club50plus.bg

Пътят към славата на големия българин

На 15 септември, придружавайки двамата внуци в първия им учебен ден, присъствах на тържественото им посрещане в училище. Веднага след вдигането на българския трибагреник и изпълнението на химна прозвуча мощният глас на незабравимия Борис Христов. Тържественият възпев на „Многая лета“ искрено и дълбоко развълнува всички ни.

Това беше и поводът за 1 октомври, Световния ден на музиката, отбелязан за първи път през 1974 г. с решението на ЮНЕСКО, да си припомним още веднъж за този славен наш съгражданин с донякъде чепат характер.

Десетилетия световната музикална критика не пести суперлативи за великия българин: „изключително дарование", „най-добрият глас на нашата епоха" – все оценки, изречени от хора с различни идеологии, различни религии и различни културни традиции. Оценки и отзиви на хора, обединени от общото възхищение и преклонение пред таланта на големия певец.

Реших най-напред да надникна в човешката биография на „царя на басите", за да потърся там факти, които да хвърлят повече светлина върху човека Борис Христов. Така открих, че песента и музиката съпътстват родословното му дърво вече няколко поколения преди него самия.

Борис Христов е роден в Пловдив, но раждането му там се е случва по случайност – баща му за кратко е бил учител в града. Но към тази случайност се прибавя и още една – на 18 май 1914 г. към 8 часа сутринта над града на тепетата се разнесло ехото на топовни гърмежи – военен празник. Щастливият баща се пошегувал със своята съпруга: Е, Райно,

голям син си родила, с топовни гърмежи идва!

За свой роден дом обаче Борис Христов смятал къщата на „Цар Самуил" 43 в София. Младото семейство било построило своя дом в двора на дядото по майчина линия, хаджи Тодор. И всички знаели, че бил изграден по проект и инициатива на майката, Райна.

Нейна била и идеята помещенията да се разпределят така, че като се разтворели вратите, всичко да се превръща в едно ветрилообразно цяло с обединяващото звено – хола. Защото в българския дом трябвало да се спази традицията на дедите – да се живее задружно и да се споделят радости и болки.

Ето така и Борис Христов ще си спомня за онези паметни музикални вечери, когато в дома им се събирали и пеели баща му, един негов приятел и търговският владика Софроний. Децата ги слушали отвън, но когато надничали през ключалката, имали чувството, че баща им плаче – за него пеенето явно е било щастливо изживяване. Тези картини от детството ще се запечатат в паметта на Борис Христов ведно със задушевните бащини песни.

Малкият Борис не е навършил още 10, когато в живота му се появило нещо ново. На съседната улица „Бистрица", където живеят племенниците на братя Миладинови, се оформя хор и оркестър от балалайки с участието на ентусиасти от целия квартал. Инициатор е руският офицер-емигрант Константин Чернов, оженил се за внучката на Миладинови. Самият той бил чудесен певец, свирел превъзходно на балалайка и е заразил с обаянието на руската музика много младежи. Между тях бил и Борис Христов.

През 1932 г. наследникът на Псалта завършил гимназия, но бил раздвоен между музиката и правото. На кръстопътя, той се вслушвал в практичните съвети на майка си, която се страхувала от трудностите на артистичната кариера. Така вместо към Консерваторията, той поел към Юридическия факултет. Но и след завършване на Университета продължил да си набавя не сборници със закони, а... с ноти. По онова време Борис Христов вече пеел в Академичния хор, в хор Гусла, а по-късно постъпил и в хора към храм-паметника Александър Невски.

През 30-те години на ХХ век хоровото дело в България обхваща стотици ентусиазирани певци. За прослушване за хор Гусла се явил и Борис Христов, а конкурсът – по-тежък и от този за влизане в операта. Диригент на хора бил проф. Асен Димитров, който оценил качествата му добре и го посрещнал с думите: „Трябва да бъдеш благодарен на небето! Трябва да се отдадеш на пеене! Трябва да учиш!

Имаш дарование,

което ще те отведе до висоти за гордост на България! Иначе – грях ти на душата!"

По-късно, вече като прославен певец, Борис Христов подарява на Асен Димитров една своя фотография с надпис: „На моя скъп приятел и ръководител на първите ми стъпки по пътя на художествената музика. С топла привързаност и благодарност!"

В края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век Борис Христов работил като юрист в София. Тук той имал своята среда и своите приятели, не само сред хористите. Чиновници, художници, юристи – всички те влюбени в песента, превърнали „Казака", малката механа на ул. „Витошка", в център на своите срещи. Сред този неофициален малък музикален бохемски клуб били художниците Константин Щъркелов, Дечко Узунов, Руска Маринова, проф. Мишайков и още, и още.

След своя концерт в зала България, незабравима вечер в „Казака" прекарва и знаменитата Тоти дал Монте. После, когато говори за България, голямата италианска певица ще говори само за хората, които е видяла там. Или по-право – които е слушала да пеят. Защото бохемите от този кръг пеели наистина художествено и красиво. Между тях Тоти дал Монте запомнила един младеж на име Христов, с неговия разкошен глас, и му пожелала „да стъпи на верния път".

В началото на 40-те години Борис Христов бил поканен да се включи и в камерния църковен хор към дворцовия параклис. Но

голямото му „откриване"

се случило през 1942 г., на традиционното богослужение на 19 януари 1942 г. на площада пред двореца и в присъствието на дипломатическия корпус и генералитета.

Времето било противно, -18 градуса. След молебена на открито всички хористи били поканени в двореца на закуска. Присъстващите обаче били очаровани от тяхното изпълнение и не ги оставяли да починат. Предложили им да изпълнят и някои светски песни.

Ръководителят на хора очаквал подобно развитие на нещата и предупредил Борис Христов, че ще трябва да изпее „Песента за Никифор".

Известен сред колегите си със своя сценичен страх пред солово изпълнение, Борис Христов се скрил някъде в задната редица. Но когато съпроводът започнал, колегите му се отдръпнали, образувайки около него полукръг и той запял:

Провикна се цар Никифор
от трем висок пред цял народ,
царска Мадара ще вземе,
ханска алга ще да срине.
Отде зачу Крум страшни хан, па
яхна той аждрехан,
славни боили призова,
друми безкрайни прелетя...
Че срещна той цар Никифор
в кървав бой, ужасна сеч,
царска му глава отряза,
вино с нея да пие...

Борис Христов знаел тази песен от вечерните събирания в „Казака". Тя била изпълнена там за първи път от Георги, синът на отец Рафаил. А аранжиментът ѝ за смесен хор бил направен от Асен Димитров.

В двореца песента прозвучала още по-заразяващо, отколкото в бохемския клуб. Ръкоплясканията били бурни. Поздравил го лично Борис III. А когато го попитал какво ново подготвя за операта, царят останал много изненадан, че Борис Христов бил юрист и нямал материална възможност да се усъвършенства като певец.

След една седмица дошло и съобщението от Министерството на просветата, че на разположение на Борис Христов била отпусната стипендия за специализация в Италия. И той тръгнал, на 18 май 1942 г.

През 1945 г. Христов пял за първи път със световноизвестния симфоничен оркестър на Академия „Санта Чечилия" в Рим. Бурните аплодисменти, с които го посрещнала публиката, можели да се смятат за начало на неговия триумф. Последвали Римската опера, Миланската Ла скала, Ню Йорк, Сан Франциско, Париж, Лондон...

В края на 1949 г. бил поканен за

гастрол в лондонската Ковънт Гардън

с операта Борис Годунов. Малко преди премиерата, след като на репетициите бил пял без декор, Борис Христов видял на сцената неща, които го объркали: най-напред някакви колове с камбани; после голямо махало в дъното и накрая десетки ножове, спуснати от небето, с кървави капки.

В първо действие се оказало, че трябва да се появи на сцената по малка вита стълба, като най-напред си подаде само главата. Борис Христов не приел такава сценична интерпретация на класическото произведение и се обърнал към режисьора и художника.

Режисьор бил Питър Брук, наистина популярен по онова време, но с постановки на Шекспир. Конфликтът бил назрял, а Борис Христов бил непреклонен. Заявил, че ще плати неустойката и напуснал театъра. Навън го срещнал все още не толкова известният Херберт фон Караян. Именно той го накарал да премисли и да не бърза – все пак Ковънт Гардън бил солидно стъпало към световните сцени. Но Борис Христов не отстъпил.

В хотела – със затворени куфари, готов да се върне без пари, без овации, но убеден, че е отстоял важен художествен принцип – телефонът извънял. Техническият директор на театъра се обърнал към него с думите: „Забравете всичко, което се случи, и,

моля ви, върнете се!

До премиерата оставали само няколко часа. Исканите промени били направени. На сцената останала една икона и няколко свещи, а вълшебната игра на светлините прикривала несъвършенствата в декора. Ето как лондонската публика изпраща с бурни и нестихващи овации Борис Христов.

Като забавно четиво могат да се разглеждат случаите в богатата творческа биография на артиста, в които той спори с артистични директори, диригенти, художници и режисьори – не защото не ги разбира правилно, а защото не иска да принизи класическите произведения.

На 1 ноември 1974 г. „Дейли експрес" ще напише:

Точно преди 25 години роденият в България певец пя за първи път на същата тази сцена главната роля на Борис Годунов. Същият тогава почти неизвестен певец започна оттук своя възход към световната слава. Тогава още благодарение на неговото изпълнение се спомогна същата тази опера да „хване корени" на английска сцена, отваряйки ушите на едно ново поколение по отношение на руската музикална драма.

Лондон ще му устрои и юбилей за четвърт-вековната творческа дейност, след който Борис Христов ще сподели:

Роден съм българин и се гордея с това. Израснах като артист в Италия и съм благодарен, че тя ми даде тази възможност. Англия ми даде вниманието, топлината и високата оценка и аз съм щастлив от това.

В първите минути на всяка настъпваща нова година, на всеки голям празник български камбаните на храм-паметника Александър Невски бият на възнесение, подхващайки ехото от тържественото песнопение на „Многая лета". И винаги звучи неповторимият Борис Христов – световно признатият „трагичен цар на операта", „царят на сцената", „най-големият Филип, легендарният глас, големият Годунов, басът на века..."