club50plus.bg

Поет, художник, театрал, общественик, журналист

Преди години снимах документален филм за Емануил Попдимитров – поет, писател, доцент в Софийския университет „Климент Охридски”. Личност с безспорни заслуги към културната история на България. За изпълнител и водещ поканих актьора Петър Петров (проф. д.изк., дългогодишен преподавател в НАТФИЗ „Кръстю Сарафов”). Не за първи път работехме заедно. Но казват, че никоя среща не е случайна .

Пътувайки към мястото на снимките, разговаряхме за поколението български творци от периода между двете световни войни. Петър Петров разказа за богатия семеен архив на Анна Каменова (той е съпруг на по-малката дъщеря на писателката – Михаила ).
Така беше поставено началото на художествено документалната рубрика „Неповторимото", по едноименния сборник на Анна Каменова. В Златния фонд на Българската национална телевизия и до днес се пазят 29 портрета на Личности, оставили диря в българското културно наследство. От тогава датира и несекващият ми интерес към Събития и Творци от този период, безкрайно плодоносен за българската култура.

Името

Сирак Скитник – това е младежкият емоционален псевдоним на Панайот Тодоров Христов. Една богата личност. Фигура в българския духовен живот в периода между двете световни войни.
Поет, художник и художествен критик, театрал и театрален критик, общественик, журналист и повече от 20 години съредактор на списание „Златорог".

Роден е на 22 октомври 1883 г. в Сливен в семейство на текстилен работник.
Петнайсетгодишен постъпва в Семинарията в София и през четирите години на обучение се свързва със софийската литературна бохема. След завършване на семинарията учителствува – първо в Никопол, после в родния Сливен.
Първата му публикация е през 1905 година в сп. „Художник". Ето какво сам е споделил: „Един летен ден в Троянския манастир седнах под вековен дъб да си почина. Зарових пясъка пред себе си с пръчката, която държах. Беше ми тъжно и чувствах самотата и безизходицата на моята младост. Кой знае защо, написах за себе си думата „Сирак" и спонтанно добавих към нея „Скитник". Тъй се роди моят псевдоним."

Среща с авангарда

През 1908 г. със спестените пари от учителстването заминава за Петербург да следва живопис. Тук се запознава с модерните течения на европейското изкуство, с руския художествен авангард. Негови състуденти са Марк Шагал и Василий Кандински.
За да се издържа, рисува театрални декори и плакати. Младият българин впечатлява с доброто си образование по философия и класически езици. Приет е в най-авторитетния кръжец „Мир исскуства"и излага свои картини заедно с художниците – авангардисти. Призрачните видения от „белите нощи" изпълват платната му от този период. Публикува стихове в списание „Аполон", където печатат също Чехов, Горки и Блок. През 1912 г. участва в изложбата на „Съюза на младите" в Петербург.

Същата година се прибира в България, за да отиде на фронта. Участва в трите войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Връща се от войните с орден за храброст и с няколко шрапнела в гърдите. И с неугаснал стремеж да пренесе в България онзи новаторски дух, с който се е срещнал в Петербург.

И още през 1919 г. е един от създателите на движението „Родно изкуство" и негов пръв председател. Целта е: съвременното българско изобразително изкуство да се сроди със самобитно традиционното – със старата българска икона, миниатюра, стенопис, тъкани и орнаменти, митове и легенди.

Да се слеят фолклорното и индивидуалното,

българското и европейското, националното и универсалното. През същата година пише в сп. „Везни": „Има само едно вечно младо и истинско изкуство, елементите на което можем да намерим при иконописците и при майсторите на картините от Възраждането ни."

През 1923-1924 г. той е драматург и артистичен секретар на Народния театър и поставя пиесата на Морис Метерлинк „Монна Ванна". Изработва и проектите на декори към нея. Постановката дълго време остава събитие в културния живот на столицата. Безспорно, извоюваният авторитет на критик и художник определя Сирак Скитник като най-подходящ за пръв председател на Общия съюз на художниците в България, от който съюц по-късно се ражда Съюзът на българските художници.

През 1935 г. Сирак Скитник е назначен за началник на радиоразпръскването в България и главен уредник на Българското радио.

Годината е 1943 -та. Мартенската книжка на списанието е съхранила паметните прощални слова, посветени на Сирак Скитник – дългогодишният другар и вдъхновител. „Да питаме Сирака" така е озаглавила своето есе – възпоменание писателката Анна Каменова.

„Тъкми се издаването на „Златорог" – да питаме и Сирака... „Слово" ще почне да излиза, да викаме Сирака – какво ще каже за разните отдели... - пише Каменова -Изложба ще се открива – да дойде Сирака, да видим кои картини да бъдат изложени... Стихотворна сбирка ще се печата, жури или комитет ще се учредява – да поговорим със Сирака....
... Една топла усмивка, едни добри очи с проницанелен поглед, свежо лице, над което сияеха сребристи коси, чийто цвят се прелива със сивото му сако, ви посрещат във всяко време. Той става да ви приеме в къщи и преди още да ви е продумал, чувствате се добре дошъл в неговия дом. Широките му рамена, широката му усмивка, широката му душа веднага ви предразполагат..."

Златорог

От 1920 година Сирак Скитник е съредактор на „Златорог". Повече от 22 години върху страниците на списанието той публикува своите най-сериозни критики и изследвания из всички области на изкуството.

„...И когато вече сме видели премиерата на театъра, когато сме били на балетния спектакъл, когато сме прочели новата книга или сме видели току-що нарисуваната корица – пак ще помислим за него, за Сирака, пак ще искаме да проверим, да сравним впечатлението си с неговото..." – продължава спомена си писателката Анна Каменова – „... защото вярвахме в сигурността на неговата преценка. Вярвахме в неговия тънък художествен усет, в неговия изискан вкус, в широтата на възгледите му..."

И през всичките тези години Сирак Скитник не престава да рисува

За първи път излага през 1919 година. Участва в изложби през 1920, 1921 и 1927-ма година. Художникът Сирак Скитник оставя в наследство – повече от 300 платна.
Десетилетието между 1930 и – 40 година е най-оживеният период в разностранната културна дейност на Сирак Скитник. Той е в своя „апогей". През 33-та година е първата му самостоятелна изложба в София. През 34-та с група интелектуалци гостува в Гърция... и в наследство – нов цикъл от картини.

През същата 34-та година Сирак Скитник поема тежкия, деликатен и отговорен пост – Началник и главен редактор на Българското радио. Заема се да сформира и устрои този голям институт – като нов етап в духовната цивилизация на страната. Негова заслуга е широкото застъпване на българска народна музика, въвеждането на предавания за селото, за младежта, за българите – отвъд граница. По негова инициатива се издига сградата на Радио София и радиопредавателя при Вакарел.

„... В строгия официален кабинет на Радиослужбата пак ви посреща добрия човек – четем в есето – възпоменание на Анна Каменова – Начеващ поет или художник е пред масата, но не мачка шапката си в ръце, а гледа и слуша с благодарност. Защото тази отзивчива душа за новото – беше също така отзивчива за всяко ново дарование..."

През 1930 година Анна Каменова издава своя първи роман „Харитининия грях". Автор на корицата е Сирак Скитник. Той вече е утвърден и търсен илюстратор. Негово е оформлението и на:
„Поемите" на Едгар Алън По
„Марионетки" на Чавдар Мутафов
„Рицарски замък" на Христо Ясенов
„Български балади" на Теодор Траянов
„Неродена мома" на Ран Босилек.

„...На официален прием, загубен всред разсеяните или студени погледи, новодошлият се отправя стремително към него. Сирака е един оазис, един остров сред широкото море от безлични или преситени хора, един дъб, под чиято сянка ще се подслониш. Той ви вдъхва своето спокойствие, своята самоувереност..."
„...И когато ви е дошъл на гости... Той е донесъл със себе си, още с внушителната си осанка, едно предразположение, което ви кара да му се доверите и да не му се сърдите дори, когато ви засегне. Сирак Скитник умееше да изкаже и най-неприятните истини, без да дразни дори, когато ви огорчи. Защото ви внушаваше, че е искрен и че това, което ви казва, е истина. Той не ви убеждаваше с изобилие на думи и фрази, а с ясната си просто изказана мисъл и с очарованието на мил събеседник...
... ще си спомняме често, че за много и много неща трябваше да „питаме Сирака"...
(Анна Каменова)