Как казах „добре дошли" на Монсерад и Висенте Форкада Тардио
Стоя на летището в София в трепетно очакване на самолета от Барселона. Очаквам гости. Този път, заедно с брат ми и снаха ми, ще посрещна и техни приятели – двойка възрастни испанци.
Когато, преди два месеца брат ми каза, че ще дойдат през лятната ваканция с тях, се зарадвах, тъй като бях слушала много и все интересни неща за сеньор Висенте и сеньора Монсе (съкратено от Монсерад).
Честно казано, споходи ме не само радост. Бях и малко притеснена – нали все гледаме „да не се изложим пред чужденците" и да се представим възможно най-добре.
Затова запретнахме ръкави със семейството, направихме бърз козметичен ремонт, почистихме, подредихме, подготвихме менюто и ето ме – в края на подготовката и началото на гостуването.
Докато чакам, леко напрегната, да обявят полета, се опитвам да си представя двойката испанци на годините на майка ми и баща ми.
Макар, че доста бях слушала за тях, не бях ги виждала дори на снимка и нямах ни най-малка представа какво да очаквам.
Най-после самолетът пристига и скоро пътниците от Барселона започват да излизат.
При поредното отваряне на автоматичните врати виждам за миг усмихнатото лице на снаха ми и напрегнатата физиономия на брат ми (той винаги изглежда малко притеснен).
Следват задължителните целувки, прегръдки и радостни емоции на висок глас, които този път са малко съкратени, защото съвсем близо до нас са застанали „сеньор" и „сеньора" в очакване да бъдат представени.
Поглеждам към тях с любопитство – две усмихнати,
лъчезарни и типично южняшки лица
Монсе е дребна, слаба жена, почерняла от слънцето на каталунските плажове, с прическа, гримирана и облечена в задължителните бели дрехи (лято е все пак). А Висенте прилича на стар морски вълк, с побеляла брада, тъмна и суха кожа и голяма усмивка. Само лулата му липсва. Определено съм изненадана.
И двамата не спират да говорят. Гласът на жената е гърлен, нисък и изобщо не си пасва с миниатюрния ѝ вид. А сеньорът говори бавно и провлачено, като напев.
Испанският не е най-силната ми страна, но слава богу, „сеньор" говори италиански и това значително улеснява комуникацията. (Брат ми и снаха ми не смогват да преведат всичко.) Но аз вече се ориентирам по-добре в словесния поток от възклицания, въпроси и констатации. Гостите са невероятно емоционални – е първото ми впечатление.
Постепенно ентусиазмът по посрещането се успокоява и след като натоварваме куфарите в колата, потегляме. Разговорите не спират и за секунда.
Прави ми впечатление активността на тези хора и искреният им интерес към нещата около тях. Споделят, че са доволни от самолетната компания, с която са пристигнали и пак ще ползват услугите ѝ. Говорят за изненадата си от бързото обслужване на нашето летище, тъй като са очаквали друго. Като хора, които често пътуват, те винаги предварително проучвали дестинацията – какво да очакват, какви са положителните страни, откъде може да се появят изненади.
И тъй като са чували за ниското ниво на обслужването в България, са останали приятно изненадани от бързото преминаване през летищните власти. Като истински патриот казвам, че в последно време нещата у нас значително са се подобрили. Брат ми и снаха ми ме подкрепят.
И докато тече този лек и приятен разговор, изведнъж установявам, че напрежението ми от преди час се е стопило. Дали защото Монсе и Висенте се оказват толкова непринудени и естествени, дали от усмивките по лицата им или от бликащият им ентусиазъм – не мога да кажа. Но е факт, че се чувствам удобно и хармонично в тяхната компания.
Когато спираме пред дома ми, в мен вече се е появило категоричното усещане, че
познавам тези хора от години
След задължителната суетня по свалянето на багажа и настаняването, идва моментът да седнем на масата.
Българските блюда бяха обект на продължителни дискусии в семейството – какво ще е най-подходящо да се предложи за късна вечеря. Трябва да е леко и да е типично по български – трудна задача!
Решихме аз да приготвя сарми, баница и кюфтета. Шопската салата и ракията са задължителни. За майка ми останаха мусака, суджук и погача (там ще обядваме на следващия ден).
След като получавам искрените поздравления на гостите ми за сармичките, Монсе решава да си запише рецептата. Започвам да изброявам и някъде по средата тя се отказва.
„Това е много сложно... ние не отделяме толкова много време за готвене. Колкото по-сурово е едно нещо толкова по-полезно е то." – споделя тя.
„И може би за това сте толкова здрави..." – мисля си пък аз.
(Те ми гостуваха три дни и нито веднъж не ги видях да пият хапчета и не ги чух да се оплакват от разни болежки.)
Разговорът продължава да върви все така приятно и забавно.
Сеньора Монсе разказва
за техни семейни приятели, с които в последно време се състезават кой ще предприеме пътуване до по-екзотична дестинация. Разбира се, „състезанието" е по-скоро между женската част. За момента моята гостенка е на челно място с посещенията си в Аржентина, Париж, Монте Карло, Америка, Мексико, Перу, а сега и в България. „Много обичам да пътувам! Но не навсякъде – има места, на които не искам да отида. А в България ми се идваше!" – пояснява тя.
Друга нейна голяма страст е... ФК „Барселона". Не съм виждала по-отдаден и запален фен на футболен отбор даже сред мъжката половина. Няма мач, който да е пропуснала, няма дерби, което да не е гледала и няма нещо, което да се случва в „Барса" и тя да не знае.
„Имам златна карта за мачовете!" – хвали се Монсе и в погледа ѝ виждам онази налудничавост, присъща на най-верните фенове. Такава карта е издадена и на внука ѝ още при неговото раждане.
„Паулу беше на няколко месеца, когато за пръв път го заведох на стадиона – казва „бабата" с видимо задоволство. – И съм му купила оригинален екип."
Момченцето е на три години и ако не е на стадиона с баба, задължително гледа мача по телевизията с дядо.
Висенте ме поглежда и намига: „Когато играят „Барса" аз съм почивка... само се моля да бият, защото иначе..." – довършва сред общия смях и протестите на сеньората той.
Оказва се, че при толкова активна и емоционална съпруга на него не му остават много варианти да я изненада.
Но все пак той е намерил своя начин да показва отношението си след 40 години брак. Понякога съвсем неочаквано ѝ купува цветя, взима я с колата от тях и двамата отиват да обядват на някое специално място.
„Романтиката никога не е в повече – усмихва се широко възрастният испанец. – Само трябва да подбера правилно деня, защото Монсе е много заета."
Тук тя се разсмива и набързо разказва как при една от тези „изненади" трябвало да отмени отиването си в казиното и това я ядосало. Но получила букет от 15 рози и всичко си дошло на мястото.
„Казиното ли?" – питам, защото решавам, че не съм разбрала правилно.
„Да! Всяка сряда (когато Паулу не е при мен) ходя в казиното с две приятелки. Като дойдеш в Барселона, ще те заведа. Много е забавно!"
Явно имат с какво да ме изненадат тези хора. И още как!
На следващия ден
В хола на моите родители сме, седнали всички около трапезата, и аз се опитвам да разбера на какво се дължи тази очебийна разлика между българското възрастно поколение (представено от майка ми и баща ми) и тази испанска двойка. Различни са дотолкова, че сякаш са от различни времена.
Монсе, макар и изморена от късното лягане предишната вечер, отново е с грим и прическа, облечена е в синьо и бяло (много модерна комбинация това лято, твърди тя). И не спира да говори. Висенте проявява интерес към ракията на баща ми и според мен не успява да скрие изненада си от това колко усилия полага човек, за да свари 10 литра ракия, при положение, че в магазина се продава каквато поискаш.
Моите родители също са в еуфория от това, че скромният им дом е пълен с хора, че синът и снахата са тук, че имат гости и от Испания. Но даже и в това тяхно настроение има някаква скованост, някакво излишно притеснение. Липсва им свободното и непринудено общуване, което виждам у „чужденците".
Може би начинът, по който са живели живота си нашите родители, е белязан от страха – да не кажеш повече, отколкото е разрешено, да не се „изпуснеш" с „неправилен" коментар... И целият този страх така се е натрупал в мислите им, че ги е превърнал в старци много преди физически да са стигнали до тази възраст.
Испанците се държат свободно, независимо че са в България за първи път. Няма притеснение, няма условности – абсолютно естествени и искрени хора. Тази тяхна освободеност прозира във всичко – в начина, по който общуват, във въпросите, които задават, в облеклото им, в мислите, които споделят.
Докато ги наблюдавам си давам сметка, колко е важно човек да има свободата да избира приятелите си, приоритетите си, мислите си, живота си!
След три дни
Монсе и Висенте заминават на обиколка из България с брат ми и снаха ми. Имат да видят много неща и да преживеят една различна ваканция.
А след 10 дни, когато ги изпращам на летището, се чувствам истински щастлива от това, че общувах с тях, че се докоснах до света им и до живота им – откровен, емоционален и усмихнат! Типично по испански.
Снимките са на автора
Все още няма коментари