club50plus.bg

Любимата преподавателка на много любими актьори пред Клуб 50+

Актьорите са свикнали да раздават себе си от роля в роля. Собственият им живот е по-беден от това, което е на сцената, дори да имат много хубав личен живот, той е по-еднообразен, разказва една от най-обичаните професорки в театралната академия. И това богатство на различни съдби на сцената им дава друго усещане, друго богатство. Без него те не могат да дишат вече. Предпочитат да умрат на сцената.

Животът е сцена, казва любимият ви Шекспир, но във всяка човешка душа ли се крие актьор?
- Всеки човек започва да играе от дете. По-нататък има ритуали в религията, в различните вярвания и празници, в които се включват почти всички хора, само че в зависимост от възпитанието, от средата, от гена дори, някои са притеснителни, други са по-освободени. И когато се работи да се освободи това желание за игра, артистичното начало се развива. Когато човек реши, си прави план – „аз ще отида да се запозная с еди-кой си, примерно, да поискам нещо", той го репетира. И използва стилистични средства в живота, само че те са по-пестеливи. Артистичният талант е много полезен във всички професии. Е, има го и в престъпниците за съжаление, където е много опасен.

А в политиците?
- В политиците трябва да го има. Но когато е фалшив, както при един фалшив актьор, когато преиграва, когато виждаш не жив човек, а някакъв гротескен образ, тогава ти не му вярваш, а при политиците в много случаи е така.

Вие вярвате ли примерно на политика Волен Сидеров, добър актьор ли е той?
- Абсолютно никак. За мен това е един лош шут, не тъжен, защото шутовете са весели и тъжни, особено в Шекспир. Той е лош, зъл шут, предизвиква злото. Иска да бъде център на внимание. Той прави направо опасен театър и няма отговорност за това. Иска да бъде водач, да вървят след него хора, да се бият, да се карат... Опасен е.

Много от вашите бивши студенти са любими актьори от телевизията. Създавайки образи в различни реалити-шоута, те също имат голямо въздействие върху хората, а имат ли отговорност за посланията?
- Зависи колко е не само талантлив, а и умен този актьор. Те носят чувство за хумор, имат имитаторски таланти, много са наблюдателни, бързо хващат характерите и ги пресъздават. Това си е особена техника. Имитаторите са специални артисти. Аз имам такива ученици, единият е Мариан Бачев, другият – Руслан Мъйнов.

Който е и добър певец!
- Той в една постановка сам се откри, че е добър певец! Играехме Лопе де Вега в Младежкия театър и на неговата песен имаше бурни аплодисменти. И аз усетих, и той усети и тогава започна да пее. Първо естрада и даже малко чалга, после романси. И двамата с Мариан като студенти са играли драматично. Особено Руслан, той носи драма в себе си, и сега мечтае за театър, нищо че е шоумен. Така се случи неговата съдба. Той бързо – за една година, научи български. Дойде от Украйна съвсем млад, беше на 17 години. Казваше, че много му се играе драма. А Мариан пък обратно, дойде от театрална школа, вече имаше много опит, в класа беше от най-опитните. И веднага личеше този негов талант за различни образи. Такива роли играеше и при мен - от една роля бързо влиза в друга. В една пиеса играеше осем образа! И той носи и лирика и драма, но сега не са нужни явно, масовата публиката търси шоуто. И такива актьори, които са ярко комедийни, ги използват само за това.

Режисьорката Иглика Трифонова, която наскоро бе отличена в Кан, критикувала съпруга си Христо Гърбов за участията му в тези програми?
Според мен Христо Гърбов е изключителен артист, аз го помня от студент – невероятен е. Той може всичко! Не е само комедиант. Но понеже ярко комедийните актьори са по-малко, щом се изявят това поле и ги задържат режисьорите. Калоянчев е мой колега, като студент и той започна с много ярко комедийно чувство. И като дойде Бабочкин, големият руския режисьор, който игра Чапаев навремето, постави "Буря" на Островски и му даде роля. Такива дълбочини драматични, силни, разкри Калоянчев още като студент. После Рангел Вълчанов в "Инспекторът и нощта"също го използва, защото го познава. Тоест, ако се намери режисьор, който да им даде други роли, те с таланта си ще се справят. Но си остават търсени за комедията и телевизионните шоутата. И Рачков е много добър артист, гледала съм го в роли, където може да бъде драматичен. Единствено Мариус Куркински, който е много комедиен, но заедно с това и много драматичен, си прави сам моноспектакли. Той пое по свои пътища, намери своя театър. Той си намира материалите, той си се режисира, той си прави всичко. Рисковано е много, но той успя с Чехов, после с Хайтов, направи и постановки като режисьор. Камен Донев също тръгна нататък. Иска се друг тип организация и воля – „аз съм сам воин на коня и работя дръзко и смело да стигна до край". Мариан много пъти го карам да направи един моноспектакъл, но той все казва: „Още не ми е дошло времето".

---

Актьорите що за хора са?
- Странни са. Те измислят, съчиняват истории или смешки – искат да са център на вниманието. Даже по селата, аз имам селски корен, баща ми ги знаеше тези селски шутове, дето ги чакаха нещо да разкажат, да направят нещо интересно на площада или в кръчмата. Когато идват да учат в театралната академия, на въпроса защо искат да учиш това, не всички могат да отговорят дълбоко и смислено. Вътрешно искат да бъдат на прицел, да ги виждат и да се радват от това, че ги виждат, тоест славата ги влече. По-нататък вече прозират нещата. Жената на Антони Генов, Недялка Монеджикова, те и двамата са мои студенти, казва: "Чак след 45 години разбрах какво е нашата професия, колко е по-смислена, колко е по-дълбока, какво носи в нас и какво е в обществото. А преди – на сцената да играем, да ни пляскат, да ни дават цветя, това беше важно." Това е така, в началото не го осъзнават, а след това се сблъскват и със световните бисери на драматургията, пък и на драматизацията на големи автори, учат тези текстове и ги осмислят, което с годините не само ги прави по-добри артисти и професионалисти, но и много по-богати хора, защото изживяват много съдби. Те не живеят само своя живот. Освен това, този неосъзнат контакт със зрителя, който им връща не само ръкопляскания, но и тишина, също дава богатство. Актьорите, независимо дали са по-интелигентни или не, трупат това богатство и цял живот се учат.

Защо психиката им е толкова крехка, от какво се пречупват актьорите?
- Могат да рухнат от собствен неуспех, от неудачи, от режисьор, който ги притисне и притесни, могат и от алкохола. Много е страшно това, той е голям бич, не искам да споменавам имена, но имам и мои ученици, и актьори, които съм харесвала много... Но професията ги подвежда към алкохола, защото като изиграе ролята, вечерта – особено голямата роля, той има нуждата да се освободи, да сподели, да отмине тая роля, да изчисти тоя образ и да си навлезе в ежедневието.

А как се справят силните? Разкажете ни за Апостол Карамитев, вие сте работила с него от времето на "Ромео и Жулиета"?
- Невероятен! Това е световен актьор. Не искам да споменавам световните величия, от които той е по-голям, но ако не беше в тази малка държава, щеше да ги засенчи. Той е чудовище! Играе всичко: и комедия, и драма, и трагедия, и образи, и като човек беше чудесен. Общителен, искаше да бъде обикновен, не да бъде звезда. Като сме се разхождали с него по улиците, да си говорим, и са го спирали хората, той казваше: "Да, знам, че ме харесвате, кажете ми какво не ви харесва". Те се стъписваха. И той после казва: "Мен това не ми е полезно, нека да ми казват какво не им е харесало, аз мога да го приема, мога да не го приема, но ще се замисля защо не им е харесало. Аз и от пожарникаря се уча, той винаги е там, отстрани на сцената стои и го питам: „Как мина тая вечер?". Аз искам да чуя всеки и всичко и ще си преценя какво да приема".
Много беше голям, и като му гледам филма – и аз там участвам ("Апостол Карамитев - Чочо. Един закъснял разговор" – документален филм, сниман от сина му Момчил – бел. ред), синът му Момчил Карамитев ми е студент, ето при него големият талант на баща му го подтискаше да се разкрие докрай. Иначе той е много добро момче, направи този филм и като гледах всичките филми, защото съм ги гледала и по-рано, но така подбрани - осъзнах какъв велик актьор е бил Апостол. А и като човек беше невероятен, той казваше: "Надя, аз съм даскал. Аз искам да дам нещо и на студентите си, и на хората". Името ми, казва, е Апостол. Да, чудесен човек беше, не само актьор.
Ние имаме много големи артисти. Но и езикът ни, защото без език не можеш да излезеш навън, и самочувствието на по-малката нация, ни спъват.

След промените някои от известните млади актьори заминаха, но малко от тях останаха в професията. Лесно ли е това – заминаваш и край?
- Ирен Кривошиева е моя ученичка, тя също беше звезда и като идва, ми се обажда. Дойде веднъж при студентите, бях още във ВИТИЗ, и тя се разплака пред всички, като я попитах какво правиш. "Толкова ми се играе, толкова ми се играе... Отидох при директора (сега не ща да кажа кой беше тогава на "Сълза и смях") и му казах: „Дай ми една роля, не ти искам никакви пари". А той – „Не мога да ти дам, има толкова жени, какво ще кажат, ще се сърдят. Е, актьорството го прилагам навсякъде, но не е това..." Друго е наистина, който е стъпил на сцена, ето сега и на Калоянчев му е мъчно, не може да ходи, но му се играе. А Стоянка Мутафова... Във влака пътувах за Варненския университет преди няколко години и я виждам с куфарчето се качва едвам, викам й да ти помогна, тя –не. Скача, танцува по сцената, после не може да ходи. Това е, те не могат да живеят вече без сцена. Свикнали са да раздават себе си от роля в роля. Собственият им живот е по-беден от това, което е на сцената. Дори да имат много хубав личен живот, той е по-еднообразен. И това богатство на различни животи на сцената, това, че се раздаваш, че ти го приемат в залата, им дава друго усещане, друго богатство. Без това те не могат да дишат вече. Те предпочитат да умрат на сцената.

Тази раздяла как се случва?
- Много индивидуално, но винаги е трудно. Колеги все се оплакват, когато ги пенсионират, винаги е болезнено. Как се приспособяват, доста от тях остават да работят някакви други служби - касиери, разпоредители, инспектори, но да са в театъра. Проф. Филипов ми казваше: жертва ставаш на театъра. Като болест е, бацил, като те хване, не те пуска цял живот. Аз се мъча това да им кажа на моите студенти, това е друг тип, ти живееш като че ли да раздаваш чужд живот. То е като с подаръка, ти изживяваш радостта, че нещо си дал, но тук даваш много повече. И усещаш повече от тези, които те гледат.

---

Като преподавател обръщате внимание на възпитанието. Нужен ли е на обществото ни днес театърът?
- Държавите, в които не разбират, че образованието и културата, възпитанието на младите, е всъщност продължението на нацията, са обречени. Без това не може. Учителите ги сведохме до много ниско ниво, не е само заради заплатите.

Знам какво бяха майка ми и баща ми като учители. Знам за мен какво беше моят първи учител. Аз и досега си го представям почти като Христос. Колко години са минали, а аз си го представям като жив, като светец. А сега псуват учителите в час, те обаче не могат да изгонят от час ученика.

А учителката по литература, която прави по три грешки в едно изречение?
- А защо, кои стават учители? Аз си мечтаех, освен за театър, да стана учителка. Това е призвание, то е мисия. Както е и с артиста – сам иска да се раздава. Но учителят е мисия, да научиш, да възпиташ. Не само буквите да го научиш да чете, а да го възпиташ, да стане един достоен човек. Аз знам майка как обичаше децата и как се стичаха майки – нейните класове бяха най-големи, при нея искаха да учат децата им. Който е хулиган, вие ще го оправите. Не ще го научите, а ще го оправите - тоест възпитанието.

Какво ви носи работата с вашите студенти? Изглеждате винаги изпълнена с енергия, одухотворена?
- Моята младост я поддържат преди всичко студентите. Колкото им давам аз, толкова и получавам. Получавам от техните съвременни усещания и позиции, дори с които не съм съгласна, дори тези, които ме стряскат. В стремежа да ги водя, да ги обучавам и да ги възпитавам, аз трябва да ги разбирам. Това поддържа младостта не като физиология, а иначе. И затова като ме срещнат колеги – „Ама защо така, ти изглеждаш млада, имаш още енергия", им казвам: „Вие ме ограбвайте, крадете от мен, защото аз крада от вас".
Стремежът да ги разбереш, да можеш да ги увличаш, непременно води това да вникнеш в тях, да вземеш от тяхното мислене, от тяхната чувствителност. Не можем нито да ги имитираме, нито да бъдем като тях, защото сме други поколения, особено при мен, аз вече съм музейна, но все едно, аз се стремя да ги разбера!
Много актьори, като свършат на сцената, капитулират. Но това е като изворната вода - като издълбаеш тинята, блика повече вода. Мисля, че всеки човек, за да се поддържа, трябва да мисли не само за себе си. Какво може да даде за другите, за народа си, за държавата. Какво можем да направим общо, за да ни е добре. Докато не започнем да мислим така, да усетиш, че помагаш на другия, че ти си тръгнал към другия и си готов да работите за общото, ние все по-надолу ще се загубваме.

Един актьор промени света – Рейгън, може ли България друг актьор – Стефан Данаилов, да я промени?
- Стефан е много очарователен човек, много топъл и заразява. И студентите много го обичат, и зрителите също. Самият той чувам, че не иска да се занимава и го разбирам защо. Неговата стихия е точно в това – да се раздава като актьор, в това съм убедена. Той и като педагог е добър, защото умее да намира контакт. Вярва на студентите и те му вярват. Но силата му е в актьорството. И да го сравня с Рейгън – не знам, може да може. Но все ми се струва, че по-друг тип трябва да е политикът. Той трябва да има артистичност, за да намира контакта с публиката, да има обаянието на артиста, за да му се вярва.

За премиера Борисов непрекъснато говорят, че има природна харизма?
- Ами защото знае това или вътрешно го усеща - че трябва да бъде сред хората. Както някога царете са се обличали с просешки дрехи, за да бъдат сред хората, и той гледа най-долу до човека да слезе. А хората, когато политикът е сред тях, почват да му се доверяват, казват - той е наш човек. Но според мен мисленето на политика трябва да е друго. Той трябва да знае, че живее и работи не за себе си, а за другите, нещо Донкихотовско трябва да има. Не за да си напълни джобовете или да ходи по чужбините, а да е с чувството за мисия, да е готов всичко да направи. Много рядко са такива политици. В историята ги знаем кои са, но ние не сме намерили такъв политик още!

Как ще коментирате държавната политика към театрите?
- За моя радост тетарите се пълнят и млади хора влизат вътре. Аз го очаквах това, не може без живия театър! Хората искат да се оглеждат в живи хора, не само в киното. България има история в това отношение и аз съжалявам, че съкратихме толкова много театри. Правила съм много постановки в цялата страна, навсякъде имаше публика. При нас театърът беше станал едно масово изкуство за духовна храна. Всяка община искаше да има театър. И си имаше публика. Като ходих в Холандия и Дания, видят театрите им - те нямат тази традиция като нас. Водиха ме по експериментални театри, с дървени пейки, даже се почудих, Боже, а ние колко и какви театри имаме в тази малка държава! Просто читалищата, които също са нещо уникално, са изиграли роля за развитието на театрите като храна за широкия зрител и обикновените хора. И не трябваше да пренебрегваме тази наша традиция. Не ние ще казваме - този ще остане, този не.

Как гледате на новото явление – български тв сериал, постигат ли целта си, има ли полза от тях?
- Стават все по-добри. Ние имаме нужда от наши сериали. Не е нужно да въртим само само индийските или турски. Аз, като питам мои приятелки – интелигентни жени, защо харесват турските сериали, те казват: защото ни връщат към патриархалните традиции, към истинските човешки ценности. Тоест, ние в киното, изкуството, дори в театъра, в стремежа да сме много съвременни и модерни, се откъснахме от това, което хората все още искат да задържат като ценности.
Тук има една граница, която е много интересна, Като се занимавам с изкуство, доста време ме обявяваха за режисьор на психологическия театър, пък малко съм старомодна, защото и годините ми са такива, и аз не се срамувам от това, нито пък се обиждам, въпреки че смятам, че съм опитала всичко – и най-съвременна, и най-модерна драматургия, просто да видя как я правя. Мисля, че не може да се правят такива скокове във времето, първо. И второ, че когато говоря с колеги, които правят съвременна драматургия – тя е много мрачна, много жестока. Тя разкрива най-болните язви на обществото, престъплението, патологията. Дъщеря ми, която е преводачка, казвам й стига, преведи някоя светла пиеса, стига тия чернилки. Всичко това е извратено, най-големите ужаси. Тя казва – майко, това е предимно линията на съвременната драматургия. Аз лично си мисля, да, бяхме наречени от един режисьор заради ценностите, че сме сантиментални бабички, не робувал на зрителите, не можел на тях да се подчинява, но понякога това черно така задушава, а и лошо възпитава, ако върви само то. Трябва да се намери равновесие между стремежа към красивото и понякога реализацията на красивото, колкото и да е малко в мрачната ни действителност. За да може възпитанието на младите да не бъде само в чернилката, защото те стават черни.

Тежък е днес кръстът на младите?
- Те трябва да видят и светлата, и цветната, и красивата страна, да се стремят към това. Наруши ли се равновесието и във възпитанието, и във възприятието, има вече опасност ние самите да ги водим към нещо, което искаме да отречем чрез изкуството. И това става в телевизията, в много голяма степен с криминалните филми. Какви са тези убийства, наши млади момичета убиват приятелката си, убиват старец за няколко лева. Деца убиват?! Аз мога да преценя кое е лошо и кое е добре. Но аз съм доста и мъдра, и преживяла. Едни деца се блазнят от това, за тях е подвиг и героизъм, необичайно преживяване. Затова си мисля, че някъде в стремежа си да разкрием черната действителност, да покажем колко е отвратителна, става дума и за писателите, и за драматургията, и за нас – творците, за да отблъснем, ние понякога привличаме, особено младите. Това става и с по-възрастните, аз съм виждала мои колеги, професори дори, ние не ходим вече на театър. Модерният театър не ни харесва!
Възпитанието на младите днес много ме плаши и понеже ги взимам веднага след гимназията, виждам ги колко са още бедни духовно, колко едностранчиво е всичко. Още ценностите не са в тях, защото обществото стои отстрани. И защото изкуството в стремежа да разкрие черните страни на действителността, малко ги храни.