В студения ден на 12. януари 1904г. се ражда един от най-ярките епици в нашата литература. Името на Георги Караславов често е бегло споменавано и остава в сянката на автори като Йордан Йовков и Елин Пелин, а несъмнено творчеството му има художествената стойност да бъде редом до разказите и повестите на двамата автори. И оказва се, че авторът, чиито творби са преведени на повече от двадесет езика, остава малко познат у нас.
Бъдещият писател се ражда в село Дебър, Пловдивска област и завършва гимназия в родния си град. Интересът му към литературата го отвежда към страниците на списанията, по които печата и първите си стихове и то още на 12-годишна възраст. През периода 1923-1924г. учи в Казанлъшкото педагогическо училище, а след това, подобно на много наши писатели, учителства за кратко в родното си село. Животът го отвежда в Прага, където учи агрономство, а през 1930г. окончателно се завръща в родната си страна и се отдава на активна творческа дейност. Започва да печата стихове в сп. „Ученическа мисъл” и сп. „К’во да е”, в което публикуват редица български поети, творили в периода между двете световни войни. Освен стихове пише и разкази, с които прави дебюта си и в прозата. Той споделя, че родният край винаги е най-голямото му вдъхновение и на него дължим този проникновен поглед към случващото се.
Караславов е писател, който се интересува от страданията и бедността, в която живеят много хора. Това е конкретният подтик за създаване на неговата книга „Уличници” (1926), която е посветена на страданията на бедните деца, а това е тема, която е интерпретирана от много български творци. Успехите му продължават и в следващите негови творби. Втората му книга „Кавалът плаче” е издадена година по-късно и също привлича читателското внимание. От текстовете му проличава безпогрешно познаване на човешката душа и това е конкретната причина те да трогват читателя.
Караславов освен като писател се проявява и като публицист. Той редактира няколко вестника, сред които са седмичниците „Ведрина”, „Поглед” и сатиричният „Жупел”. Печата в леви издания като „Литературен преглед”, „Свят” и „Щит”.
Журналистическите му занимания вървят успоредно със създаването на няколко сборника с разкази, сред които са „На пост”, „Имот”, „На два фронта”, „Победители”. 30-те години са много успешни за него и той съсредоточава усилията си върху кратките белетристични текстове. В края на това десетилетие пише своя роман „Татул” (1938), който е една от най-коментираните му творби, която привлича читателското внимание и бива филмирана през 70-те години. Успехите му продължават и през 40-те години, когато пише романа си „Снаха”, пожънал изключителен успех и бива преведен на 25 езика.
Георги Караславов не е само писател. Проявява се и като литературен критик в статиите си, посветени на Христо Смирненски и Елин Пелин. Заради личното си познанство с Никола Вапцаров се ражда и книгата „Срещи и разговори с Никола Вапцаров”.
През 40-те години за кратко става Директор на Народния театър (1947-1949), а след това и главен редактор на сп. „Септември”. От 1958г. до 1962г. е председател на Съюза на българските писатели. Често пропускан факт е, че през 1961г. става академик и то във време, в което по-голямата част от нашите творци не успяват да завършат своето образование най-често заради финансови проблеми, той достига до най-голямото признание за научната си дейност. Освен с литературна и публицистична дейност Караславов е и народен деятел на културата.
Умира на 26.01.1980 г. в София, като оставя на читателите десетки сборници с разкази, романи и пиеси, които потопяват в света на българското село и се четат с невероятна лекота.
♦ Материалът е изпратен по инициативата Стани Четен Автор
Все още няма коментари