Лични и съкровени срещи с Йордан Йовков

Normal_img928

На годишнината от рождения ден на прочутия писател си припомняме как е творил чрез разказите на най-близките му хора

Колко е хубаво, че в мислите си можем да се връщаме назад във времето. Да се пренасяме в годините, да си спомняме за събития и хора, оставили диря в културната история на България. Сладкарница „Цар Освободител” – на ъгъла на едноименния булевард и „Раковски”. Днес мястото е празно, оформено в непретенциозна градинка. Но от началото до края на 40-те години на ХХ век сладкарница „Цар Освободител” е била любимо място за срещи на артисти, професори, журналисти – неофициален клуб на хората от всички изкуства.

„Седим в сладкарница „Цар Освободител"...

– така започват спомените на известния български психолог професор Спиридон Казанджиев. В продължение на едно десетилетие (между 1927 и 1937 г.) той води дневник, в който записва ежедневните си срещи с Йордан Йовков. Така ни оставя един безценен документален спомен за писателя, една своеобразна творческа анкета, но както сам подчертава: водена без Йовков да бъде „изпитван", без да му се задават въпроси. В свободни беседи са излагани най-съкровените мисли, споделяни са реализирани и нереализирани творчески планове.

  А върху отделните страници на дневника, след датата и годината, следва неотменното уточнение: „Седим в сладкарница „Цар Освободител"; „Тая вечер в „Роял"; „Седим в кафене „България"; „Във Виенската сладкарница"; „Кафенето на БИАД" – местата на срещите между професор Казанджиев и Йордан Йовков – майсторът на късия разказ.

Детството

Йордан Йовков е роден в живописната Жеравна на 9 ноември 1880 г. Тук минават детските и юношеските му години и завършва основното си образование. Когато е на две години, баща му купува голям имот в Добруджа. След като завършва втори клас, Йордан Йовков прекарва една зима и две лета в Чифуткьой (сега Йовково), където помага на най-големия си брат – Йосиф.

Йовков е страстен любител на животните, особено на конете и овцете. Майка му си спомня, че като по-малък често го намирали заспал сред овцете. Имотът им е голям: 700-800 декара, с много рогат добитък. Имат хергеле от 80 коня. Йовков много обича да бъде сред тях, кръщава ги с имена. Умее да ги опитомява и после ги язди. Къщата им е голяма, стара. Пред нея се издига вековно акациево дърво. Бащата на Йовков бил едър, висок, строг човек с чорбаджийски вид. Йовков по характер и по външност прилича на майка си.

Писателят разказва през смях пред приятели за

  първото си идване в София:

как се записал в ІV клас, как, облечен в дебели шаячни дрехи, с обуща два номера по-големи, тръгнал да обикаля софийските улици и накрая, облян в пот през горещия слънчев септемврийски ден, седнал на тротоара на една многолюдна улица и чак после, когато опознал града, разбрал, че е бил на ъгъла на „Леге" и „Търговска". Как закъснял първия ден за училище и застанал виновно, засрамен до вратата. Класният го запитал как се казва:
- Йордан Стефанов.
- А дядо ти?
- Йовко.
- Добре, отсега нататък ще се наричаш Йордан Йовков.

Писателят завършва гимназия в София през 1900 г. От 1902 до1904 година е в школата за запасни офицери в Княжево. Записва се студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Завръща се в Добруджа и учителства в различни села до 1912 г., когато е мобилизиран.

Йовков, докато живее под наем у професор Казанджиев

  Ето какво четем в дневника на професор Спиридон Казанджиев:

„Йовков не правеше впечатление от първа среща. Нужно беше да се дружи дълго с него, за да се разбере какви богатства крие в душата си. Тогава ставаха възможни и ония искрени и сърдечни разговори, в които той се откриваше и доверяваше. Моята дружба с Йовков започна в Европейската война през 1915-1916 г. Охранявахме съседни участъци при река Места, та често се срещахме. По-тясна обаче стана тая дружба от есента на 1927 г., когато Йовков, току-що завърнал се от Букурещ, дойде да живее у нас."

Изкушавам се да включа и спомените на съпругата на професора – Белла, сестрата на Дора Габе, за нейната първа среща с Йовков:

„През 1927 г. Йовков се върна от Букурещ и стана чиновник по печата във Външното министерство. Срещнали се с проф. Казанджиев и станало дума, че търси квартира, но се страхува на какви хазяи ще попадне, понеже има дете. Ние тъкмо бяхме направили къща с много дългове и трябваше да даваме под наем, понеже не можехме и да я продадем – тя не покриваше дълга. Йовков не искал дори да види каква е квартирата. Щял веднага да телеграфира на жена си да дойде с багажа. Така и стана.

Къде беше Йовков през това време, не зная, но за първи път дойде в къщи с багажа и семейството си. Той не се огледа да види квартирата (тя беше на партера), недостатъците на стаите, а веднага се залови тихо и кротко да разпределя багажа. Понеже къщата беше строена за едно семейство, отстъпихме кухнята на тях, а ние импровизирахме за нас една малка стаичка. Аз се залових да изпразвам кухнята, но ми направи впечатление, че Йовков на няколко пъти усмихнат надникваше вътре.

Жена му ми каза: „Много му харесаха полиците с белите тантелени къдри и селската шарена черга, закачена под тях, било като в село гостната им стая. Накара ме да те питам ще си ги вземеш ли." Казах, че няма да ги взема, защото полиците са заковани, а шарената черга е рисувана на стената с блажни бои от общия ни приятел, художника Борис Денев. Йовков много се зачуди и пипна стената най-напред с показалеца, а после я поглади с дланта си...

Тая кухня изигра при Йовков положителна роля: макар че една стаичка нареди кабинет за себе си, а по-голямата стая беше спалня и всекидневна, Йовков пишеше в кухнята..."

Как твори Йовков

  „Срещи и разговори с Йордан Йовков" на професор Казанджиев излиза след смъртта му и е подготвена от съпругата му Белла. Ето какво още пише той:

„...През лятото на следната година децата ни бяха отишли в провинцията и ние останахме сами. На обяд и вечер се хранехме заедно и заедно се прибирахме вкъщи. Нощите бяха топли и ние оставахме до късно на двора в разговори на теми из ежедневието или увлечени в спомени от войните. В тия вечери аз често „откривах" Йовков.

За творчеството си, както и за личния си живот, Йовков избягваше да говори. В приятелски кръг той обичаше да се шегува и забавлява, да разсъждава на теми, които ежедневието поставяше, или да се отдава на спомени от войните и от учителския си живот в Добруджа.

„Иска ми се да напиша разкази или повест за по-стара Добруджа, скотовъдска, не земеделска Добруджа. Тя е земеделска от 1894 г.; преди това имаше друг характер, беше същинска руска степ, с хергелета, стада. Когато дойдоха руските колонисти непосредствено след Освобождението, тя приличаше на руска земя. Тия хора дойдоха с целия си бит, с тройките, с уредбата си, с песните си. А и пейзажът прилягаше. Сякаш видяхме парче руска земя, тъй както сме си я представяли, като сме чели руските писатели."

И Йовков се увлече да разправя за хергелетата,

1.4.1936 г.
Завчера, в неделя, излезе във в. „Зора" един разказ на Йовков от редицата „Ако можеха да говорят". Говорим за тоя разказ и Минко Генов казва, че тая редица разкази подхожда много за неговото списание „Венец". Моли Йовков да му даде нещо за списанието. Йовков му отказва, понеже се е ангажирал вече с редакцията на „Зора". Генов го моли за друг разказ. По тоя случай Йовков разправя, че му е невъзможно да пише отделни, самостойни по сюжет разкази.

„Много ми е трудно – не мога, признавам.

Моите разкази са винаги свързани

Ето и тия, които сега печатам – свързва ги животът в чифлика. Касае се за обща съдба на хора и животни. Трагедията ще настъпи по-късно, когато чифликът ще бъде продаден и животните ще бъдат подкарани оттам. Разкъсаха се всички връзки, умря един живот. Сега те тръгват като сборище по незнаен път – немили-недраги. Едни ще бъдат продадени, други – заклани, без вест едни за други, изоставени. Същото с хората от чифлика. Само птичките ще останат, но и те ще млъкнат в онова запустение, което ще настъпи. Хората поне ще си спомнят и споделят мъката, а животните ще я преживеят, без да могат да я продумат."

По пътя за дома, след като мълчахме известно време, Йовков започна изведнаж:

„Помня, в Добруджа едно време селата бяха малки, умрял добитък край село, най-напред кучетата дни подред го ядат, а после долетят големи орли не знам откъде – като някакви странни същества, които довършват мършата. Правило ми е впечатление как мъчно се възземат, за да хвръкнат отново. Имаше нещо зловещо и мистично в тия птици."

21.4.1929 г.
„Не съм написал нито една работа, в основата на която да не стои действително преживяване. Имам добра памет, помня всичко. Почти всеки мотив отнасям в тоя пейзаж, дето съм бил, в тая среда, в която съм живял и която познавам. Вън от тях нищо не бих могъл да напиша.

В основата на „Най-вярната стража" стои един разказ на една стара жена, македонка, отдавна преселена в Добруджа, наша комшийка. Героят в нейния разказ беше един бей. Разбира се, аз се отдалечих много от тоя разказ."

Добруджа. Всяко негово вдъхновение го носи нататък – там е пейзажът му, там са героите му, там е битът, работата и съдбата им. Цялата негова творческа личност, спомените и вдъхновенията му се коренят там.

В спомените на съпругата на Йовков

Съпругата на писателя – Деспина Йовкова, споделя как са създадени "Вечери в Антимовския хан":

„Струва ми се, че няма друга Йовкова книга, написана така бързо, с толкова голямо увлечение, любов и вдъхновение. Това беше след пристигането ни от Букурещ. Тогава живеехме у професор Казанджиев.

Както всички разкази, той предварително толкова много ги обмисляше, живееше с тях, че те бяха в него вече почти готови. Само трябва да седне и да ги напише. И предложи на вестник „Зора" да дава всяка седмица по един разказ.

И така всяка вечер, след като ние с детето си легнем, сядаше да пише в малката уютна кухничка своите разкази.

Тъй като предварително не ми ги четеше,

  чаках с нетърпение рано сутринта в петък да прочета на първа страница най-отгоре: „Оригинален разказ от Йордан Йовков." Разгръщам вестника и зачитам разказа с вълнение. Около мен той усмихнат чака да завърша четенето и да чуе мнението ми. В продължение на няколко месеца Йовков написа своите „Вечери".

Тя ни е оставила спомена си и за това как е работил Йовков:

„Диванът му беше любимото място и той мъчно се отделяше от него. Доброволно го оставяше само в два случая: когато трябваше да преписва с мастило или когато случайно дойдеше някой. Тогава любезно отстъпва дивана на госта, а той сяда пред бюрото си. Щом гостът си отиде, с облекчение се изтяга отново на дивана.

За мен

Йовков се намираше в един непрекъснат творчески процес

Колкото пъти го погледна, той има един мил, нежен и бляскав поглед, унесен в далечината, с безкрайно щастлив израз на лицето. Този унесен поглед и благата усмивка, когато работи, са дълбоко запечатани в сърцето ми. Защото с часове съм го наблюдавала как, подвил крак върху крак, излегнат, с една ръка крепи дебел том, и на него лист хартия, като от време навреме записва по нещо. По израза на лицето му виждах колко силно преживява това, което пише. Той е толкова унесен и вдълбочен, че не забелязва моето присъствие.

Забелязва ме, когато престане да работи. Наблюдавам как лицето му добива вид, като че ли се събужда от сън, оглежда любопитно стаята и като че ли едва сега ме забелязва.

Преди да започне да преписва разказа си, той дълго време го обмисля. На дивана, в градината, в кафенето. И е зает само с него.

  Непрекъснато нахвърля мисли на разни листчета

През това време нито моето присъствие, нито това на детето го безпокои. Ние му говорим за какво ли не, но не ни се сърди; дали ни слуша или не, не е важно, поне се прави, че ни слуша. Но щом разказът вече назрее у него, сяда да го препише с мастило. И сега иска тишина и да е сам. Обикновено започваше да преписва вечер, след като ние си легнехме. Винаги съм се учудвала на голямата му упоритост да си извоюва свобода за работа.

За него нямаше по голяма радост от творчеството му."

Само в мислите си можем да възстановим спомена за отдавна изчезналите от лицето на София сладкарница „Цар Освободител", кафене „Роял" и кафене „България", Виенската сладкарница и кафенето на БИАД – местата, където често Йордан Йовков се е усамотявал, за да завърши започнатия разказ или да се срещне с приятели. Само в мислите си можем да се доближим до творческото ежедневие на писателя и да поменем името му, оставило светла диря в българската литература.

Снимки: от личния архив на автора


Създадена на 09.11.2011 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Мария Йоцова написа:

    Преди почти 13 години

    Чудесен материал, написан леко и четивно и в същото време ни представя Йовков в една различна светлина от тази, в която сме свикнали да го виждаме в учебници и антолгии.