club50plus.bg

Преди година тялото й полетя като бял гълъб, за да се приземи  завинаги, но духът й пое към висините, там където са нейните именити предци. Василия полетя след своето изкуство, след сънищата си към вечността.  В дневниците й по-късно майка й Явора чете: „ Още в мига на зараждането на живота, който е съвкупност от майчините и бащините клетки, се крием беззащитни в утробата на майката и заспиваме под успокояващата песен на сърцето й. Това е първата майчина прегръдка и първото докосване на плът с плътта”. Василия нарисува такава картина – Мадоната с отворена утроба, в която се вижда ембрион на дете.

Тази връзка ще остане толкова трайна и съдбовна, че когато Василия се разболява от страшната болест анорексията, тя отнема с години от теглото си, сякаш за да стане толкова малка и въздушна, че от страдания и болки мечтаеше да се върне отново в началото. С времето болестта коварно напредва  и  Василия започва да рисува все по-често разпятието. Казва, че е за хората, за човечеството и за себе си. На една от картините си рисува Христос, до него образът на болестта, а вляво горе е мъничкият й образ, като малко ангелче. Религиозните й картини зачестяват. Все по-често рисува библейски персонажи, но като съвременни образи.

Мария Магдалена изглежда като съвременна манекенка, нейният Исус е жив човек, а не канонизирана икона. Разтворените му ръце са и разпятие, но и прегръдка за цялото изстрадано човечеството, с особено значение са тези на Юда, на Пилат Понтийски – те въздействат силно емоционално на всеки зрител. Сред тях е и образът на Папа Йоан Павел ІІ, портретът му бил закачен в неговия кабинет, докато е бил папа. В картините й неизменно е усещането за драматичност, наред с вярата в красотата, във вечния изход от всяка преходност, като загадъчен път към вечността. Изкуството й е мъдро. В него цветовете и багрите са в еманация, в тях  доминира особен живот и хармония.

Рисуването й е поезия в багри, тънка, брилянтна, с изключителна дълбочина в нюансите. Живопистта й е общуване с Бога, а мистичното изглежда разбираемо и достъпно за всеки. Василия изстрадва красотата, свързала своето вътрешно зрение със сътвореното от Господа съвършенство. Пейзажите й са заляти с непознати земни светлини. Те пробиват облаците и стигат до земята по метафизичен начин. Рисува земното ни обиталище сякаш със звездна палитра.  Черпи от неизчерпаемия заряд на нейните родственици – от музиката на родителите си, от поезията на втория си баща Кен Нагай, от писателството на баба си Ганка Найденова, от неподражаемата четка на дядо си художника Васил Стоилов, от тъмната могъща сила в поезията на прадядо си Яворов.  С този богат набор от таланти, носени в кръвта й тя претегля чрез своя талант  вечността и го тълкува по свой начин. Има свой път в изобразителното изкуство. Но с времето, когато болестта я надвива, тя си поставя дилемата - да остане подвластна на земното притегляне или да окрили духа си и да надвие тленната си плът, за да се слее с духовната си вечност. Тя избра второто.

   А обичаше и хората, и животните. Страдаше за гладуващите и болните, беше уязвима към всякаква болка и нещастие, което виждаше. Тук, на земята сред хората, на нея й беше студено, неуютно. Нейната душа сякаш не се примири с потребностите на материалния свят, затова полетя рано нагоре отново в небето. Дойде сред нас като малка временна звездица и с нея при нас се приземиха нейните познания, мъдрост и талант, представи за доброто, видени и преживени в други измерения, неведоми за всички нас. В платната й има малко плът, но духовете са величествени. Тя застана жилава и силна пред житейските бури, тогава духът й се оказваше все по-несломим и силен, човешката й плът ставаше все по-ненужна. Докато се превърна в дух. За всеки има поставена крайна точка на земния ни път и това е нашата изпълнена мисия – доколкото сме могли. А там, в тази точка сме ние очистени от калта по пътя, излекувани от раните, които сме си причинили или сме понесли от другите.  И днес е загадка как това крехко, ранимо и нежно момиче успя да носи тежката участ на безмерна любов, която не й позволи да оцелее и да се развива, да създаде още толкова много платна.

Година преди смъртта си тя нарисува портрета на Яворов, нейният прадядо. И свърза образа на ненадминатия си роднина с космическа стихия. Образът е в 3D формат, който тя започва да експериментира и става техническо откритие в живопистта на Василия. Рисунъкът й кара образа да потъва в дълбочина и същевременно стремително го изтласква напред. Светлинна линия разполовява очите на портрета, прави ги обемни и ги изпълва с човешка влага – почти усещане за материя. Преди да го нарисува Василия стои с часове пред портрета на Яворов, за да усети нощната космическа стихия на поета. Василия обича да рисува портрети. С наследен от рода на Яворов усет надниква дълбоко в очите и на платното се появява изобразена по някакъв начин душата. Младата художничка става поет с  багрите, колкото прадядо й с думите. И продължава да рисува мадони, жертвали своите младенци за човечеството. Майка й Явора бе нарисувана с тази участ още от нейния баща – Васил Стоилов, в неговите платна тя стана една от бащините си мадони, страдаща днес с болката по детето си. Василия  бе събрала кръвни клетки от знатните си родове и ги изсипа сдържано с подписа си на съвременен художник, даде своето мнение за света.

  В името на това сред нас да има още мадони, които отварят сърцата си за болката на другите, Василия ни остави неоценимо наследство. Ако животът й принадлежи на миналото, нейните картинини принадлежат на бъдещето. И на нас.  Светла й памет!