club50plus.bg

Богатството не трябва да измерваме с пари, а с духовното наследство, което носим, казва в интервю за Клуб 50+ известният български режисьор Георги Стоянов, председател на Съюза на българските филмови дейци. През 2011 г. той предизвика събитие в литературата с родовата сага "Ваучър Калифорния - Гулаг", в която разказва за своя баща, основателя на сърдечно-съдовата хирургия у нас д-р Коста Стоянов. Срещнахме се с режисьора да го поздравим за Наградата на София, която получи на 16-я София Филм Фест, и да научим повече подробности за удивителния път на семейството му през историческите маркери на 20 век - въстанието през септември 1923 г. в България, емиграцията в Москва, заточението в ГУЛАГ.

Книгата Ви продължава да пали любопитство в четящата публика. Разкажете за създаването й - кога решихте да опишете семейната история?
- На времето всяко забавно четиво, което обхваща над 30 години, се наричаше сага. Една такава житейска дължина никога не е била възприемана нормално. Но в нашия случай голяма част от онова, което е интересно за хората, просто не е било възможно да се напише. Не ми е минавало през ума в онези години. Но се случи така, че в продължение на 40-50 години с повод и без повод разказвах тези неща пред приятели, в тесен кръг. Беше ми много любопитно, че моите познания за епохата, за конкретните неща, които бяха премълчавани, излизаха все повече и повече наяве, така че аз не разказвах винаги едно и също. Натискът ставаше все по-голям – защо не го напишеш, защо не го напишеш... И в един момент се реших, преодолях патриархалните представи, че не е удобно човек да говори за собствения си род и за онова, което се е случвало със семейството му. След като изплува всичко, което беше скритата част на историята, оказа се, че героите добиха други измерения. Тогава усетих сладостта на онова което е съпътствало на времето разказването на едно и също в продължение на години. Чисто мисловно нещата ставаха все по-дълбоки. Добавяха се нови подробности, когато анализирах и търсех философията на това, което се се случило и особено когато нещата звучат невъзможно. За мен беше интересно едно пътуване в Киргизия, там попаднах на разказвачи на техния епос. По стара традиция те разказват в продължение на дни онова, което е било. Говорят в транс - не ги вълнува дали ги слушат, дали не ги слушат, какво точно се случва... Това ми даде допълнително усещане за атмосфера, която е извън материалното и нашите разсъждения, конкретни, почти битови. Разбрах колко е важно да не изгубиш подробностите за онова, което се е случвало.

Детайлите за "черните гарвани" - колите, които са прибирали хора в московските нощи, и за живота в лагера са смразяващи, въпреки че много неща за сталинския период са вече известни. Как беше приета книгата, търсят ли ви за още подробности?
- Фактически аз имах три премиери на книгата. Първата беше във Военния клуб. Дойдоха хора, които са познавали моя баща, идвали са на негови чествания, докато беше жив. Този път обаче беше много различно. Имаше хора, които практически не се събират заедно. Любопитството ги беше довело. Реагираха, задаваха въпроси. Аз знам какво е атмосфера, това ми се е случвало след прожекция на нов филм. Беше приятно да се срещна по този начин с хора, които след това започнаха да ми се обаждат. Някои ми казваха, че са прочели за една-две нощи книгата. Което малко ме стъписваше – не е ли неудобно през нощта? А те обясняваха, че сядали на спокойствие вечерта и не могли да я оставят. Втората премиера в Пловдив мина по същия начин, а третата беше през лятото на фестивала „Любовта е лудост" във Варна. И след тях ми се обаждаха със същите впечатления.

Не възникна ли по време на тези срещи идеята да направите сценарий за игрален филм?
- Написах тази книга с усещане за дълг към историята. Естествено от това може да се осъществи много сериозен филм. Аз имам готов сценарий и докато не го направя, моят дълг ще си стои. Само че пътят ще бъде много тежък, малка държава сме за такава продукция.

В книгата описвате един случай, който сигурно е неизличим детски спомен - момчето Георги на коня на атамана. Него ще включите ли във филма?
-  Това е епизод, който сам по себе си е феноменален. Да си го представим – едно село забравено от географията и от историята, там никакъв път не минава. И когато отрядът се появява, красив до неузнаваемост, все едно се случва страхотна религиозна мистерия пред тези хора. Дрехите са други, хората – всичко е страхотно на фона на мизерията наоколо. И разбира се когато офицерът вижда един къдрокос сред останалите деца с прави руси коси, той го взима на коня. Тогава за първи път изпитах какво е ревността на другите момчета.

А как бихте възпроизвели лагера, ГУЛАГ?
-  Около това, което представлява ГУЛАГ като феномен, още не е разсъждавано в световен аспект. (на руски: ГУЛАГ е акроним на Главное управление лагерей - Централно управление на лагерите). То се възприема просто като жестоко наказание за едни хора, които са абсолютно обезправени, нищо друго. Да хвърлиш на едно малко място хора с такъв интелектуален капацитет е нечувано. Но тази концентрация на интелект, на хора, ударени от една страхотна несправедливост избирателно, поражда маса въпроси. Както и да разсъждавате, тези хора са пуснали ракетите и първите космонавти. Част от тях са били в ГУЛАГ и след това са били извадени на по-специален режим. Факт е, че са използвали този потенциал, който се равнява на десет световни академии, но все пак това е безумно престъпление. Това е съвременният поглед, а философията е доста по-дълбока. Много малка част от лагерниците са оцелели, а съвсем минимален е процентът на хората, които не само са оцелели, но са успели след това да направят нещо повече.

Като Вашия баща, получил високо признание за труда си в България. Имаше ли у него огорчение, че така се е развил животът му?
- Животът е като сандвич, има от всичко вътре.

Така беше и при него в малкото години, които му бяха харизани от съдбата, защото беше с разклатено здраве след всичко преживяно. Замина си млад, на 61 години. Но след лагера е имал възможност да се върне в България и за тези 19 години да направи неща, които са учудващи. Създал е школа, ново направление, да не говорим за сърдечно-съдовата хирургия, на която е поставил основите. Всичко това е развило около него една особена популярност във времена, когато не е имало телевизия, едно радио само... Просто не е имало нищо. И появяването на отделни фигури, които правят чудеса в медицината наистина е било явление. Така че, той е получил страхотно признание и отплата от страна на хората, на които е помогнал.

Не е ли имало завист, интриги, които да са му пречели?

- Той от съвсем друга позиция е виждал тези неща, и езикът му е бил различен. Не се е занимавал с коментар на дребното и ежедневното. Имал е вътрешна концентрация, а хората са го чакали от 5 и половина, за да го хванат преди операция, защото той от 7 часа вече е бил в операционната. То е нещо, което трябва да се види - по какъв начин много бързо се е ориентирал какво трябва да направи, за да помогне на повече хора. Бил е на много места – и във Военна болница, и в Транспортната, в правителствената, в Трета градска, във Владая - в белодробната хирургия. Бил е буквално навсякъде, обикалял е цяла България по линия на военната медицина и където е ходел, е оперирал. Имало е жажда, глад за това. Той е усещал, че не са му много годините, а е искал да направи много повече.

Споменавате в книгата, че той е знаел точно колко му остава да живее. Болестите му от лагера ли са били?

-  Разбира се. Той е тръгнал оттам с всички неща, които са го ликвидирали, и е знаел за тях. Когато познаваш основното състояние, ти можеш да кажеш и колко години ще живееш. Но неговата биография остави следа – да оцелееш там, където загиват милиони... Той тръгва от едно сравнително спокойно малко селце към Европа в най-неудачния период. Минал е през събития, в които са загивали милиони. Десетки милиони хора са били погубени през Втората световна война, а той – изпратеният в ГУЛАГ, е оцелял. Това е парадоксът на житейската орисия. Има драматургия в живота му...

Имал  е мисия?
-  Имал е философия и убеждения. В никой момент не си е губил времето да разсъждава за подробности, които са били важни за останалата част от населението, за кариера и подобни неща. И е успял на хората край него да вдъхне увереност, така всички заедно са вършели нещо огромно. Това аз го наричам вътрешно движение – както в природата вътрешни потоци се появяват като минерални извори. Ние не ги знаем, а те с появата си носят нещо повече от една вода.

Как всичко това се отрази на вас, децата му, на потомците на този борчески род?
-  Сега сме аз и сестра ми. Има разбира се внуци, те не са много. Не са и толкова големи, че да кажа – да, те са се насочили към определени професии. За себе си мога да кажа, че от ранни години съм се запътил към киното и минах много дълъг път, защото първо следвах машинно инженерство, трябваше да работя като инженер. След това намерих начин да следвам втори път и вече записах режисура. Минаха много години, в които успях да се развия в тази област и да направя филмите, които исках. Той беше наясно с нещата. Искаше и аз да вляза в медицината, като сестра ми, имали сме много разговори за това. Но той уважаваше моето желание, което не беше материално. За мен режисурата беше вътрешна потребност, която трябваше да проверя – ще стане или няма да стане, не можех да се откажа просто така - защото е трудно или невъзможно.

Когато говорим за потомците обаче, трябва да сме благодарни на баба ми, която всъщност е съхранила този род през годините. Спасявала е всички до последния с една много особена философия, която са имали в Северозапада. Тя е погребала всичките си деца. Това е част от българската действителност – през войните мъжете са отивали там, от където никой не се връща, и майките са жертвали всичко, за да спасят, каквото могат. Защото не е достатъчно просто да го родиш. Въпросът е с какво му осигуряваш средствата. През всичките години на вратата няма кой да спре злото и нещастията. Повечето жени са сами с поне три деца. Между другото емигрантството, гурбетчийството в българското общество има същите измерения. Заминавали са, за да намерят пари, да се върнат обратно и да помогнат на останалите.

Баба Ви Юрдана доживя ли да види успехите Ви в киното?
- Заминаха си всички в  много кратък период.  Майка ми на 52, баща ми на 61, а тя на 92. години. И това беше странна подробност, но е факт. Тя си отиде след смъртта на последния си син. Практически една година след него. Което подсказва до каква степен идеята за дълга е определяла живота й. Всичко е много българско - не са се замисляли, когато трябва да похарчат цяло състояние, за да може тези, които обичат, да учат. Било е част от нейната природа, с която е респектирала всички.

Искам да ви прехвърля към днешното време. Получихте награда – как я приемате?
-  Няма награда, която да не радва, особено в тези години напоследък. Напомня, че нещо продължава да съществува във времето, колкото и години да са минали. Аз много се радвах на наградата и заради факта, че за прожекцията на „Щурец в ухото" беше пред пълен салон, все едно, че филмът е правен вчера.

Хората във вашата гилдия ви уважават, два пъти ви избират да ръководите съюза на филмовите дейци. Как живеят кинематографистите сега, как осъществяват идеите си?
- Има един момент, който е важен за културата, не само за киното – това, че творците не само живеят, но и осъществяват своите идеи, въпреки държавата, въпреки действителността. Това означава, че когато имат дълбоко усещане за мисия, те успяват да я изразят със средствата на изкуството, даже в тези условия. Дето се казва, слава богу, че в тях има подсъзнателно усещането на Паисий Хилендарски. И в литературата, и в киното има много хора, които не се отказват да движат картината и да създават фактически документите за сегашното време. Всичко това се руши, спира се не от чужди хора, а от собствените, които са избрани за 3 или 4 години и смятат, че всичко им е позволено. Безнаказано унищожават всичко и в нравствено, и в мисловно отношение. Те не знаят, че са просто едни балони и липсва само една една игла, за да се види, че са една жалка, но много опъната гума, нищо повече. 

Защо творците не могат да бъдат лидери?
- Защото ние смятаме, че лидер на обществото, това е управителят на обществото. Огромна грешка е. Вземете един творец, сложете го начело на държавата и ще го ликвидирате. Този човек вече няма да просъществува в културата.

Духовнните водачи на една нация как осъществяват делото си?
- Много просто. Патриарх Евтимий – духовен водач ли е? Как се осъществява – в това, че се жертва, но това не променя нещата. България пада под турско робство. Иван Рилски – духовен вочдач ли е? Да. Но е бил отшелник и оттам бил нравствен коректор. Цар Петър е молел да го приеме и той не го е приел. Защото добре е разбирал колко е важно един такъв човек да бъде поставен на мястото му. Владетелят е искал да получи по някакъв начин благоволение – е, не го е получил.

Търсят ли съвременните уравници благоволението на хората на изкуството?
-  Много е забавно когато един човек се вижда за първи път на екрана, да се усети какво крие зад това, което казва. Какъв е вътрешниеят му мир? От какво е обладан? Всички тези неща са предмет на изкуството и на културата. Цар Петър все пак е направил едно усилие – защото нито преди него, нито след него някой управник го е направил. Кои са тези, които в момента създават богатството на нацията? До такава степен са неграмотни, че всеки ден се събуждат един час по-рано, за да изтичат пред камерите, защото смятат, че ще останат за историята. Нищо подобно. Става точно обратното. Няма да останат. Те нямат уважение към архивите, към документите за сегашна действителност, към културата. Те не съхраняват киното. А съхраняват боклуците в киното. Не са направили един жест, за да спасят най-важните съкровища, които ще бъдат важни за по-късно. Но това е много сложен начин на мислене. Те не го проумяват.

Вие личната си потребност от изкуство как задоволявате – къде намирате своите източници?
- Връщам се към автори, които са ме възторгвали и са част от световната литература - Чехов, Гогол, Марк Твен, Фокнър. Естествено и към филмите, които са заслужили с качествата си. Ровя се в архиви. Занимавам се с неща, които са ставали преди. Има един прост феномен – изчезват цели режими, робовладелческия, феодалния строй, капитализмът все още някъде продължава, но е в метаморфоза. На времето Древна Гърция е редувала демокрацията с олигархия и с диктатури и днес има някакви остатъци, които се наричат демокрация и диктатура. И аз питам: а защо религията съществува с хилядолетия и не се променя? Като погледнеш, дали са много повече като книжници. Оставили са нещо, което е много близо до морала, създали са жития, а не паметници на победители, печелили войни или създавали империи. Беше ми любопитно да се разходя в хилядолетията и да си кажа - потопът ще остане, защото е писано за него, ще остане Илиада, Библията естествено, другите подробности от цивилизацията, които са описани. Всичко друго си е един римейк, който през цялото време минава от епоха в епоха, но и не остава.

В някои справочници ви изписват с псевдоним Мрамор, защо?
- Историята е много забавна – дължа го на Тодор Андрейков, той го измисли, за да не ме бъркат с Георги Стоянов-Бигор. Но това бяха шеги – кой камък е по-твърд. Аз не съм се занимавал с това да си търся псевдоним. Струва ми се противно на природата да се посяга към имена, с които да си приравняваме качествата. Сега има всякакви - Моркова, Черепа и какви ли още не. В изкуството няма смисъл от това. Има огромен авторитет, който българите запазват и той е по родова линия. Там могат да се открият човешките измерения и там е истинското наследство. В това трябва да се вникне. Хората се лъжат, че наследството се изразява в собственост. Но то е друго - там по-големият бандит искада краде от по-малкия. Истинското богатство е в главата, в родовата история – нея няма кой да ти я отнеме.