club50plus.bg

Мечтите могат да стигнат докъдето им позволиш

- Какъв човек е Мария Цветкова?
- Понякога ме питат в какво вярвам. В две неща – в себе си и в съдбата. Защо в себе си? Познавам се най-добре и ако трябва да предприема нещо, не го правя, Мария ако не съм сигурна, че ще успея. Просто не се захващам. Вярвам в съдбата ли? Много пъти употребявам израза "Съдбата си знае работата".Тя ме изпрати преди повече от 30 години ме на Кавказ. Учих история и философия във Владикавказ, Северна Осетия, на границата на размирния район между Грузия и Армения. Там преминаха 5 от най-безгрижните, най-хубавите ми години – студентските.

Там срещнах прекрасни хора, създадох трайни приятелства, останаха ми вълшебни спомени. И макар че 30 години откакто съм се върнала, не съм имала възможност да отида отново, най-вече финансова причина, вярвам, че и това ще се случи. Това е една моя мечта, в която вярвам и не губя надежда, че това ще се случи. Вярвам в съдбата. Но връзките с приятели и колеги не са прекъснати. За това има телефони и интернет.
Казва: - За 10 години, от 1980 до 1990 г преживях пет операции по корема, а иначе са седем. Но не се оплаквам. Значи е трябвал да оживея и има за какво. Имам прекрасно семейство, две чудесни деца – едно пролетно цвете – Лилия, която е на 27 години, инженер-магистър, сериозно и отговорно дете. Лъчезарна и усмихната, поела своя път в живота. Напълно самостоятелна. Вече мечтая за внуци. Тя е и най-добрият ми приятел.
Синът ми е на 26 години – Борислав. Все още търси пътя си в живота, завърши компютърна анимация. Те са моите ангелчета, които ми вдъхват вяра и сили.
Тъкмо тя, съдбата ме срещна пред една сергия за книги с поетесата и журналистката Крася Титянова. И отново съдбата на нейно честване ме срещна с един чудесен млад дует – Назар и Нино, две от техните прекрасни песни са с мои текстове. Вярвам в съдбата.

Обичам семейството си, близките си, обичам децата, работата си, училището си – особено – то е моето първо училище, на децата ми и сега вече 12 години работя в него – 142 ОУ "Веселин Ханчев". Обичам да обичам. Както вече съм казвала в един мой стих:
"Когато обичам – обичам
Да мразя – не мога."
Обичам страната си, изразила съм го в стихотворението "България".

Защо и как се насочихте към поезията?
Не знам. Може би не аз, а тя ме избра и тръгна към мен. Може да ви прозвучи странно, но до Х клас двата предмета, които мразех в училище, бяха история и литература. Предмет се обича или мрази от преподавателя. И тогава, ако някой ми беше казал, че ще стана учител по история или че ще пиша стихове, щях да му се изсмея. Но Съдбата явно е решила друго. Родителите ми заминаха за тогавашния СССР и се наложи да ги последвам. И тогава срещнах другата учителка, която има пръст в изграждането ми дори като учител – Бабенко Октавия Яковлевна. Тя ме накара да заобичам историята отново, да кандидатствам с този предмет и ето вече 28 години да го преподавам. Казвали са ми, че съм възпитала нейния метод на преподаване. Така стана и с литературата и поезията. Странното е, че имаше период, в който бях повече запозната с руската литература, отколкото с българската. И много от българските автори прочетох след като завърших гимназия и като студентка. Ако трябва да бъда по-точна – може би по-задълбочено. Така, че не знам кой към кого се е насочил.

Къде намирате извори за поезията ви?
- Навсякъде. Имаше един период, в който релаксирах с "Арлекинчета" – сигурно имам над 100 броя. И доста от идеите за любовните ми стихотворения са от тях. Имам случай – пътувайки в тролея, неволно дочут разговор между дама на средна възраст и младеж (първоначално мислех, че са майка и син) обясняваха и изясняваха отношенията си на доста висок глас и тогава написах – "Снежна зима", включено в стихосбирката "Кой си ти?". Е, имам и личностно преживяни, но те са по-малко. Предимно са посветени на семейството и на най-близките. Дори колежка питала съпруга ми, колко любовници съм имала, че толкова любовни стихове съм написала.

Как избирате поетичните си теми, за да пишете за тях?
- И аз не знам. Като че ли повечето ми стихове са на любовна тематика. Едно-две за България. Много пъти съм си мислила да пиша за природните ни красоти, но не се получава. С напредването на годините все по-често се замислям за детски стихчета. Мечтая си за бабинство.
 

Смятате ли се причислена към традиционните стихотворци? Какво е различното при вас? Умениете да постигате акростих.
- Засега усещам потребност да излея мислите и чувствата, болките и страданията. Понякога пиша в рима, друг път ми оставя удоволствие да пиша в акростих. Чудя се на себе си как се получава, защото нямам понятие от повечето литературни похвати, начини на писане, техники и т.н. първото стихотворение в акростих бе по "поръчка" на сина ми. Тогава беше ученик в ІІІ клас. Идва и ми казва ,че по четене има за домашно да напише стихотворение в акростих, а то трябвало да потърси такова в книжките. За да му обясня какво е акростих ми беше по-лесно да напиша цялата азбука и така се получи това стихотворение – "Боби".
Така и до днес. Задавам си въпрос и търся отговора – например стихотворението
Живот, борба, страдания
И малко топлина
Във този свят на обещания
Оставам все сама
Това поднася ми живота

Коварство и измама
А какво ли ми остава
Копнеж поминалите дни
Видения за бъднините
От всичко днешно ме боли

Страхувам се да питам
И често мисля до зори

Това ли е животът?
Или поредната забрава.
....
Мария е моето име и т.н.
Как ви допълват учителстването и писането на стихове?
- Мога да, кажа, че ми създават настроение, зареждат ме с енергия и оптимизъм. При написването на стихотворението "България" ми помогна това, че преподавам история – може би по-лесно се подредиха хронологично събитията. Човек може много да научи от децата. Те са по-искрени, по-непосредствени (не, че няма изключения.

В биографията ви има различни амплитуди – учителстване и поетично творчество. Как се съчетават, намирате ли пресечни точки?
- Учителстване и поезия? Едното бе една от детските ми мечти, другото се появи в Христовата ми възраст. Едното е работа, с нея си вадя хляба. Смятам, че съм от малкото хора, които работят това, за което са учили. За мен работата е и удоволствие. Колкото и странно да звучи, винаги има какво да научиш от децата. Те са искрени и непосредствени в общуването (в по-голямата си част). Винаги съм се старала хем да съм приятел с тях, хем да има и нужната дистанция.
С деца все работя, а дете си оставам
На ум ли ги уча, те ум ли ми дават?
Дете ще остана до възраст преклонна,
Децата са моята слабост огромна.
В трудната им тийнейджърска възраст те са все още тесто, което можеш да поомесиш.
Даскалък и поезия? Може би не се пресичат, а се допълват или обогатяват. И едното и другото трябва да ти идват отвътре. Не може да си учител и да не обичаш децата.Навремето в първите ми учителски години една директорка ми каза: "Материал се учи, но ако нямаш обичта и топлината към децата в себе си, не можеш да ги научиш. Тези чувства трябва да са вътре в теб.".
И в поезията е така. Не можеш просто да редиш думи, ако не ти идва отвътре, ако не го почувстваш.

Правите успешно както преки словесни илюстрации, така и асоциативни изобразители. Успявате ли да пресътворявате своя вътрешен свят, чувствата и усещанията ви и към какво или кого е насочен погледът ви?
- Когато пиша всичко трябва да идва отвътре.- без значение това за което пиша дали е мое лично преживяване, дали мой близък го е преживял или е чута или прочетена история. аз съм романтична натура, имам силно развито въображение и често "влизам в роля", както се казва. когато пиша се старая да съм искрена. Пишейки не търся римата, не търся определена дума, за да пасне. Пиша за това, което ме вълнува в момента. Понякога една дума може да ме накара да се размисля и да пиша. По принцип съм оптимист и рядко изпадам в отчаяние ,но преди време ми се случи една неприятност – обраха ме, а парите бяха служебни и мои. Ядосах се на себе си. в къщи с дъщеря си разменихме няко иреплики. Натъжих се, разплаках се и написах:
"Живот – омръзна ми да те живея!
Съдба – омръзна ми да ме следиш!
Сълзи – омръзна ми все вас да пия!
Подлост – омръзна ми навсякъде да си!
Слънце – как искам ти да ме огряваш!
Обич – къде си ти? – В мечтите ми?
Радост – къде си – миг в безкрая?
Щастие – какво все пак си ти?
Сълзи, омраза, подлост, болка!
Слънце е, обич и .... мечти..."
Иначе се старая да гледам напред, устремена към доброто "да чакам все добрия час, когато нещо хубаво да ми се случи".
- Кои са любимите ви автори?
- Христо Ботев, Никола Вапцаров, Веселин Ханчев. Последният харесвам особено, защото първото училище, което прекрачих, носеше неговото име, то бе училището на моите деца, то е училището в което работя днес. А може би, че като ученичка с негови стихове съм печелила конкурси по художествено слово. Винаги в мен ще звучат думите му: "За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори, ти всяка вещ и образ покрай тебе открий отново и пресътвори".
Харесвам също така Марина Цветаева, Бала Амадулина, Робърт Бърнс. Ако говорим за поезията, за прозата предпочитам исторически романи, релаксирам с любовни романчета.

Имате ли награди? Като каква повече се определяте – като учител, или като поетеса?
- През 2002 г – ІІ награда за поезия към издателство "Орел, рак и щука", след която тотално се отказах да участвам в каквито и да било конкурси. Участвах и в "Мелнишки вечери".
Рпазбира се, определям се повече като учител. Смятам, че това е моето призвание. Обичам работата си и най-важното, което е в нашата професия – обичам децата. И колкото и странно да звучи – човек може много да научи от тях:
"С деца все работя – дете си оставам.
На ум ли ги уча – те ум ли ми дават?
Дете ще остана до възраст преклонна –
Децата са моята слабост огромна".
Преди време един ученик ме попита дали ме обижда думата "даскал" – отговорих му – напротив – дори бих се гордяла с това. Дадох му примери с възрожденските учители – даскали. Така, че аз съм си един един редови даскал с 28-годишен стаж. Обичам това, което правя.
Дори все още не мога да се определя като поетеса. Не мога да кажа, защо – но даскал ми звучи по-добре.

Какво е мнението ви за днешната поезия?
- Не мога да отговоря, защото почти не чета поезия. А от това, което съм прочела малко неща са ми харесали. Скоро попаднах на една стихосбирка (не е издадена в София) на Емилия Хитова. Плаках на доста от написаното. Имаше стихове, които сякаш аз съм ги написала. Страшно ми допаднаха.
- Катерила ли сте се по стръмни пътеки? Изказвала ли сте своите върхове?
- Предполагам, че всеки един от нас има своите стръмни пътеки, своите върхове, своите спъвания, падани, изкачвания. Смятам, че животът ни е низ от такива епизоди – иначе няма да е интересно. Вървиш, спъваш се, падаш, усещаш болката, надигаш се, изправяш се и тръгваш отново до следващия път. и отново и отново. Но понякога и едно малко стъпало може да ни се стори като непревземаем връх. Ако се върна назад във времето с усмивка си спомням да такива "непревземаеми върхове" – всяка една учебна година ми се виждаше непостижима, броих студентските години – пет преодоляни върха, намиране на добра работа, създаване на семесйтво, раждане на децата, първата стихосбирка, първият литературен конкурс, първата песен по мой текст и т.н.

Коя част от българската история ви е любима и защо?
- Харесвам цялата ни история. много пъти и на учениците съм казвала, че ние трябва да се гордеем с истрията си. българия е една от най-старите европейски държави (ние отдавна сме в Европа) тя е от малкото държави, които не са си сменяли имет оси от създаването си до днес. Тя няма нито едно пленено знаме от друга държава и т.н. но като, че ли най-ми допада периодът на Възраждането. Може би защото е наситен с най-много събития от всякакво естество – борба за национална просвета и култура, борба за самостоятелна Българска църква, борба за национално освобождение

Какви са днес мечтите ви?
- Различни. Знам, че няма човек, който да не мечтае. Понякога мечтая времето да върви по-бавно. Мечтая да издам втората си стихосбирка (все нещо ми пречи) Колкото и странно да звучи – мечтая да стана баба – да си имам една ходеща кукла, около себе си. мечтая за най-различни дребни неща от ежедневието си. мечтая за всичко красиво. Но не всички мечти са осъществими.
Имам още две неосъществими за сега мечти, но... и за двете трябва да си намеря спонсори. Сама не бих се справила, а те са – да посетя отново Кавказ, и да издам втората си стихосбирка.
Съдба!!!

Поетите са чувствителни хора. Работите с ученици. Смятате ли обезценяването в наше време на добродетелите за преодолимо? Как според вас ще се преодолее ширещият се алчен прагматизъм, липсата на любов между хората? Какви тенденции наблюдавате у своите ученици?
- Да. Добродетелите са на изчезване. И тук отново се връщам към семейството. В този случай казвам, че не липсват първите седем години, а първите седем дни. те се възпитават в семейството, а училището трябва да ги доразвие.
И любовта, и омразата, и алчността, толерантността – всичко идва от семейството.
Като поема нов клас, знам и какви родители ще имам насреща. Лошото може да се преодолее с общи усилия.

Много от родителите нехаят за децата си, не се интересуват как са в училище. Не може например един бележник да не бъде подписан от родителя през целия срок, да го викаш в училище, а той да не идва. Има много безхаберни родители, а те са първия пример за децата. И когато няма нещо заложено, много е трудно да надграждаме,а още по-трудно да градиш от нулата. Все пак за 2-3 часа от 40 минути трябва да преподаваш, да изпитваш, да възпитаваш. Кое по-напред?
Но с общи усилия тези отрицателни качества могат да се преодолеят. Децата са будни и има шанс, но не става едностранно. Но не е непреодолимо.
В работата си понякога обичам да експериментирам, да има някакво разнообразие, да създавам интерес към предмета. Така преди 4 години ми хрумна идеята за изработването на макети в свободното време, свързани с периода, който изучават в съответния клас. Имаме малка изложба в училище. За съжаление не можем да запазим всички макети и повечето деца си ги прибират в края на учебната година. Но имам и запазени в постоянна изложба – черешово топче, карти, препис на историята на Паисий, черква, скален манастир, пирамиди и др.
Имаме акропола, килийно училище, възрожденски къщи, пещери. Първата година имаше около 80 макета. Всяка година правим нови неща.

Каква според вас е културата днес?
- Понякога се питам дали имаме култура. За съжаление държавата направи много за да се унищожи. Добре, че в последните няколко години се усеща някакво раздвижване. Кина се превърнаха в магазини, закриха се театри, пенсионираха се и се съкратиха добри артисти. А имаме ли кино? В последните години добрите филми се броят на пръстите на едната ми ръка. Понякога изпитвам носталгия по миналото именно в тази област. И в кината и по телевизията имаше добри български филми и постановки. И те възпитаваха младите. Имаше театър-училище, който беше много полезен в часовете по литература и история. имала съм такива съвместни уроци и въздействието му бе особено положително. За съжаление отдавна го няма.- културата трябва да тръгне от семейството. Необходима е и култура в общуването, а на много хора тя липсва и мнозина трябва да се замислят по този въпрос.
Кой е звездният миг в живота ви?
- Те са четири до момента и се казват – Лилия, Борислав, стиховете ми "Кой си ти" , "Песен за бащата", "Приказка за Кавказ". Това са силно желани от мен осъществени мечти.

Какво е вашето послание към млади и пораснали деца? На какво искате да научите днешните си ученици, освен по време на всекидневните си уроци, които преподавате в училище?
- Да бъдат честни, добри, състрадателни. Да бъдат толерантни един към друг. Смятам, че преподаването на урока трябва да върви ръка за ръка с възпитанието на подрастващото поколение. За мен няма изгубен или провален час. Имала съм случаи, когато е започнал часът, ученици продължават помежду си да нищят някакъв свой проблем. В повечето случаи в тази възраст става въпрос за личностни взаимоотношения и противоречия момичета-момчета. С примери от живота съм се старала да разреша тези спорове (без значение дали това е моят клас) да изслушвам тяхната позиция, без да налагам своето мнение. Смятам, че тези житейски уроци се запомнят по-добре и за по-дълго време. казвали са ми го ученици след години.
- Разкажете ми за духовните ти търсения? От какво се вдъхновявате?
- Във всяко нещо търся доброто. Повечето ми стихове са за любов и за житейските проблеми на жените. За техния ВОПЪЛ.
"Душата ми умира бавно –
не с дни и с часове.
Отивам си от своите безсловна
Желая да е бързо. По-добре.
В какво да търся смисъл да живея
Ненужна никому на този свят.
За добрина и нежност да копнея
А с нож в гърба да получавам пак.
А колко малко искам от живота –
Трохичка обич, нежност, топлина.
Да съм обичана, разбирана, желана
Съпруга, майка и ... жена!
Всичко може да ме вдъхнови. Зависи от настроението, та дори и от времето, природата. Темите не ги търся, мисля, че те самите ме търсят.
- Какво ви прави щастлива, а какво не приемате? Какво ви кара силно да се вълнувате?
- Какво може да ме направи щастлива ли? Много неща. една усмивка, добра дума, малък жест на внимание. Скоро бях на екскурзия с ученици. Децата разбрали, че колекционирам магнити и решили да ми подарят един – малко усмихнато коте. Много ме трогнаха и зарадваха.
Не приемам лъжата и лицемерието, предателството:
"Приятелка добра ти бях
и винаги ще съм такава,
на добрината моя не разбрах,
защо ти болка причини тогава".
Приемам, че съм чувствителна натура. Много неща могат да ме развълнуват. От малко се смея, от малко плача. Всеки ден има по нещо. Моментите на радост и тъга се редуват ежедневно, ежечасно. Понякога се определям като времето – променливо. Дори съм забелязала, че и почеркът ми се променя в зависимост от настроението ми. Имах случай като ученичка – една учителка ми беше написала да си пиша винаги сама домашните и трябваше да я убедя, че всичко съм писала аз. Успях.

Бихте ли сменила професията си на учител по история и какво друго бихте искала да работите?
- Вече мога да кажа твърдо не. Не искам да сменям професията си. Може би преди години съм имала моменти, когато ми е минавала такава предателска мисъл ( в период на съкращения, по време на някоя от учителските стачки).
Но бидейки безработна на един 15 септември се разплаках. Не мога да си представя, че няма да вляза в класната стая и че около мен няма да има детски смях и глъч. В младежките си години съм се замисляла за актьорската професия. Като дете много участвах в кръжоци – художествено слово. Бях добър рецитатор и може би, ако не бях заминала за тогавашния СССР, щях да се пробвам и във ВИТИЗ. Но съдбата си знае работата. Донякъде нашата професия прилича на актьорската - ние всеки ден сме на сцената, нашата публика са учениците и тази публика винаги усеща, ако не си знаеш ролята и не си искрен с нея. И когато не я разочароваш, тя ти е вярна. Аз обичам своята публика.

Докъде могат да стигат мечтите?
- До къде стигат мечтите ли? Зависи кой за какво мечтае. Някои от мечтите ми се осъществиха – никога не съм мечтала за нещо нереално. Мечтаех да създам добро семейство – да, имам две деца – да. Когато започнах да пиша и ми казаха, че нещата са добри – мечтаех да издам стихосбирка. Макар и с доста трудности – мечтата ми се сбъдна. После замечтах едно от любимите ми стихотворения да стане песен – благодарение на дуета Нино и Назар и тази мечта се сбъдна. Те създадоха една прекрасна песен по мой текст "Песен за бащата".
Сега мечтая за издаване на втора стихосбирка. Надявам се да се намерят добри хора и тази моя мечта също да се сбъдне. Т.е. да си намеря спонсори. Но когато става въпрос за мен – не мога да търся и да говоря по такива въпроси.