club50plus.bg

Паметникът на поета – хуманен жест, обединил българската културна общественост

На 28 март се навършиха 125 години от рождението на Димчо Дебелянов. Нежният поет. Един от създателите на българската психологическа лирика. Един от най-съвършените ваятели на българския стих.

Но днес няма да стане дума за художественото майсторство на поета, нито за рождената му дата, която на много места в интернет можем да срещнем като 28 март.

Нито за краткия му жизнен път и нелепата му гибел в Демир Хисар като доброволец през Първата световна война.

Искам да припомня един хуманен жест, обединил българската културна общественост, за пренасяне костите на Димчо Дебелянов в родната Копривщица. Да проследя историята по създаването на „Майката” – надгробния паметник върху гроба на поета.

Ето и хронологията:

Годината е 1926-та. На страниците на в-к „Слово" Димитър Шишманов публикува кратка бележка – израз на будна писателска съвест: „Гробът на Димчо Дебелянов в Демир Хисар не съществува вече. Простият дървен кръст е махнат... Не бива да се забравя де почива оня, който и днес още буди вяра в нашето племе... Трябва да се погрижим за изкопаването на Димчовите кости и изпращането им в България..."

Тази тревожна бележка подтиква младите рецитатори от Кръжеца „Живо слово" да се заемат с благородното дело: пренасяне и погребение костите на поета в родната земя.

Кръжецът „Живо слово" е едно начинание на няколко артисти от Народния театър: Невена Буюклиева, Зорка Йорданова, Надя Костова. Вдъхновява ги единствено техният възторг от българската поезия. Организират поетични рецитали, подтикнати от желанието да направят достояние на по-широка публика прекрасните творби на българските поети. Статията на Димитър Шишманов за това, че вече са заличени гробовете на българските войници в Демир Хисар, ги кара да станат инициатори по събиране на средствата за фонд „Димчо Дебелянов". Четири години ентусиазираните рецитатори събират приходите от Дебеляновите си вечери и утра , за да осъществят благородната си идея.

Актрисата Невена Буюклиева е запазила в своя дневник спомена за вълнуващите мигове:

„На 19 август 1931 година всички формалности бяха уредени и шест души, между които и братът на Димчо Дебелянов – Илия се качихме на една кола, отпусната от министъра на войната. Понесохме се на юг – към Пирин и Беласица. Нашата кола оставихме на границата – да ни чака, а по телефона повикахме от Демир Хисар гръцки автомобил и с него продължихме пътя... Ето ни най-сетне в църковния двор. Малка, стара църква сред почти запустял двор... Тук почиват останките на 24-ма български герои... Размерихме мястото и работникът започна да копае... Мъчително очакване. Ето, лопатата попада на кухо място. Работникът откри внимателно прогнилия капак. Извади изгнила дрипа плат, черепа, кости и два войнишки ботуша. Братът Илия посегна към черепа, разглежда го дълго и рече: „Неговият е". Димчо имал на горната челюст два зъба, застъпени един върху друг... Измихме костите с вино, а старият свещеник зачете на гръцки заукопойна молитва. Но българин бе старият свещеник и не удържа. Последните молитви прочете на български... Прибрахме скъпоценния товар и тръгнахме назад. На граничния мост при Кулата взвод български войници отдаде първи военни почести на поета – войн и върху малкото ковчеже сложихме набраните от родния бряг цветя."

На гроба на поета в Копривщица стои Каменната жена – символ на „вечно чакащата майка". „И в кротък унес чака тя, да дойде нейното дете..."

Предистория на паметника

Създаването на този паметник си има и своята предистория, за която разказва в спомените си неговият автор – скулпторът Иван Лазаров:

„Малко преди пренасянето на костите на Димчо Дебелянов от Демир Хисар, при мен дойде група членове на кръжеца „Живо слово", поели благородната задача да погребат поета в родния му град. Те ме помолиха да се заловя със създаването на паметника. Обхванат от техния ентусиазъм и почитта , която изразяваха към творчеството на поета, аз приех. Така започнаха нашите многобройни срещи. И те се проявиха не само като ентусиасти, но и като делови хора... За добрия край на работата най-много допринесе това, че участниците в кръжеца дойдоха при мен с пълно доверие към моето творчество и ми предоставиха пълна свобода при работата..."

Иван Лазаров продължава в спомените си:
„Десетина дни живях и скитах из малкия град. Широките хубави копривщенски порти се отваряха и пред мен се откриваха китните дворове и интересните фасади на къщите. Тихо, спокойно, пусто е там, като че няма жив човек. Но скоро окото усеща някакво черно петно, което се раздвижва. Някаква старица идва да те посрещне. Синовете и дъщерите отдавна са напуснали това хубаво гнездо и само тя е останала със своя копнеж по тях...
Вечер прелиствах отново стиховете на Дебелянов. И в тях, по друг път, поетът изразяваше всичко, което аз усещах наоколо: копнежът на майката по нейните деца и очакването, в което изживява останалите си дни..."

Писателката Анна Каменова – една от най-дейните участнички в това родолюбиво дело – допълва:
„След като Лазаров прекара повече от седмица в Копривщица, за да усети атмосферата на родния град на Дебелянов, реши, че вместо бюст е по-добре да изобрази жената, която в миналото на Копривщица е чакала да се завърне съпруга, брата, сина от гурбет, седнала на прага на своя дом. Реши да извае от камък портата и седящата пред нея жена и така да свърже паметника със стихотворението на поета „Да се завърнеш в бащината къща"
„Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни...

Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо..."

Писателката Фани Попова – Мутафова разказва:

„През лятото на 1932 година Иван Лазаров дойде за втори път в Копривщица, неспокоен и дирещ, без да е могъл все още да се установи на един от няколкото проекта, които имаше за паметник на Димчо Дебелянов... Ходихме няколко пъти в дома на Димчо, посетихме гроба му...
Самотен почиваше поетът в родната пръст... Тръгнахме обратно по една тиха уличка, чиято романтична тишина бе пресечена само от глухия ромон на невидим поток. Този път разговорите не се откъсваха от спомените за самия Димчо / Чавдар Мутафов и Димчо учели в Първа мъжка гимназия, а Иван Лазаров - във Втора.../ - "Помниш ли любимата песен на Димчо"..."Под дивнйи шар долини Дегестана..." - Чавдар тихо продължи:"Свинцом груди лежал недвижим я...". Изведнъж той млъкна. Лазаров не го слушаше, спрял внезапно, загледан нагоре към нашата къща: върху последното стъпало на стълбата, която отвеждаше към чардака, нашата стара хазайка бе седнала в типичната поза на копривщенските бабки..."

Баба Лила, хазяйката, се раздвижила, докато Чавдар Мутафов подготвял фотоапарата си и отказала да бъде заснета в желаната поза. Но след известно време Чавдар Мутафов все пак успял да я издебне и заснеме няколко пъти в тази нейна естествена поза и по-късно предал фотографиите на приятеля си.

Три години делят погребението на костите на поета от откриването на паметника.

В дните на откриването – скулпторът Иван Лазаров споделя:
„В тревясалия двор на старите гробища в Копривщица, на гроба на поета Димчо Дебелянов, вече стои моята „каменна жена". С вътрешна тревога на художник я донесох и поставих там и с радост видях, че намери тук своето подходящо място и обстановка: тя не руши хубавия стилен образ на Копривщица.
Критиката на старите копривщенки ме кара да усещам колко им е близка и родна. Те искат и тя да има една плитка, както всички носят – наистина виждат твърде много себе си в нея..."

Години по-късно Анна Каменова ще напише в своите „Безсъници":

„Димчо Дебелянов се върна от „Гурбет" в обичаната Копривщица. Паметникът на Дебелянов, изваян от талантливите ръце на проф. Иван Лазаров е едно уникално съчетание на лирическия дух на двамата бележити творци на българското изкуство..."