club50plus.bg

Или страстта, от която имат полза всички

Индийците казват, че раджас – страстите, са една от пречките пред просветлението. И все пак, има страсти, от които всички извличат полза. Особено когато става дума за страст към изкуството. Димитър Чаушев от Мелник се е заразил от тази страст още в основното училище. Без да издава и грам от горчивото разочарование на Салиери, той признава, че няма особен талант на художник. Тази несправедливост на орисниците обаче не е охладила любовта му към картините. 

Открихме заведението му преди няколко години в един мързелив мелнишки следобед. Подготвяхме репортаж за града, който в делничния ден не напомняше с нищо за известен туристически център. След като свършихме със снимките, ни оставаше само да се помотаем, докато чакаме автобуса за връщане. Не изглеждаше да има какво особено да правим, освен да се отдадем на винаги достъпното в този край забавление – виното. И докато търсехме сянка, под която да се отдадем на кехлибарената разхлада на керацудата с лимон, за наша изненада забелязахме весело оживление надолу по опустялата главна улица.

Пред едно от заведенията се бяха събрали младежи, някои разпънали стативи с платна, а други просто с чаша в ръка наблюдаваха и коментираха работата им.
Облекчени, че все пак не сме последните останали будни гости на града, се запътихме в посока на смеха.

И намерихме не само интересна компания. В заведението, подслонено под изкусителната сянка на вековните чинари, се криеше цяла галерия. Всяко свободно място по стените (освен в тоалетната) беше окичено с картини. Готови и все още недовършени платна бяха разпънати из двора, а в центъра на цялата суматоха сияеше Митко Кафала.

Тогава не знаехме името му, а още по-малко – прякора Кафала, с който обикновено наричат жителите на Петрич в този край.

Въпреки че не съм особен познавач на изобразителното изкуство, останах запленена от две картини, за които бях убедена, че представляват християнския и мохамедански ад. Въпреки прохладата на сянката навън, предпочетох да се настаня вътре и да им се наслаждавам. Това веднага доведе до оживена дискусия – дали наистина има някаквъв символ в огнените и ледени склонове на изрисуваните планини. Забравихме за автобуса. Поисках да знам името на художника –  Ристьо Соколов от Македония, който за съжаление все още не бе дошъл, за да сложи край на запаления ни спор.
Всъщност, ако нямате късмет да попаднете на някой от

импоровизираните пленери на Димитър Чаушев,

той може да ви се стори типичният навъсен представител на мъжкия пол от този край.
В Мелник и Сандански сервитьорите ти тръскат поръчката на масата с изражение, което ясно говори – „я сам айдутин, не сам женà да ти шетам”.

Когато няма посетители, жадуващи за етно атмосфера, Митко Кафала се оживява под звуците на Рейнбоу и Пърпъл, а ако заговорите за картини, всяка следа от хайдушка намръщеност се стопява.

Все пак, той си остава типичен представител на воѝнската класа – човек на действието, който не се отдава на интроспекции.

Дори и страстта си към изкуството описва с голи факти.

„Имах един приятел в основното училище, той ме запали.” – разказва Митко Кафала. – „Все още поддържаме връзка.”

Попитах дали този приятел е станал художник.

„Боядисва коли” – споделя той без усмивка, очевидно без да оценява иронията на съдбата.

Потенциалният художник притежава автосервиз, а неговият верен от детството почитател, кръчмарят, остава потопен в изкуството. Два пъти всяка година – в началото и в края на туристическия сезон, или казано с прости думи, през пролетта и есента, вече шеста година той организира импровизирани пленери, на които събира по четири-пет художника от България и Македония и на негови разноски те могат да се отдадат на своето изкуство. Сред най-честите посетители са Иван Вацалиев и Станислав Родинов от България и моят любимец Ристьо Соколов от Македония.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

---

С напредването на месец май, реших да проверя дали

артистичната оргия отново се вихри под сенчестите чинари

„Тази година ще е по-късно” – казва Митко. – „Мина време, някои от художниците са вече семейни, организацията става по-сложна”.

Коментирах, че може да имат проблем да привлекат интерес тази година заради толкова обсъжданата икономическа криза.

„Тя не влияе на интереса на клиентите.” – смее се той. – „Само на покупателната им способност.”

Признава, че наистина все по-малко хора могат да си позволят да придобият запленилото ги платно. Това е лоша новина по-скоро за него, отколкото за творците, защото вече знаех от тях, че освен че покрива разходите им, той често им плаща на място новите картини. Това е в рязък контраст с практиката на традиционните галерии, от които понякога е трудно да вземеш парите си дори месеци след осъществена продажба.

Отричайки каквито и да било заслуги, Митко Кафала бърза да подчертае, че благотворителността му се отплаща, и че печели редовни клиенти благодарение на уникалната атмосфера на заведението си. Колкото и да се прави на практичен обаче, той не е винаги особено ентусиазиран да осъществява сделки с картините си. Любимите му платна не се продават, а освен това, ако някой творец не желае да се раздели с произведението си, той е свободен да си го вземе.

Няма комерсиално обяснение

и за инициативата му да представи любимите си родни творци и в Разград, където организира изложба по време на празниците на киселото мляко.

Ако го наречеш идеалист обаче, Димитър Чаушев най-вероятно ще се обиди. Възприема себе си по-скоро като прагматик и казва, че затова и не е помислял да разшири инициативата, като ползва средства от общината или някоя европейска програма.

„Аз съм бизнесмен.” – казва Митко Кафала – „Нямам време да се занимавам с излишни бюрокрации”.

И поддържайки имиджа на практичен мъж, който не пилее време за интроспекции, той не е особено словоохотлив, като стане дума за самия него. Дори и ако зачекнеш любимата му тема – изкуството.

„Не мога да кажа кой стил харесвам най-много” – отрязва ме той. – „Харесвам всички хубави картини, само за модерното изкуство мога да кажа, че не го разбирам много-много.”

Близките му творци обаче ми разкриват тайната, че

шаржът често е сигурен начин да предизвикаш усмивката му

Не случайно на улицата пред заведението му са изложени образите на селския кмет, учител и пъдар, обслужвани от едрогърда механджийка.
Гордее се и със своята колекция от пейзажи и натюрморти.

Въпреки страстта си към изкуството обаче, Димитър Чаушев изглежда предпочита да постъпи както в поговорката – като Мохамед не може да отиде до планината, планината идва при него.

Събира творци в своя дом, но не посещава чуждестранните изложби толкова често, колкото можем да очакваме от заразен с любов към картините меценат.

През 90-те години е обиколил изложбите в Източна Германия, в Берлин, Дрезден, Лайпциг и Цюрих, а наскоро е пътувал до Охрид, който с известна завист описва като град галерия.

Но когато планината идва при Мохамед, от това печели всеки шляещ се из Мелник турист, който може би се е уплашил, че е последният останал жив човек в горещия делничен следобед.