club50plus.bg

Споменът за Талев вдъхва още кураж в днешното мътно време

В  архива ми стои недовършен сценарий за художествено–документален филм, посветен на автора на „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“, „Гласовете ви чувам“... 
Не съм се отказала от проекта, защото нашите деца не знаят много за Талев. Честно казано, в много отношения и аз останах изненадана.

 

При събирането на документалния материал попадах на неизвестни за широката публика факти от живота на писателя, разказани в спомените на негови съвременници. Постепенно те дооформиха за мен образа на човека и твореца зад името Димитър Талев (1898-1966 г.). Липсва ми картината, но спомените са толкова живи и толкова човешки, че трогват и без визия. Още повече, че Димитър Талев е роден на 1-ви септември и ми се иска годишнината му да не мине незабелязано.

Така, ровейки се из архивите, попаднах на една литературна анкета, подготвена от Ганка Найденова–Стоилова, в която Талев споделя спомени за детството и юношеството си.

„Трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, – просто разсякоха живота на моето поколение, тъкмо човек, когато трябва да се гради. Всичко, което съм получил като знание, е някак случайно, откъслечно, несистемно.

През 1931 година в Париж се запознах с един млад французин, който на 22 години завършваше втори университет. Но той беше син на професор, дядо му бил професор, беше дошъл с голям капитал на тоя свят, разполагаше с голяма библиотека. И тогава си мислех за моя живот в поробена Македония. Едва във втори прогимназиален клас ми попадна случайно „Под игото“... Останах почти без системно образование. Всяка година съм учел в някой друг град...

„Кое ме е карало да взема перото?“

Смело мога да кажа, че аз станах писател, защото чувствах необходимост да разкажа нещо за Македония... Отначало тази мисъл ме стопляше от време на време. Мине и отмине. Не смеех дори да я задържа. Но вече всичко, което чуех, всичко, което четех, отиваше все там, в това кътче на душата ми....

През 1935 година се зачетох в книгата на Еничерев за родния ми град Прилеп.
Оттогава идеята за моя роман за Македония не ме напусна...“

Междувременно Димитър Талев завършва българска филология в Софийския университет. Слуша лекции при професорите Иван Шишманов, Йордан Иванов, Боян Пенев, академик Михаил Арнаудов, академик Любомир Милетич и академик Стефан Младенов. Все големи имена на българското литературознание, и всички те искали да го привлекат като научен работник. За сметка на това Талев решава, че неговото поприще ще е писателството, и избира свободата.

През 1927 г. тръгва от коректор, за да стигне през 1934 г. до поста директор на в-к „Македония“. На следващата година в България са разпуснати всички партии, включително и македонските дружества – издаването и на „Македония“ спира. Димитър Талев започва да сътрудничи на „Зора“, като между 1938 и 1944 г. води литературния отдел на вестника.

В първите месеци на 1944 г. на страниците му, под формата на разкази, Талев отпечатва и няколко завършени глави от „Железният светилник“ – първата книга от останалата недовършена (по авторовия замисъл) серия романи.

След 9 септември 1944 г. новата власт променя политиката на България по Македонския въпрос и Димитър Талев влиза в графата на националистите. Досещате се и сами, изключен е и от Съюза на българските писатели.

През октомври го хвърлят в Централния софийски затвор, без обвинение, без съд и без присъда. По-късно е изпратен в Бобовдол, където остава до края на август 1945 г. Тегобите на писателя не свършват дотук, през октомври 1947 г. отново го арестуват и в тежко здравословно състояние го изпращат в мините на Перник – до февруари 1948 г. След ада на нечовешките условия в рудниците, Талев е изселен в Луковит, което от гледна точка на нас, читателите, е по-скоро плюс: там успява да довърши „Железният светилник“ и да напише “Преспанските камбани“ и „Илинден“.

„Когато писах „Илинден“ и „Камбаните“ – споделя писателят за литературната анкета – живеехме цялото семейство в една неприветлива, студена селска стая. През цепнатините на пода встрани се виждаше дворът. Върху печката вреше яденето. Децата вдигаха шум. Жена ми топлеше тухли на печката и ги слагаше под краката ми. Аз толкова съм потънал в работата си обаче, че не чувам и не виждам нищо около себе си, само машинално вдигам краката си, за да сменят тухлите... Затваряш се за външния свят...

Понеже през деня се уморявам, вечер си лягам сравнително рано. В такова време отбягвам да чета, особено вечер. Заспивам бързо. Сънят ми е много дълбок, но кратък. Към два-три в полунощ вече съм буден. Всички спят. И понеже не смея да стана, за да не разбудя другите, работата почва в леглото... Ето я баба Султана пристига... Извиквам образите във въображението си... И те започват да действат, да говорят... И аз се разговарям с тях... Дълбая в това, което ми предстои непосредствено да напиша... Така в тези ранни часове обмислям всичко да пълна яснота...“

През 1956 г. политическата обстановка в България е вече доста по-спокойна и в началото на годината Ганка Найденова–Стоилова започва срещите си с писателя в подготовка на литературната анкета. Ето какво споделя сама тя за срещите си с Талев.

„Художникът Васил Стоилов се опита да използва няколко от нашите срещи с писателя, за да му направи портрет. Димитър Талев се увличаше в разказа си. Почти всеки миг по лицето му играят нюанси на преживяното, свързано със спомена за миналото. Бързият и остър преход на израза препятстваше художника. Работата му остана при отделните ескизи.“

„Той всеки миг е съвсем друг, неуловим – споделя самият Стоилов. – От толкова години работя портрети, но не съм срещал лице, което така да се преобразява под напора на вътрешния духовен живот.“

 
В края на 50-те и началото на 60-те години Талев е напълно реабилитиран и се отдава на свободна писателска практика. Излезли са вече „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“ и започват да се редят срещи с читатели, които са не по-малко показателни за характера на писателя.

„При една среща на Талев с негови почитатели – разказва съгражданинът му Коста Църнушанов – му беше зададен въпрос: „Кого има пред вид за образа на Султана?“ Той се съсредоточи, сякаш сам анализираше изградения от него образ и заяви, че до известна степен това е майка му, но не изцяло.

„Само известни черти – подчерта Димитър Талев – нейната смелост, замахът й, силата на характера. Иначе образът на Султана е много различен от майка ми. Майка ми беше по-нежна, по-топла, по-богата по душевен строеж.“

„Димитър Талев беше най-малкият от децата в семейството на Тале Палислама – продължава спомена си Коста Църнушанов. – Бащата – кротък човек и вещ майстор на кантари, които приготвяше за износ... Майката на Талев – Донка беше волева жена, главен заповедник в къщата... Предмет на най-голямо внимание беше най-малкият член на семейството – нежният, крехкият Димче. Към него тетка Донка, майка му, хранеше неуписуема нежност, равна на оная на Баба Султана към Лазар Глаушев от романите му. „Димче мой златен!“ – това беше честото и пълно с умиление възклицание на тетка Донка, останало в паметта на всички близки.“ Като кажеше „Димче мой!“ – устата й се топеше...

Димитър Талев допълни отговора на въпроса:
„Аз нямам прототип за нито един от образите на романите си. Те са създадени безспорно от много елементи на живота, но нито един в своята цялост не съществува в живота такъв, какъвто е у мене...“ 

По онова време властта коренно променя отношението си към писателя: Димитър Талев е отличен като „Заслужил деятел на културата“, „Народен деятел на културата“, през 1959 г. става лауреат на Димитровска награда. През 1966 г. е избран дори за народен представител в V-то Народно събрание. Но това е последната година от живота му.

Споменът на Николай Фол е затрогващ с описанието на картината на спонтанната любов, засвидетелствана на автора на Тетралогията. Първият и уникален в българската литература епос за подготовката, зенита и епилога на Илинденско-Преображенското въстание. 

„През май 1956 година бях режисьор в Бургас – разказва Фол, – и водех местния литературен кръжок. Димитър Талев беше поканен на четене. („Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“ са излезли една след друга през 52-а, 53-та и 54-та година – бел. авт.) Натовариха мен да ръководя четенето. Отидох да го взема от хотела и бавно тръгнахме към така наречената концертна зала, където обикновено ставаха събрания, концерти, сказки... Като наближихме залата, видяхме, че целият площад беше препълнен с хора – може би две хиляди души, може би повече. 

– Ние сме нещо сбъркали – каза Талев. – Тук ще става митинг. Да питаме.
Навлязохме между хората и попитахме. 

– Не е митинг – отговарят ни, – а четене на писателя Димитър Талев. Но в залата не може да се влезе, всичко е претъпкано, затова чакаме тука, барем да го видим.

– Ей го бе, ей го Талев – извика един младеж. 

Изведнъж хората около нас млъкнаха и останаха неподвижни по местата си. Някои се поотдръпнаха и се загледаха в лицето му, безмълвни и смутени. Една млада жена се спусна с букет, подаде му го, без да продума нищо - само приклекна и му целуна ръка. Много възрастен мъж, който стоеше точно срещу него, избърса сълзите си с пръсти, приближи се и го прегърна.

Множеството около нас се раздвижи, зашумя, чуваха се възгласи и приветствия... Почнахме да пристъпваме към сградата. Хората ни правеха път. С големи усилия успяхме да влезем... Салонът гръмна. Едни ръкопляскаха, други просто викаха „да живее“, някои групи скандираха „Талев, Талев“... Този поток от овации продължи дълго, много дълго... бяха неестествено продължителни, обърнаха се в демонстрация, в манифестация на дълго стаявани чувства... Не, това, което ставаше в салона, вече нямаше характер на „среща на писател с неговите читатели“, това беше едно отприщване на бент....“ 

Тук коментарът остава излишен!