club50plus.bg

Сърфирайки из интернет, попаднах на френско списание, посветено на 120-годишнината от рождението на Агата Кристи. Както обикновено при такива поводи, бяха публикувани автобиографични бележки, хронология на произведенията ѝ, снимки от филми и дори, с присъщия финес на французите, една кулинарна рецепта от Агата Кристи.

Това ме накара да си припомня моята среща с мъдростта на „кралицата на криминалния роман“. Разбира се, бях чела само преведените у нас романи, но Автобиографията завладя сърцето ми.

Завладя ме човещината, която бликаше от всеки ред. По-късно прочетох някъде, че впечатлението не било само мое – и други я бяха наредили между „най-хубавото от Кристи“.

През живота си Агата Кристи е написала 68 романа, над 100 разказа, 17 пиеси – преведени на 103 езика... Но ще оставя сухата библиографска справка и ще се върна на Автобиографията.

Годината беше 90-та или 91-ва. Начало на промени, несигурност и празни магазини... Пристигна у дома моя близка и сияеща ми подаде книгата. Предупреди ме, че след два дни трябва да я върне. Но още под впечатленията от прочетеното, побърза да ми разкаже притчата за двете жаби.

Две жаби паднали във ведро с мляко. Едната крякала: „Олеле, давя се, давя се!“, а другата „Не, не! Няма пък да се удавя!“
„Как така няма да се удавиш?“, попитала първата.
„Ами ще шляпам, ще шляпам, като луда ще шляпам!“, отговорила втората.
На сутринта стопанинът намерил във ведрото две жаби: едната умряла, а другата – кацнала върху бучка масло.

Приказката стана „моето верую“ през годините, разказвах я на колеги и приятели и не губех надежда. Вярвах, че тя умира последна!

След месеци видях Автобиографията на една сергия. Беше времето, когато имахме много пари, но нямаше какво да си купим с тях. Купих няколко и дълго след това ги подарявах на мои близки, с пожелание да се насладят на жизнеността и мъдростта на Агата Кристи.

Кралицата на криминалния роман започва своята автобиография през 1950 г., на 60 години. Завършва след петнадесет, като не се придържа към строга хронология – оставя мисълта да скача от спомен на спомен, вмъква свои размишления за семейството, за ролята на майката и съпругата, за жената, за творчеството.

Мисля си, че едно от най-хубавите неща в живота на човека е щастливото детство. Моето беше повече от щастливо – пише авторката. – Имахме къща с градина, която обожавах, имах мъдра и търпелива бавачка, баща и майка, нежно влюбени един в друг, успели от първия ден на брака да поемат дълга си на родители.

Отношенията между родителите ѝ, историята на тяхната връзка са сюжет „за малък разказ“. Но те са повод и да се запита съществува ли формула за щастлив брак и сама да си отговори: Мисля, че не! В живота си съм била свидетел само на четири сполучливи брака.

Дава пример с две близки семейства. Едното – между 17-годишна девойка и петнадесет години по-възрастен съпруг. Преминали през безброй житейски изпитания, отгледали три деца и продължаващи да живеят повече от 30 години предани един към друг.

Вторият брак бил между млад мъж и по-възрастна от него жена – вдовица, която дълго време отхвърляла предложението му за женитба, но накрая склонила. Живели щастливо около 35 години, чак до нейната смърт.

Историята на съдбата на Агата Кристи може да вдъхне увереност във всяка женска душа. След голямото разочарование, след развод с любимия съпруг, тя споделя: Имах мигове, в които съм се чувствала съкрушена от тъга, но и тогава и сега зная, че да живееш, си струва.

Но пък тя умее да се наслаждава на живота и съвсем не случайно наричат автобиографията ѝ „химн на радостта да живееш“.

Животът е като интериора на кораб. Каютите му са херметически затворени – излизаш от едната, залостваш врата след себе си, и влизаш в друга.
 

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

Агата Кристи обича да пътува. Със съпруга си е направила едно щастливо околосветско пътешествие, придружавайки го в служебна командировка. Поели са риска да стопят до пени финансовите си запаси и да започнат от нулата.

В годините не веднъж са я спохождали парични затруднения. Затова и се е захванала с писането, подкрепяна от майка си, която е вярвала в способностите ѝ и я насърчавала да опита: „О, криминален роман?! Това ще е полезно за теб, поне ще те разнообрази. Веднага почвай!“

Било е през годините на Първата световна война, Агата е медицинска сестра и начинаещ фармацевт. Един ден обучаващият я аптекар вади от джоба си бучка с тъмен цвят и я пита знае ли какво е това? След отрицателния ѝ отговор той споделя, че това е кураре и допълва: „Интересно вещество. Ако се приеме през устата не вреди, но влезе ли в кръвта, веднага те парализира и умираш. Използват го за отровни стрели. Я отгатни за какво го нося в джоба си? Ами, знаеш ли... То ме кара да се чувствам властен.“

Впечатлява я това, как под ангелския вид на аптекаря се крие всъщност опасен човек. Това е и моментът, когато започва да мисли за първия си криминален роман. За сюжета, за главните герои, за детектива Еркюл Поаро...

Аферата в Стайлс излиза след години, когато вече е щастливо омъжена за Арчи Кристи, родила се е дъщеря им Розалинд и вече имат свой дом.

Но щастието е изгубено. Какво да сторя, за да прогоня спомените от мисълта си? Но трябва ли да ги гоним? Трябва ли да ги пренебрегваме? Ако не смеем да погледнем към пътешествието, наречено живот, не е ли това страхливост? Да, те са част от моя живот, но с тази част е свършено. Тя е нишка, вплетена в гоблена на съществуването ми. Приемам я като частица от мен. Но да се терзая, полза няма.

Посъветвана от съпруга на сестра си, тя събира разказите, публикувани от списание „Скеч“. Книгата става много популярна и още веднаж успява да я изкара от финансовите затруднения. Така Агата Кристи може да се съвземе и да помисли за нова книга. Идва ред на пътуването ѝ до Багдад с Ориент експрес...

„Втора пролет“ е озаглавила главата, в която разказва за него. За срещите и запознанствата, за забележителностите на Изтока – Дамаск, Багдад. За археологическите разкопки в Ур, които я навеждат на мисълта за времето.

Замислиш ли се веднъж за времето и безкрайността, личните неща ще престанат да те засягат по същия начин. Тъгата, страданията, личното в живота ще виждаш в съвсем различна перспектива.

И отново пръстът на съдбата – среща археолога Макс Малоуън, тринадесет години по-млад от нея. Отначало е объркана и неуверена. Мисли си, че трябва да остане свободна, за да не бъде наранявана, безпокои я разликата във възрастта.

После доводите ѝ се преобръщат: общите интереси, бягството от шумния светски живот, любовта към музеите и археологията. С една дума аз се интересувах от работата на Макс, от неговите идеи много повече, отколкото ме занимаваха службите, които Арчи смени.

И ако в книгите си остава Агата Кристи, заради придобитата вече известност, в личния си живот оттук нататък ще бъде Малоун. Ще придружава Макс години наред в експедициите му при разкопките в Нимруд – един от трите най важни града в древна Асирия. Ще снима и копира снимките, които прави през деня на разкопките; ще посещава фотографското училище на Райнхард, за да подобри квалификацията си на фотограф.

Животът си течеше. Макс беше зает с археологията, аз – с писането на книги, но вече като професионалистка. Писането вече се е обърнало в професия и не само я издават, но я чакат и настояват за повече. А тя все още няма точно определено място в дома, където да се оттегли и пише.

Това ме затрудняваше в продължение на години, защото се налагаше да давам интервюта и първото нещо, което искаха от мен, бе да ме снимат на работното място. „Покажете ни къде пишете книгите си?“ бе редовният им въпрос. О, навсякъде. „Но нали си имате кабинет?!“ Само че аз нямах. Достатъчна ми беше масата в трапезарията между обедите и вечерите или умивалникът с мраморната плоча в спалнята.

След края на Втората световна война Макс Малоун става професор в Катедрата по западна азиатска археология към Института по археология в Лондонския университет. След десетгодишно прекъсване, двамата се заемат да подновят работата си в Близкия изток.

Отново отиват на разкопки в Нимруд и първата година живеят в част от къщата на шейха в селото, но за втория сезон разполагат със своя и от кирпич – с кухня, до нея гостна и стая за античните находки, както и стая за рисунките. Спят на палатки.

После пристрояват към къщата епиграфско бюро, а до него и едно малко помещение за копиране на снимки, което прилича на кучешка колиба. Там работеше моя милост. След година-две помолих да си имам стая. Щях да си я платя. Така за сумата от 50 лири имах кабинет, в който се залових да пиша. На вратата, един от епиграфите закачи табелка с клинопис, който известяваше „Това е къщата на Агата“ – „бейт Агата“.

Именно тук, в „бейт Агата“, я обзема желанието да напише автобиографията си.

Когато Макс Малоуън публикува книгата си Нимруд и останките му, Агата Кристи заявява: Гордея се със съпруга си, щастлива съм с него. Сякаш е чудо, че ние двамата – той и аз – успяхме в професията си, в работата, която вършехме с жар.

Сър Макс Малоун е вече известен английски археолог и детската мечта на Агата Кристи се е превърнала в действителност – тя е лейди Малоун.

Завършвайки своята автобиография, Агата Кристи споделя: Постигнах два върха в живота си: вечерях с кралицата на Англия (колко щеше да се гордее бавачката ми) и притежавах собствена кола!
Какво да кажа аз на 75 години? Благодаря ти, Боже, за хубавия живот и за любовта, с която ме обгради!

Какво да кажа аз, отбелязвайки 120-годишнината от рождението ѝ: „Благодаря ти, Агата, за приказката за двете жаби и за надеждата, която не трябва никога да умира!“