club50plus.bg

За Пилат Понтийски, Атон и уроците на човека с палто от килим

Началото на последното десетилетие на 20-ти век за нас беше време за учене. Нормално за първокурсници във Физико-математическия институт, бяхме заровени до гуша в линейна алгебра и висша математика. Заедно с родителите си учехме и първите разбиващи надеждите уроци на демокрацията. Както всички тийнейджъри, тепърва учехме и уроците на любовта. Но един странен учител с палто от червен килим ни проправи първите стъпки към най-странните и увлекателни открития на живота ни. 

Забелязахме го отдалече на един митинг на СДС на площада пред катедралата „Александър Невски”. С древноримска прическа и внимателни жестове на благородник, в компанията ни той веднага си спечели прозвището Пилат Понтийски.
Бяхме в настроение за приключения и омагьосващата му различност ни привлече като магнит. Решени да разкрием тайната му, се залепихме за него с нетактичната арогантност на младостта.

Запознанството

Следяхме го три дена, без да посмеем да го заговорим.
Чудехме се как така не е забелязал тълпата, влачеща се неотменно след него, макар че според някои от нас, той нарочно забавяше крачка, за да можем да го настигнем, ако случайно загубим следата.

Открихме, че свири в едно заведение на Витошка, но тъй като мястото бе далеч над нашите финансови възможности, чакахме на улицата да свърши, подскачайки, за да се стоплим.
Две вечери подред се бяхме подали на изкушението да изпием по чаша топъл чай и докато се върнем, нашият Пилат беше изчезнал. Този път бяхме твърди и усилията ни се възнаградиха.

За малко да не го забележим в сумрака. Беше сменил червеното палто, за което приятелят ми казваше, че е като ушито от килим, с черен балтон, и се сливаше със сенките. Затичахме след него. Този път беше очевидно – той поспря, за да го настигнем, като уж внимателно разглеждаше витрината на магазина за детски играчки на ъгъла.
След това отново продължи с плавната си спокойна стъпка.

През цялото време се ръчкахме като петгодишни. „Ти го заговори!”, „Не, ти!”. Тази срамна сцена продължи повече от половин час, докато стигнем спирката на петицата зад Съдебната палата и се качим в трамвая.
Отмина Руски паметник, после Лагера и Хиподрума. Никаква промяна. Ние се излагахме, той се подсмихваше. Накрая се доближи до нас и с тих мелодичен глас ни заговори пръв: „Днес е прекрасен ден за запознанства, нали?”.

Онемяхме. Едно е да досаждаш на някого, но някак губиш почва под краката си, като ти отнемат инициативата от ръцете. Аз се окопитих първа: „Искаш ли да ни дойдеш на гости?” Това беше първото, което ми дойде на ум, защото приятелят ми Виктор живееше наблизо и защото бях сигурна, че Пилат ще откаже. Че кой възрастен мъж ще иска да прекара време с непозната тълпа деца?

Нашата жертва обаче се усмихна. „Ами добре” – сви рамене той.
Ако само знаехме в какво се забъркваме...

Магията на песента

Дали помните този стих от песента на Окуджава „Десятый наш десантный батальон” – „Някога ще си спомним за това, и сами няма да си повярваме”.
Знаехме си, че ще стане така.

Както всички момчета на деветнайсет, Викята също се изживяваше като рок звезда и затова, когато пристигнахме у тях, с неумело прикрита гордост извади дванайсет струнната си китара. Още преди да сме разменили повече от две-три реплики, Пилат засвири.

И до ден днешен всеки от нас има различни спомени за това, каква беше песента и за какво се пееше в нея. Ако питате мен, ставаше дума за къща, в която всички живеем щастливо. Всъщност думите нямаха смисъл – той използваше някакъв странен непознат език, за който по-късно обясни, че просто така му идва. Вярваше, че е наследник на древните копти*.

Та той пееше, вероятно на коптски, а ние дори сами не си вярвахме, че това се случва. Ако Орфей беше там, сигурно нямаше да успее да ни трогне толкова. Е, за Орфей не знам, но това, което чувахме, при всички положения беше нещо по-специално дори от кумирите ни от „Бийтълс”.

„Може ли да те запиша” – скочи Викята, защото веднага, след като замря последния акорд, вече знаехме, че никога никой няма да ни повярва какво сме чули.
Пилат обаче твърдо отказа. „Когато ви свиря, това е само за вас, само за този специален момент, в който сме заедно.”
В нашия новооткрит приятел имаше нещо, което прекъсваше спора преди да е започнал. 

* Ко́птите са преки потомци на древните египтяни — коренното доислямско (неарабско) население на Египет, около 8-9% от населението на Египет. Коптите изповядват древноизточно християнство. Смята се, че Коптската православна църква е основана от евангелист Марко.

                                                                       Продължава...

---

Уроците на Пилат

Последното, което очаквахме от нашия римлянин с аристократични дълги пръсти и блестящи черни къдрици бе, че ще се окаже християнин.
„Пилат Понтийски ли?” – засмя се той, като чу прякора си. – „Суетата не ми е чужда и понякога тайно съм се надявал, че приличам я на апостол Павел, я на Петър, но Пилат...”.

И докато музиката му притежаваше сложността и съвършенството на майстор, картините, които рисуваше на Исус, бяха по детински трогателни.
С известно притеснение, че ще го обидим признахме, че не сме вярващи – все пак, смятахме се за физици. Опарени от опита си с разцъфващия тогава евангелизъм, очаквахме да започне с проповедите си. Нашето признание обаче въобще не го впечатли. Той никога не обсъждаше с нас убежденията си, освен ако сами не го попитаме. А ни се наложи да направим това много по-скоро, отколкото очаквахме.

Защото точно тогава и ние като почти всички тийнейджъри изживявахме готическия си период. Една вечер, готови за научни експерименти, решихме да си направим уиджи дъска и привикаме не кой да е, а разбира се, самият Принц на мрака.

Принципът на тази игра е прост – на един картон очертаваш кръгчета с капачка от бурканче за детски храни, и после изписваш буквите. Почитателите на ню ейдж вярват, че когато няколко човека сложат пръст върху капачката и призоват нечий дух, тя ще се задвижи и духът ще проговори, изписвайки буква след буква.

Може би бяхме прекалили със зеления чай (тогава все още ни беше чуждо удоволствието от алкохола), но номерът проработи. До ден днешен подозирам, че Викята ни е измамил тогава, но в края на вечерта той изглеждаше точно толкова уплашен, колкото и аз и приятелката ми Светла.

Спомням си, че се свързахме със самия Азазело, дясната ръка на Сатаната. За какво точно е ставало дума, не помня, освен че той каза, че има много по-страшни неща от това да умреш.
На деветнайсет, това твърдение ми изглеждаше непонятно, но то криеше неприкрита заплаха. Хвърлихме картона, ужасени. Така треперех, че зъбите ми тракаха, а Светла, която живееше чак в Дружба през сълзи помоли Викята да я изпрати. В момента, в който ме оставиха сама, потърсих помощ от първия човек, за когото ми хрумна – нашият Пилат Понтийски.

Мислех, че ще побеснее като чуе за светотатствените ни експерименти, или като типичен възрастен, няма да ми повярва.
Както в повечето случаи, когато за нас ситуацията изглеждаше на живот и смърт, той не бе впечатлен. Формулата, която ми даде, бе толкова проста и очевидна, че звучи като нещо, което всеки знае. Тя обаче се оказа най-мощното заклинание, с чиято помощ оттогава насетне съм преодолявала трудните моменти. „Злото няма сила над теб, ако вярваш в доброто”.

А той вярваше в доброто до идиотизъм

Един следобед с моя съученичка му се жалвахме обидено, че майката на един приятел ни бе нарекла леки жени.
„Ами иди и ѝ кажи, че не е права” – беше простият му отговор. – „Кажи ѝ – аз не съм такава, аз съм още девствена”.
Момчетата от компанията се изкикотиха, а аз се изчервих като домат. Как да обясниш на Пилат за хипитата и свободната любов?

Понякога мислехме, че много неща от нашия свят не са му ясни, и макар че никога не натрапваше вярата си, струваше ни, че да го обидиш е като да счупиш безценна кристална ваза. Много малко ни беше известно тогава за вярата – и за това, че той всъщност ни разбира далеч по-добре, отколкото предполагаме.

Веднъж, след като го чакахме както обикновено пред заведението на Витошка, където работеше, Викята непремислено го покани у нас на гости.
Ужасих се. Както казах, бяхме в готическия си период. На стената ми висеше обърнат кръст, а до него – надпис – „Бог не е добър в кревата, затова цени душата.”
Панически се затичах да стигна първа до скверната си стая, и започнах да късам обидните плакати под удивения поглед на баба си.

„Кого, за бога, чакаш?” – запита тя – „Епископа ли?”

Успях да внеса поне приблизителен ред, преди личният ни светец да пристигне. Вече убеден в непогрешимата му прозорливост, Викята го попита – „Какво ще кажеш за тази стая?”

„Изглежда като стая, в която някой много плаче.” – каза Пилат.
Възгордях се – в онези години отчаяно се опитвах да съм меланхолична бледа романтичка, но жизнеността ми винаги успяваше да пробие и да обрече на неуспех стремежите ми.
„Само че” – продължи Пилат – „това са напразни сълзи. Сълзи за себе си, не сълзи от мъка.”

Нямах коментар. Мога само да кажа, че оттогава насетне плача далеч по-рядко.

Неудачите на Пилат

Въпреки че бе нашият гуру, Пилат не изглеждаше особено мъдър в очите на околните – особено на майка си.
Тя бе от онези жени, които ти се иска да са твоя собствена майка в момента, в който я видиш. Въпреки че без стеснение ни хокаше всеки път, щом види, че отново сме се домъкнали на гости, винаги ни караше да се чувстваме у дома.

Веднъж, както правехме често, просто се моткахме у тях и разглеждахме рисунките на Пилат по стените му, като го чакахме да се върне. Беше отишъл да вземе помощта си за безработни. След като затвориха заведението на „Витошка”, без диплома и познати така и не успя да се уреди в друг ресторант.
Чакахме доста дълго време когато той най-после пристигна, усмихнат и спокоен както винаги.

„Къде са парите” – посрещна го от вратата майка му. Бяха останали без стотинка дори за хляб.
Без да осъзнава, че прилича точно на Джошуа от „Майстора и Маргарита” (ако въобще бе чел книгата) той отвърна – „Добрата жена каза, че не мога да ги взема”.
„Ти да се връщаш при тази добра жена” – викна майка му – „че като грабна метлата...”

Пилат изхвърча през вратата, а ние се затичахме след него, за да му помогнем. Без умелата намеса на момчетата от компанията той така и нямаше да получи помощта, която му се полагаше по закон.

Защото не беше останал безработен от липса на усилия. Разказа ни, че се опитал да припечелва като шофьор на такси. Представяйки си го в тази роля, се разсмяхме преди дори да чуем края на историята – как катастрофирал на третата вечер, и го уволнили.

                                                                       Продължава...

---

След доста дълго лутане насам натам, стана санитар.
За човек като него, който утеша другите без прегради, това бе може би една от най-нездравословните занимания. След месец-два усмивката му започна да зачезва, и все по-рядко се съгласяваше да ни посвири.

Мислех, че не напуска, защото има нужда от парите, но всъщност той се гордееше с новата си професия.
Разбрах го един ден, докато му се жалвах от намеренията на две от момчетата от компанията да започнат собствен бизнес. Откърмена с комунистическата идеология, заклеймяваща разни капиталисти и кулаци, и като човек, на който досега не му се е налагало да мисли за собствената си прехрана, не одобрявах идеята им. Струваше ми се, че да притежаваш своя фирма означава да си груб егоистичен материалист.

„Страх те е, просто те е страх” – отсече Пилат.
Макар че никога не повишаваше тон, думите му можеха да режат като стомана.
„Те поне правят нещо, рискуват, откриват как да оцелеят в този свят, без да загубят душите си. А ти какво правиш? Криеш се, и се надяваш да не пораснеш. Ето – и на мен не ми е добре, но ходя там всеки ден – тези хора, които страдат...”.
Доколкото помня, не успя да довърши. Но разбрах, че намира утеха в новата си работа, че това е място, на което се чувства полезен.

Оцеляването в този свят обаче не се оказа лесна работа за нашия гуру. Той започна да линее, и когато ни каза, че е решил да става монах, всички единодушно подкрепихме решението му.
Въпреки скрупулите, които усещахме, и страха, че религиозната институция ще задуши духовното в нашия Пилат, бяхме наясно, че това е май единственият логичен път за него.

Но също така вече знаехме, че за нас това означава да загубим приятелството и насоките му, за сметка на физическото му оцеляване. Защото

оттогава започна началото на края

Първата стъпка към разлома направихме несъзнателно с моята съименичка Ани Бешкова.
Не помня за какво говорехме, и той цитира Исус.
„Не ме интересува Исус” – казах прибързано аз – „За мен ти си Исус.”

Пилат беше потресен. Не знам дали дотогава не осъзнаваше авторитета, който има пред нас, или просто, както призна сам, се е оставил на суетата да бъде почитан като светец.
След тази реплика обаче започна съзнателно да ни отбягва. Един ден като го потърсихме майка му просто каза, че е отишъл в манастир и че е помолил да не го търсим там.

Разбира се, чувахме за него. Понякога, когато имахме нужда от духовно напътствие, сядахме на една пейка близо до парка край автогарата на Овча купел, където живееше. Надявахме се, че атмосферата се е наситила с присъствието му и той все едно още е там. Почти успявахме да се самоубедим, докато един ден къщата също я нямаше. Останахме без нашия Пилат, който се превърна в отец Бенедикт, игумен на Атонския манастир.

Нашият Пилат в Атон

Изминаха доста години, през които вестите за Пилат идваха рядко, и не засягаха това, което всъщност ни интересува – как се чувства той.
И, отдадени на суетата си, разбира се, ни мъчеше въпроса – помни ли ни.

И ето - един ден той просто пристигна в София. Верен да взетото преди решение, продължаваше да ни отбягва и не се обади. Чухме за идването му от познати и веднага поехме към Кокаленския манастир, където бе отседнал.

За наша изненада, беше дошъл, за да се справи със задача, която преди би била непосилна за него – да се бори с бюрокрацията. Манастирът бе получил в дарение джип, а неумелият Пилат трябваше да го освободи от митата. Въпреки ново придобитата си практичност, изглеждаше толкова същия, че съвсем забравих, че това вече не е нашият Пилат Понтийски, а игуменът на Атонския манастир, на когото целуват ръка. Ентусиазирано се хвърлих на врата му пред по-скоро изумените, отколкото възмутени погледи на свещеници и миряни.

Изненадата бе на път да се смени с враждебност, когато отец Бенедикт се усети и махна леко с ръка, като крал, освобождаваш охраната си.
Дори седна да поговори с мен. Притеснявах се малко, защото знаех, че един общ познат, консервативен християнин, го бе надъхвал с приказки срещу мен – че съм индиански шаман и вещица.

„Ти вярваш ли в това?” – попитах го.
„Често казано, не ме интересува” – отговори Пилат. – „Търси бога където искаш – откъде да знам, може и при индианците да го намериш, а може и на Еверест.”
Засмяхме се.
„Какво всъщност искаш от живота?” – попита той.

Разказах му за новата страст, която ме бе обладала по това време – обмислях да запиша второ висше, и да следвам антропология.

Той изслуша идеята ми и съвсем не по монашески, се изхили. Веднага усети същността на плана ми, която не осъзнавах дори аз.
„Мечтаеш за лесния път” – отсече. – „Да намериш мъдър стар човек, който да ти даде наготово всички отговори. Няма такива хора.”
„А ти такъв ли си?” – попитах.
„Не, не съм. Разбира се, че не съм.” – каза Пилат. И това е последното, което чух от него.

Но колкото и да се сърдиш, отец Бенедикт, или както и да се казваш сега, след като чух, че си станал нещо като отшелник, за всички нас ти си оставаш гуруто на нашата младост. Защото ние, все пак, не познаваме Исус. И ако щеш вярвай – може и да не станахме християни, но благодарение на теб, още търсим бог. Където и да се крие.