегнат безпочвени тревоги, вкарвам преувеличението в действие. Докато накрая това, което ме плаши, се превърне в едно толкова комично „не може да бъде", че загуби силата си.

Какво ще стане например, ако в тези несигурни времена загубя работата си и не успявам да плащам сметките и вноските по кредита? Пред очите ми изплува образът на цялото ни семейство, удобно разположено в кашони и завито с вестници. За да завърша картината, защо пък да не добавя една маймунка и няколко кучета? Все пак, като дете бях страстен почитател на „Без дом". Виждам как топим парченца сух хляб в чаша хранителен бульон „Маги" и прихвам. Е, поне това би решило проблема с трупащите се около талийката килца, казвам си.

Точно мисля, че съм победила, и скоро ще се унеса в така желания сън, и нов абсурд зажужава в главата ми.
Помните ли анимационния сериал Семейство Мейзга? Как се смеехме на фразата

„Защо не се омъжих за Пища Хуфнагел"?

В същото време, ето ме сега, всички бивши любови се редят като на парад пред очите ми и се питам – а ако бях останала с него? Щях ли да съм по-щастлива?

Аналогична версия на същите уморителни фантасмагории са мислите от рода на „да бях залягал над флейтата, сега можеше да съм диригент на Симфоничния оркестър".
За свое успокоение в подобни случаи, си представям въпросния диригент. Дали наистина се смята късметлия? Провеждаме въображаем разговор. „Цял живот съм мечтал да стана журналист" – сълзливо споделя той над халба чешка бира. Ха, ето ти и куриоз! – казвам си аз, и доволно се обръщам на другата страна, очаквайки вече заслужения сън.

Носталгията по миналото

е поредното оръжие, което демонът на средната възраст размахва пред мен. Дали някоя съседка, неуспяла да заспи като мен, е решила да готви посред нощ, или миризмата на палачинки, която усещам във въздуха, е само в главата ми? Сякаш ако стана от леглото, ще намеря баба си в кухнята, заета да приготвя закуската ми над печката.

Спомням си детската си стая с яснота, която само преди година бих сметнала за невъзможна. Дори мога да изредя заглавията на книгите по рафтовете на библиотеката.
Вместо сладкия вкус на палачинките обаче, усещам горчивина. „Това никога няма да се върне".

Добре де, факт е, че вече никога няма да съм на десет. Защо обаче това никога не ме е тревожило преди? Пък и да си го кажем честно – кой всъщност би искал пак да е дете и всеки да му нарежда какво да прави? Отговорът ми е – не, не, в никакъв случай! Да де, поне така си мисля по всяко време на денонощието, освен в три през нощта. Въздъхвам.

Един по-внимателен преглед на миналото ме убеждава, че всъщност то въобще не бе така слънчево и безметежно, както ми се струва 40 години по-късно. Време ли е вече за сън?

Планирането грабва оръжията

Поредният поглед към часовника ме изпълва с безпокойство, че отново няма да съм се наспала. Оттам е само една крачка към поредното планиране на утрешния ден. Ще си кажеш, че ми предстои кой знае какво. Просто – ден като всеки друг, със своите задачи и – надявам се – удоволствия.

От опит знам, че дори да напиша сто пъти наум статията, чиито краен срок е утре, на сутринта ще съм забравила всяка дума. Хиляди идеи ми идват, стига да не седя пред компютъра. Отново вкарвам хумора в действие. Представям си как звъня на редактора си и с уморен глас му съобщавам – „не успях да подготвя материала за елекроцентралите, който ми възложи, но имам един почти готов за нощните демони на средната възраст". Избухвам в смях. Наум, за да не събудя детето. Разбира се, че ще се справя със всички задачи на утрешния ден. А и никоя от тях не е критична.

Хипохондрията е последният коз на демона на средната възраст

Мислейки, че вече съм победител над влудяващия танц на хормоните, се обръщам отново и ето – нещо ме прорязва. Познанията ми по анатомия са доста мъгляви и неочакваната болка дава огромен простор на въображението. Веднъж стигнах до примиреното заключение, че имам СПИН, след като открих раничка от неизвестен произход на стъпалото си. Съпругът ми, практичен както винаги, погледна ботуша ми – вътре стърчеше пирон.

Успявам да обясня сполетялата ме болка с най-невинно звучащата причина, която ми идва наум. Благодаря на бога, че не съм лекар – какви ли ужасни диагнози може да си измисли човек с малко повече познания по медицина в поредната безсънна нощ? За да победят инсомнията,

някои броят овце

Според мен това се случва предимно в книгите, но пробвайте – може и да проработи. Аз лично рядко съм виждала овца, и опитът да си я представя по-скоро ме разсънва. За да се отвлека от налудничавите мисли, играя наум на филми или книги – по три, които започват с „А", после „Б"... обикновено съм заспала преди страшното „Й".
Само че ето – и днес отново се прозявам пред монитора.

Ако знаете по-добри тактики за справяне с налудничавите демони на средната възраст, моля, помогнете. Защото аптекарката само се смее и отказва твърдо да ми продаде сънотворно. Казва, че чаша мляко с мед вършело по-добра работа. Да де, ама аз не обичам мед. Ами сега?