club50plus.bg

Не докрай доживял, ще умра недопял

Владимир Висоцки щеше да стане на 76 години на тазгодишния 25 януари, ако бе живял по друг начин, ако се бе съхранил. Но щеше ли да бъде той и щяхме ли да знаем за него? Абсурдни догадки на фона на шеметния му полет над някогашното ни соцежедневие и на огромното наследство от музика, поезия, актьорско майсторство, което ни е оставил. За поколението, което го е слушало и гледало на живо, Висоцки е източник на вътрешно озарение, той е вградил в съзнанието на милиони скъпоценния чип на свободата.

 

Смайващи са  кадрите, заснети от западни оператори в горещия юли 1980 година, когато Москва се прощава с непокорния бард. По средата на Олимпиадата, която не бойкотират единствено страните от съветския блок, силите на милицията и КГБ напускат обичайните си постове и се разполагат около театъра "Таганка", където огромна върволица от хора се стича за поклонението.  Държана в тайна няколко дни, новината за смъртта на Висоцки се разпространява и поразява като мълния. Твърдят, че погребението на 42-годишния певец, поет и актьор е записано в Гинес като най-многобройно. Според съвременници в този ден дрезгавият му глас се е носел от стотици магнетофони и е озвучавал целия град. 

Своенравни коне

По ръба на пропастта, почти на края й самия,
аз конете съм подгонил и с камшика си ги бия...
Въздух тук не ми достига, вятъра, мъглата пия -
чувствам с гибелен възторг: пропадам аз, ще се разбия!

Забавете ход, коне, ход малко забавете!
Нека бича плющи полудял!
Ах, защо тъй своенравни случиха ми се конете -
не докрай доживял, ще умра недопял.

Аз ще ги напоя, ще допея стиха -
миг поне още да постоя на ръба...

Зная аз - от урагана като прах ще съм пометен
и с шейната ще ме носят във галоп по пътя леден -
свойта крачка непокорна вий, коне, поукротете,
удължете с малко пътя към приюта ми последен!

Забавете ход, коне, ход малко забавете!
Стига този камшик е свистял!
Ах, защо тъй своенравни случиха ми се конете -
не докрай доживял, ще умра недопял.

Аз ще ги напоя, ще допея стиха -
миг поне още да постоя на ръба...

Ний успяхме, че при Господ няма гости закъснели,
а тези ангели защо така зловещо са запели?
Заридала ли камбана лее тези скръбни трели,
или сам така крещя да спрат конете полетели?

Забавете ход, коне, ход малко забавете!
Аз ви моля - недейте летя!
Ах, защо тъй своенравни случиха ми се конете -
да допея поне, тъй и недоживял!

Аз ще ги напоя, ще допея стиха -
миг поне още да постоя на ръба...

© Светлозар Ковачев. Превод, 2009Svetlozar Kovachev

Странно е как политическите промени през последвалите трийсетина години пречупват спомените. Днес изглежда невъзможно предаването на онова вълнение на родените в годините след 1989-а. Питам приятелите на сина ми дали са слушали Висоцки. Те вдигат рамене.

Когато в първите си студентски години извадих късмет с билети за гастрола на "Таганка" и гледах Висоцки в "Хамлет", и аз не знаех много за него. Но името му вече беше парола за духовни територии от по-висок ред.

По-късно научих целия му репертоар, защото повечето ми приятели го знаеха и купоните не минаваха без китара.

Дали е бил щастлив? Начинът му на живот, запоите, дрогата в последните години говорят по-скоро за отчаяние. Бил ли е самотен? Обожанието, с което го е обгръщала публиката, какво му е давало?

В спомените си най-близките до него разказват с колко много любов и радост е изпълвал живота им. Първата му съпруга Иза Жукова пише: "...да се живее с Володя беше страхотно... Аз имам какво да си спомням и за нищо не съжалявам. На мен просто ми провървя: имах в живота си голямо щастие. Защото той имаше дарба да дарява! От всекидневието да прави празник. Той не можеше да дойде в къщи и да не донесе нещо. Може да е балон, една мандарина, бонбон или някаква глупост, но нещичко трябваше да има. И това винаги превръщаше обикновения ден в празничен. Той умееше всяка дреболия - изпрана риза, пържени катофи, чаша чай - всяко дребно нещо да приема като подарък. И от това на човек му се искаше да прави още и още. И макар че имаше своите човешки слабости, с него човек се чувстваше сигурен. Въпреки всичките си "хулигански" прояви той винаги беше много нежен...В него имаше много хумор, много радост, не беше възможно да му се обидиш. Той умееше да прощава..."

"Той беше приятел, с когото можех да споделя всичко, което ми беше на душата", потвърждава и Марина Влади, третата и последна съпруга на поета. Тя е негова спътница повече от десет години, но само частично, защото щастливите мигове се редуват с периоди на пропадане. Владимир се бори с демони, спира да пише и пее, прави опит за самоубийство. Грижите да влезе "в правия път" не водят до никъде. Той изтръгва имплантираната платинена ампула срещу алкохола и продължава да се интоксикира.

Последното стихотворение на Висоцки от 1980 г. разкрива тези състояния най-добре:

И снизу лед, и сверху. Маюсь между.
Пробить ли верх иль пробуравить низ?
Конечно, всплыть и не терять надежду,
А там - за дело, в ожиданьи виз.

Лед надо мною, надломись и тресни!
Я весь в поту, как пахарь от сохи.
Вернусь к тебе, как корабли из песни,
Все помня, даже старые стихи.

Мне меньше полувека - сорок с лишним,
Я жив, двенадцать лет тобой и господом храним.
Мне есть что спеть, представ перед всевышним,
Мне есть чем оправдаться перед ним.

Днес младите хора в Русия търсят свои пътеки към феномена Висоцки и опитите им не срещат еднозначни оценки, дори когато излизат от най-близкото обкръжение. Синът му Никита от втория брак на поета с Людмила Абрамова е сценарист на филма "Висоцки. Благодаря, че съм жив". Лентата е възстановка на събития година преди фаталния край, когато на турне Висоцки преживява сърдечна криза и клинична смърт. Заради използването на силиконов дубликат на посмъртната маска на певеца, с която актьор влиза в ролята на легендарния бард, вдовицата Влади отправи публични обвинения.

И какво от това. Сам той на сцената е в многобройни превъплъщения, а в поезията си възпява истинския риск. Наследниците му просто поемат хвърлената ръкавица.

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиони за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

© Превод от руски Румен Леонидов