club50plus.bg

Докато е жив Николо Паганини е гений, божество, поклонник на Сатаната, демон и всичко останало, но не и един от най-прочутите виртуози на цигулката, очаровал Шуберт, предизвикал отвращение у Росини, Майербер го следвал на всеки концерт, Берлиоз писал за него, че е „От онези хора на изкуството, които просто са, а не благодарение на предшествениците им." В Париж Лист дотолкова бил впечатлен от виртуозността на Паганини, че решил да се превърне в същия невероятен техничар на рояла.

 Бащата на Николо бил посредствен свирач на мандолина, но затова пък настоявал синът му непрекъснато да се упражнява с цигулката. На 13 години го завел при Алесандро Рола, който да продължи обучението на малкия гений.

Според поредната легенда, докато чакали детето се било загледало в нотните листа, поставени на близкия пюпитър, вдигнало цигулката и започнало да свири; Рола го чул и отказал на Паганини-баща с думите, че нямало просто на какво да научи неговия син. Николо продължава да свири, изнася концерти и много скоро се сдобива със славата на най-добрия цигулар на територията на днешна Италия. Европа е обзета от пожарите на Наполеоновите войни, а юношата Паганини е назначен за първа цигулка на Лука, но през 1805 година градът попада под властта на принцеса Бачоки - една от сестрите на Наполеон Бонапарт – Мари Ан Елиз Бонапарт Бачоки, дукеса на Лука и принцеса на Пиомбино, велика дукеса на Тоскана. Паганини започва да дава уроци по цигулка на съпруга й Феликс и е придворен музикант с брат си Карло, който също е цигулар, дори се изявява като диригент и под палката му изпълняват „Тайният брак" на Чимароза.

През 1809 година обаче Николо вече е отегчен от дворцовия живот и решава да се отдаде на кариерата на странстващ виртуоз. Първият му голям пробив е през 1813 година, когато вече се е преместил в Милано и дава концерти в Театро ала Скала и Театро Каркано. От това време са и музикалните му дуели с двама от най-прочутите му съперници Лудовик Шпор и Шарл Филип Лафон. Пътят на Паганини го отвежда в Торино, Пиаченца, Болоня, Рим, Неапол и Палермо. Именно в Рим се запознава с художника Жан Огюст Доминик Енгр, който създава един от най-прочутите портрети на цигуларя. Той няма нищо общо с образа, който самият Пагинин се опитва да си създаде, за да засили интереса на публиката – за концертите пристига в черна карета, теглена от черни коне, излиза на сцената облечен в черно и това само подхранва вече разразилите се слухове, че той е дяволско изчадие.

Според друга легенда собственикът на цигулката Дел Джезу я заема на Паганини за един концерт, после обаче се страхувал да си я вземе, за да не остане подвластен свръхестествените сили на Николо и му я подарил. Цигуларят я кръщава „Ил Каноне" или „Оръдието", заради силата на звука й. Когато пък се налагало тя да бъде поправяна, Паганини я изпращал при най-прочутия лютиер на своето време, Жан Батист Вийом, който през 1833-34 трябвало да я реставрира и си позволил да й направи толкова добро копие, че самият Паганини установя това чак по-късно и подарява репликата на своя ученик Камило Сивори. В наше време и двете цигулки се пазят в Генуа и победителят в конкурса „Паганини" получава правото да свири с „Оръдието" на Паганини.  

По време на своите концерти в цяла Европа, Паганини омагьосвал публиката с това, че можел да имитира звука на ревящо магаре. Една вечер свещникът паднал и той започнал да изобразява звуците от съскащите свещи; на друг концерт една след друга се късат струните на цигулката му и накрая той довършва изпълнението си на единствената сол струна.

За съжаление виртуозът слага край на концертната си кариера през 1834 година, заради здравословното си състояние – още през 1822 година лекарите установяват, че страда от болестта на Шуберт, Доницети, Шуман, та дори Шопенхауер и Хитлер – сифилис. Лекуват го според познанията на епохата с живак и опиум, които разбира се оказват пагубно влияние върху тялото и ума му. Туберкулозата, която му откриват също допълнително влошава състоянието му, през 1839 година вече не може да изнася концерти и продава голяма част от инструментите си, а на следващата година заминава за Ница, за да се опита да си почине и възстанови, но усилията му са напразни, губи гласа си и общува със своя син Акиле посредством бележки, отказва на местното кюре да се изповяда и бъде причастен, защото било твърде рано и умира на 27 май 1840 година без да бъде миропомазан. Отказват му църковно погребение в Генуа, и останките му са положени в гробището на селцето, намиращо се в рамките на неговото имение, местните селяни твърдели, че през нощта чували звучите на призрачна цигулка; цели четири години и специално разрешение на папата са нужни, за да транспортират тленните му останки в града, но дори и тогава не го погребват, едва през 1876 година полагат ковчега му в Парма.

В историята остава като един от най-прочутите виртуози на всички времена, автор на 6 концерта за цигулка и оркестър, от който най-известният е Вторият в си минор, наречен „Ла Кампанела" – „камбанката" по името на третата му част. Лист пише един от своите „Шест етюда по Паганини" върху него. Единственият издаден приживе опус на цигуларя са неговите „24 капричии за соло цигулка", последният №24 в ла минор е най-известен, Рахманинов пише своята „Рапсодия по тема от Паганини" за пиано и оркестър по него.