club50plus.bg

Как мечтателят Ники изгладува пътя си към науката и спасението на милиони човешки животи

Мислеха го за глупак. И не случайно. Че кой е чувал за беден зъболекар? Но Ники не е идиот – той е просто мечтател инат. Съвсем типично за учен, нали?

Когато се запознахме, той още имаше жълто около устата. Току-що го бяха приели стоматология и ние подозирахме коварни замисли в навика му да носи дъвчащи бонбони на дъщеря ми.

Той обаче се кълнеше, че няма намерение да започва зъболекарска практика. Ще изследва стволови клетки. Никой не вярваше, разбира се.
Ще поучи, ще поживее, и ще поразмисли. Все пак, кой се занимава с наука в България? А и семейство ще трябва да храни някой ден.

Годините обаче се изтърколиха, абсолвентският бал отмина. Инатът Ники продължи да упорства и да отказва да се върне в Ямбол, където майка му можеше да му помогне да отвори свой кабинет.

Въпреки че винаги е мечтал за съпруга и деца, той изглежда не бе готов да плати цената на порастването. Поработи известно време в една търговска фирма за стоматологични материали, без да покаже особен хъс.

Някои познати започваха да шушукат, че Ники е всъщност некадърен и дори по-лошо – може би мързелив.
Аз знаех, че не е така.
Защото по стечение на обстоятелствата той беше мой съквартирант. Не по своя воля – просто така се случи, че една Коледа пристигнах на вратата му с раница и казах – здрасти, идвам да живея с теб. Той само каза – добре, но хубавото легло си е за мен.

Останах шест месеца на таванчето му на площад Славейков и дълги вечери се опитвах да не заспя, докато слушам неразбираеми за мен теории за стволови клетки.
Той така и не разбра защо не споделям ентусиазма му. Аз, както повечето му познати, мислех, че не е полезно да насърчавам манията му – да вземе да си хване сериозна работа, и да спре да мечтае.

Така ли се става учен?

Годините продължаваха да минават. Ники продължи да гладува, да бленува и да пише проект след проект...
Сега вече всички признават, че той не е идиот. Защото упорството и талантът му най-после бяха оценени. Той наистина се занимава с наука, и то не къде да е, а в един от световните центрове на напредъка – Токио.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

 

 

 

 

 

Разбира се, още щом проектът му бе одобрен, критиците замлъкнаха.

Сигурно си мислеха, че той мъдро е избрал по-нестандартен, но все пак успешен път към материалното благосъстояние. Но благата не са това, което всъщност го вълнува. Защото изглежда все пак е идиот – сега мечтата му е да се върне в България.

„Това не е надежда, а увереност – казва той. – България рано или късно ще се освободи от мисленето на парче. И от безпаричието. Вярвам, че ще стане. Не е толкова трудно да правиш наука. Трябва само да ти е интересно и да имаш хъс. Ще дойде моментът, когато нещата ще се нормализират и хората със знания ще започнат да бъдат ценени."

На 50 г. Николай Ишкитиев се вижда като професор с лаборатория в университет и – вероятно като компромис спрямо материалистите – и със своя практика.
„Поне това се очаква от мен" – колебае се все пак Ники. – „Но по света има толкова интересни неща и занимания. Не искам да се отказвам от търсенето."

И въпреки че е доволен, защото успява да се развива в мечтаната сфера, хората, които го познават добре, усещат, че не е щастлив в Страната на изгряващото слънце.
Ники, който ме дразнеше понякога с това, че никога не казва лоша дума за никого, твърдо мълчи по повод новите си съграждани. Тактично казва, че

това, което най-много го е изненадало в Япония, са.... японците

„Културният шок е толкова силен, че ти отнема бая време да го осъзнаеш. В Япония е много важно да не показваш емоции. Всички са усмихнати и любезни, но това е само маска. Най-големият шок за един японец е да покажеш силни чувства – гняв или радост...
Тогава нервните им системи дават на късо и те се панират – не знаят как да реагират. Освен това за тях не съществуват сарказъм и ирония. А хуморът им е на базисно, или в България бихме казали – на дебелашко ниво. Ако разкажеш виц, много е вероятно да трябва да го обясниш после, а сарказмът и иронията се приемат като лична обида."

Свободолюбив инат като Ники трудно приема и предварителното предначертаване на съдбата, характерно за японците.

„Може да се каже, че те все още живеят във феодално, кастово общество. Всеки си знае мястото и знае колко може да се развива и накъде. Още от най-ранна възраст. От детската градина зависи в кое училище ще те приемат, от училището зависи университетът, а от университета зависи коя компания ще те наеме. Все още има значение дали предците ти са от самурайски род или са от по-долна каста. Макар и да е приглушен от модерното, начинът на живот на японците си е същия като преди 200 години."
Но макар че изпитва носталгия по хаоса на прашна София, Ники оценява

плюсовете на една чиста и подредена държава

„Това, което най-много ми харесва тук е и това, което ми липсва в България – чистотата и редът. В Япония няма кофи за боклук, но няма и боклук. Тук са маниаци на тема чистота! Но при такава гъстота на населението, ако не беше чисто, щеше да е нездравословно."

Признава обаче, че тази победоносна битка срещу ентропията понякога го дразни и го кара да се чувства като в клетка.
„Може би японците са отишли прекалено далеч в подредбата. Това е най-сигурната страна в света. Тук няма джебчии, всички биха ти помогнали, всички ти имат доверие. Всичко е така подредено, че загубваш рефлексите си за самосъхранение и това може да доведе до доста смешни и дори опасни ситуации, когато си извън Япония."
И въпреки че между българите и японците съществува по-скоро културна пропаст, отколкото културна разлика,

и те споделят някои общочовешки пороци като нас

„Не е вярно например, че работят като машини – разказва Ники. – И те като нас обичат да се скатават. Силата им е в огромното количество работници. Тук за всяка работа има поне два пъти повече работници, отколкото в България. Освен това, стоят на работа по 12-16 часа – никой не може да си тръгне преди шефа си, а на шефовете им се плаща за часовете извън работно време."

Техните традиции са такива, че кодът на самурая, бушидо, определя и корпоративното им поведение. За тях компанията, което ги е наела, е тяхното семейство. И макар че все повече жени решават да изградят своя кариера, трудът в офиса остава предимно мъжко задължение. Това води до неизбежни проблеми у дома.

„Мъжът може да се прибере в семейството си чак в края на седмицата. Заради това, те не се познават с жените и децата си.

Япония е страната с най-много разводи след пенсиониране

Най-честата причина: След като той се пенсионира установихме, че не можем да живеем заедно."

Ники, който се ожени само преди месец, не смята да усвоява този опит. За него Рени е по-важна даже от стволовите клетки.
Когато Ники замина за Япония, мислехме, че това поставя и края на връзката им. Но след години предимно виртуална любов, тя жертва бизнеса си в София и те най-накрая се събраха в Токио.

Нищо чудно, че кандидат младоженецът така се панира в деня на сватбата си, че за малко да я осуети. Спаси го подредеността на японците.
„Отивахме към българското посолство, когато му се случи онова, което не очаквахме – той забрави раницата с всичките ни документи в метрото. Толкова се тюхка горкият! Да му влезем в положението обаче – предстоеше му да се бракосъчетава, което не е малко" – разказва Рени.

В България подобна грешка би означавала да вадят нови документи, да ги легализират и превеждат – с други думи, огромни разходи и време. Тук обаче проблемът се решил за няколко минути. Отишли при охраната на перона и със знаци обяснили криво-ляво какъв им е проблемът.

И ето – чудото на японския транспорт!

Служителят ги попитал в колко часа са били във влака, на коя спирка, в кой вагон. Прегледал някаква сложна схема и казал – след пет минути на същата гара, на няколко перона разстояние пристига същия влак.
„Каква радост! Беж краченца до перона! И да! Хванахме го! И да! Раницата си седеше там, където я бяхме оставили! Да живеят японците, които не крадат!" – ликува Рени и споделя, че оттогава винаги гледа да запомни в колко часа се качва във влака и в кой вагон. Просто за всеки случай.

Какво все пак прави Николай Ишкитиев в тази далечна страна, освен да губи документи и да изучава непознатия свят на самураите.

Идеята му е същата, заради която като беше малък, го мислехме за луд. Сега обаче твърди, има сериозни основания да вярва в себе си. Ако успее, ще бъде сложен край на спора за това етично ли е да се използват стволови клетки от ембриони, а

милиони човешки живота могат да бъдат спасени

И светът скоро ще научи името му и ще го повтаря. Защото Ники мечтателят изолира стволови клетки от... пулпата на зъби.
„Отглеждам ги in vitro. После им добавям хормони и растежни фактори в хранителната среда – и те се променят – диференцират се. Стават на чернодробни и панкреатични клетки. Това са два отделни вида, в два отделни опита. След това, чернодробните ги имплантирам в плъхчета. Засега всички резултати са много обнадеждаващи."

Наивният идеалист най-после бе оценен, макар и на другия край на света. Чудя се защо чак там – толкова ли е различен научният фронт, колкото и начинът ни на живот?

Излиза, че все пак всичко опира до човека.

„Ако щеш вярвай, но работата в японските университети е както и в българските – обикновено професорът иска от теб да си навреме на работа и да седиш там по-дълго от него, но не се интересува много от резултатите ти, преди да дойде време да ги защитиш. Затова много хора не успяват да завършат – защото ръководителите им не се интересуват от работата им и не им помагат."

Казва обаче, че е случил на шеф – не само защото неговият началник е доста активен на дипломатичния фронт и успява да осигури финансиране, но и защото е живял дълго време в Канада и има много „американски" начин на работа и разбирания за науката.

„От нас иска само резултати" – казва Ники.
Ние също, Ники, ние също.