club50plus.bg

Животът е това, което се случва, докато сме заети да правим други планове - казваше Джон Ленън и всеки от нас не веднъж е ползвал тази фраза, за да обрисува капризите на съдбата. Можем да гадаем какви планове са били прекъснати и какво е било намерението на госпожица съдба, когато фаталните четири куршума на 8 декември 1980 година пред Дакота Билдинг в Ню Йорк отнемат живота на един от най-големите мечтатели.Мечтателят, който ни приканваше да си представим света без алчност и глад, без рай и ад, без държави и религии, е имал ясно разбиране за тези неща отрано. Бил е на 5 години, когато научил от майка си, че щастието е ключът към живота. В училище го попитали какъв иска да стане, като порасне, и той написал "щастлив". Казали му, че не е разбрал задачата, а той отговорил, че те не разбират живота. Реалността оставя много на въображението, казва Ленън. Животът е постоянна игра - времето, което с удоволствие си загубил, не е загубено. В същото време мечта, която мечтаеш сам, е само мечта. Мечта, която мечтаете заедно, е реалност.

За "Бийтълс" винаги се е говорело, включително и от тях самите, сякаш са четирите страни на една и съща личност - "Е, да... допълвахме се", признава Ленън пред сп. "Ролинг стоунс" през 1970 г. На въпрос какво е станало с тези четири "части", обяснява: "Ами разбраха, че са четири отделни личности. Разбирате ли, и ние самите вярвахме в мита за "Бийтълс". Не знам дали другите все още вярват в него. Бяхме четири момчета.. Срещнах Пол и го попитах дали иска да свири в състава ми, разбирате ли... после дойде Джордж, после Ринго. Ние просто бяхме един състав, който стана много, много известен; това е. Най-хубавите ни изпълнения не са записани".

Известността е нещо, което творецът свързва с болката. С времето трупа раздразнение и обида от култа, с който обгръщат групата. При пътуванията им непрекъснато са заобиколени от хора, които всъщност не се интересуват от музиката. Доближават ги, само за да ги докоснат. "Обидно ми е да съм творец, да свиря за разни идиоти, които нищо не разбират. Те нищо не чувстват - аз съм този, който изразява чувства. Те водят въображаем живот чрез мен и чрез другите творци". Прави сравнение с боксьорите – "когато Оскар (Бонавентура) се появи на ринга, се скъсваха да го освиркват. Удари Клей само веднъж и започнаха да го аплодират. Ето това ми е обидно. Аз всъщност бих предпочел да съм сред зрителите, но не мога. Винаги съм мечтал да стана рибар. Знам, че е глупаво и че предпочитам да съм богат, отколкото беден и така нататък, но болката... Как ми се ще да съм... Невежеството е блажено състояние, нещо такова. Ако си невеж, не те боли".

На турне в Англия или другаде, в гримьорните ходели най-различни хора, епилептици и инвалиди - "предполагаше се, че носим добро. Искаш да си сам, не знаеш какво да им кажеш, а те ти казват "Имам вашата плоча" или пък изобщо не могат да говорят и искат само да те докоснат. И винаги ги водеше майка им или някоя милосърдна сестра, ще кажат "добър ден" и ще си отидат, но ги водеха при нас, като че ли сме Христос, като че ли излъчвахме аура, която можеше да се пренесе върху тях".

 Десет години преди търсещият слава Чапман да го разстреля, Ленън дава описание на лудостта, която съпровожда известността на "Бийтълс". В споменатото интервю той разказва: "Колкото повече растеше легендата за нас, колкото по-прочути ставахме, с толкова по-невероятни неща се сблъсквахме, толкова по-взискателни ставаха към нас. Стигна се дотам, че ако не се ръкувахме с някоя кметица, тя започваше да ни обижда и крещи: "Как смеете!". Веднъж след запис си почивали в някакъв хотел в Америка и пристигнала жената на кмета. Казала: "Събудете ги, искам да се запозная с тях." Когато й отказали, започнала да крещи "Или ги събудете, или ще го направя достояние на пресата!..."

"Непрекъснато ни заплашваха, че ще пишат за нас във вестниците, за да ни очернят, ако не се срещнем с тъпите им дъщери с шини на зъбите. И все дъщерята на кмета или на шефа на полицията: най-противните, защото бяха деца на най-противните родител. Непрекъснато ни заставяха да се срещаме с тях. Бяха изключително унизителни преживявания", признава Ленън.  За една от срещите с децата на губернатора на Бахамските острови разказва как ги обиждали: "Разни гипсирани буржоазни копелета  седят и коментират работническия ни произход и обноски. Не можех да издържа, ужасно обидно ми беше. Побеснявах, псувах ги, не им прощавах. Не можех да се стърпя, ужасно беше, цялата тази история беше ужасна. Беше страшно унизително да си в положението, в което бяха "Бийтълс".

На въпрос какво е за него болката отговаря: "Болката е нещо, което човек изпитва непрекъснато. Болката съпровожда раждането на човека. Повечето време човек е в състояние на болка и колкото по-голяма е болката му, толкова повече той се нуждае от богове".Търси анонимност далече от маниакалните фенове. Пред камерата японската съпруга на певеца разказва, че това е бил най-спокойният и най-силният му период - "с трансформацията му от рок-икона в човешко същество с личен живот, чувства, грехове, провали, желания, семейство". Името на Марк Чапман не се споменава в този филм. Но то няма как да се забрави, така или иначе, както и трагедията, която донесе за Джон, за близките му, за всички нас. 8 декември е дата, която винаги ще свързваме с малко тъжната интелигентна усмивка на Ленън.