club50plus.bg

За творчеството и личността на писателя

На 28 февруари 1907 година е роден писателят Емилиян Станев. Той е едно от най-големите имена в българската литература.

Крадецът на праскови

това е първото заглавие, което свързвам с името на Емилиян Станев. Дали защото то събра съзвездие от имена в българската култура и до името на автора добави и тези на режисьора Въло Радев, на незабравимата Невена Коканова, на Раде Маркович и Михаил Михайлов... Един филм – класика в българското филмо производство.

Затова и при поредното преиздаване на повестта побързах да си я купя, още повече, че към нея беше добавен и Дневникът на писателя – съхранил мисли, емоционални реакции, творчески лутания – които дават нова светлина върху човека и твореца Емилиян Станев.

Оказва се, че Крадецът на праскови е преведен на всички европейски езици, на хинди и арабски, в Америка, Япония, Китай...

А спомените на Надежда Станева – съпруга на писателя, ни връщат в далечните години на създаването на повестта:

„В ония далечни години, по точно през 1945 година, аз бях съпруга на художника Илия Петров. През една влажна октомврийска вечер се отбихме в „Луката" – прочуто заведение на ул. „Раковски", където се събираха хора на изкуството. Докато се настанявахме на една маса, Илия ме побутна и ми посочи човека, който влизаше: „Това е Емилиян Станев". Бяхме чели наскоро сборника разкази „Сами" и Илия беше възкликнал възхитен: „Я виж ти какъв писател сме имали!"

Преди време беше станало и запознанството му с Емилиян Станев, за което той ми разказа с необичайна живост.

И ето че сега този Емилиян Станев премина с енергична стъпка край нас, без да ни забележи и застана прав пред тезгяха. Беше среден на ръст, по-скоро нисък, слаб, облечен в черна полушубка, без шапка. Лицето му оставаше в профил. Широко хубаво чело, тънък нос и черна вълниста гъста коса, сресана назад.

„Не е хубав, но се запомня" – рекох.

Той пи нещо на крак и без да заговори с някого, излезе със същата стегната войнишка походка.

След известно време, една сутрин Илия го доведе вкъщи, за да му покаже ловната си пушка. Заварих ги прави до прозореца – разглеждаха оръжието. След като се ръкува с мен, без да каже дума, гостът отново насочи вниманието си към оръжието. Той вдигаше пушката до бузата си с учудващо бързо и рязко движение, с невероятна стремителност и напрегнатост. Отблизо лицето му беше слабо, скулесто, челото се криеше под шапката, която, от бързане да види пушката, не беше свалил, а изпод нея светеха остри проницателни очи. Този слаб, извънредно подвижен и пъргав мъж ми напомняше диво зверче.

Визитата мина на крак. Гостът си тръгна без да се ръкува с мен, съпроводен от Илия. След това двамата се сближиха. Илия бе привлечен от този необикновен човек, който умееше да разказва толкова увлекателно за природата, за птиците и за горските животни. Емилиян започна да се отбива в ателието на Илия, а понякога идваше вечер вкъщи.

Беше много приказлив, говореше с голяма лекота, впущаше се в дълги живописни описания на Балкана. Разказваше за ловното стопанство Буковец, чийто управител бил известно време. Не бях слушала дотогава да се говори така поетично за природата и за нейните диви обитатели...

През 1945/46 година Емилиян пишеше новелата „Крадецът на праскови". Най-напред се опита да ни я разкаже, но един ден донесе това, което беше написал, за да ни го прочете. Започна, но четеше лошо и помоли аз да го прочета. Трудно ми е да си спомня впечатлението от прочетеното; беше нещо не особено определено и ние нещо измънкахме.

Емилиян се замисли, но изведнъж се оживи и няколко пъти повтори: „Сега ми стана ясно как да я направя. Добре, че ви я прочетох".

Сам писателят години по-късно споделя в „Литературни анкети”:

„Крадецът на праскови" като замисъл се появи доста рано, още в 36-та година. Един ден като се разхождах започнах да размишлявам върху моите спомени за войната. Бях се срещнал с мой връстник и разговаряхме с него какво сме изживели като деца през 1915-1920 година. И аз си спомних за пленниците, за Марино поле с купите сено и слама, за тези нещастници, които патрулите прекарваха през лозята. Спомних си как веднъж като дете отидох с баща си на гости у един полковник. Жена му си спомням. Тя беше със синя рокля. И тази жена със синя рокля, чието лице ясно не помня, беше неземно хубава за мен, много красива. Спомних си тия лета и тъжната красота на опустелия от войната град. Всичко това се свърза и един ден, беше през зимата, седнах... Трийсет и шеста година замислих тая работа, но не започнах да я пиша. Едва след 45-та година, след като бях написал други книги, сюжетът се възвърна вече стройно, с фабулата му, с всичкото му. Седнах на масата с шапка, балтон и ботуши, защото нямах отопление..."

Надежда Станева допълва в спомените си:

„По-късно, когато бях вече негова жена, през дългия тридесетгодишен наш съвместен живот, аз имах възможност да наблюдавам продължителните „родилни мъки" на неговите произведения. Той никога не бързаше, не се подаваше на импулси, а чакаше, както сам казваше, „всичко да узрее". Разказваше замисленото на приятели и когато те, очаровани, го подканяха: „Хайде, сядай и го напиши!"отвръщаше: „Не, още не му е дошло времето, всичко трябва добре да узрее". На въпроса: „Как ще свърши?", отговаряше: „То ще си покаже", сиреч логиката на събитията и на образите ще покаже действията и края. Понякога и самият автор се учудваше на постъпките на героите си.

Случваше се, след като дълго трака на пишещата машина, да влезе при мен в съседната стая и замислен, с някакво учудване да ми каже: „Ти знаеш ли какво направи Иван? Да не му се надяваш". И без повече приказки се връщаше в кабинета и тракането на машината се подновяваше.

Много пъти замисленият първоначално край на творбата се променяше по същата тази логика. Например: Иван Кондарев трябваше да избяга в СССР, Теофил да умре, а княз Сибин да се измъкне с Каломела от пещерата. Но неумолимата логика на образите решаваше друго."

Други произведения, оставили светла диря в българската култура

В продължение на 14 години писателят работи върху романа Иван Кондарев, посветен на събитията от 1923 година. Екранизира го режисьорът Никола Корабов.

Легенда за Сибин, преславския княз разказва за ранните етапи от разпространението на богомилската ерес и сблъсъка с официалната християнска религия.

Антихрист е отзвук на трагични събития от края на 14-и век. На театралната сцена го поставя Иван Добчев.

Повестта Търновската царица, красив и тъжен любовен романс, е филмиран от Янко Янков.

Във Велико Търново, близо до етнографския комплекс Самоводска чаршия, на мястото на родната къща на писателя е музеят „Емилиян Станев". Негов създател е режисьорът на Крадецът на праскови – Въло Радев.

Експозицията е подчинена на режисьорския замисъл – без стъклени похлупаци и опънати въжета. Всеки може да разлисти бележника със записки от романа Легенда за Сибин, преславския княз. Да види часовника, който е бил на ръката на Емилиян Станев в онзи четвъртък на 15 март 1979 година, със стрелки, застинали за винаги на 9.30 сутринта. Тук е и пишещата машина „Ремингтон" с последния недовършен лист от дневника на писателя. До нея са малко старомодните му очила. Естествено тук е и богатата му колекция от ловни оръжия...

Ако посетителят пожелае, докато чака „домакинът" да се завърне... може да види и откъси от филми по негови произведения...

Защото тук всичко е подредено така, сякаш Емилиян Станев е излязъл да се разходи и всеки момент ще се върне, за да довърши поредната си история...

През 2007, По повод 100 години от рождението му, Световната организация ЮНЕСКО е включила името на големия български писател в списъка на личностите, които са международно чествани през 2007 г. – признание за неговия изключителен принос към световното литературно и културно наследство.