club50plus.bg

В неговите моми, в жътварките и мадоните, в маковете и ябълките, търсим „миниатюрния“ портрет на България. И досега онемяваме пред скромността на този изключителен талант, подписвал се с едва ли не подигравателното прозвище „рисувач“, което навярно никой съвременен художник не би добавил към името си.
На преклонна възраст Майстора споделя: Едва стигнах до скиците, и животът си отиде... Трябват два живота, за да се дойде до истинското овладяване на занаята...

Да се върнем обаче към началото, когато на 1 февруари 1882 г. в кюстендилското село Фролош се ражда Владимир Димитров. Един от най-самобитните български художници.

В Кюстендил Майстора, както ще го нарекат по-късно, завършва прогимназия, но едва 14-годишен отива в София. За да изкара насъщния, работи като помощник ханджия. Момчето обаче се разболява от коремен тиф и се връща у дома ни жив, ни умрял.

Но съдбата била предопределила друго. Бъдещият художник оживява и се хваща на работа като бояджия. Така попада в окръжния съд, където изявява калиграфските си умения съвсем случайно и го назначават за писар. В свободното си време Майстора започва да скицира разсилния, другите писари, адвокатите, подсъдимите. Рисувал и пейзажи от околностите на града.

Талантът му не остава незабелязан и през 1903 г. открива първата си изложба в кюстендилското педагогическо училище. Към спечелените пари от продажбите неговите съграждани прибавили и доброволно събрани суми и така го подпомогнали да замине за София, където постъпил в Художественото индустриално училище в класа на Иван Мърквичка. Сред учителите му са имена като Петко Клисуров, Жеко Спиридонов и Антон Митов.

Още в студентските си години Владимир Димитров създава завършени художствени произведения, печели конкурси и получава прозвището Майстора. От неговите съвременници най-точно изразената оценката излиза от критика Чавдар Мутафов:

Ето живописецът! Истинският живописец, най-големият, който има нашето изкуство... Владимир Димитров-Майстора носи в себе си душата на някогашните ни майстори, на цяло едно минало и сигурно на цяло едно бъдеще.

Силно влияние за формиране на художника са оказали философските възгледи на Толстой. Те са в основата и на нравствената му позиция по отношение на войната. По време на Балканската и на Първата световна война Майстора е военен художник в състава на Рилската дивизия на българската армия и в редица картини отразява живота на фронта – Ранени, По Беласица, Инвалиди, На фронта на р. Струма, В гр. Скопие 1916, Завръщане от фронта.

Художникът-хуманист не изобразява драматичните сцени, изпълнени с ненавист и ожесточение. Търси да покаже изтощителните преходи и краткотрайните почивки, когато човек се отдава на скръбта по дома и родината. Но остава чужд на политическите настроения на голяма част от тогавашната българска интелигенция...

След войните Майстора се отдава изцяло на изкуството и се утвърждава като художник, отхвърлящ академизма в изобразителното изкуство. Той е сред най-ярките представители на създаденото през 1919 г. дружество „Родно изкуство“. Неговите представители са сродени от желанието да вникнат в душевността и вълненията на изстрадалия от войните и бедността обикновен българин. Сближава ги идеята да създадат родно по дух изкуство във всички области на художественото творчество.

През 1922 г. Майстора открива първата си изложба в Царския манеж, и бързо се превръща в културното събитие на София. Със събраните пари заминава за Италия по покана на художника Борис Георгиев. Отначало, за да припечелва нещо, Майстора прави портрети на чиновниците в българската легация. После рисува из Рим и през март 1923 г. излага 21 рисунки на изложбата на римските художници. Остава поразен от големите италиански майстори и когато се връща, с горчивина казва: Нищо не работя и нищо не съм работил. Идете в Италия и ще ме разберете.

Пътуването му до Италия ще бъде и своеобразен капан. Там Майстора среща американския меценат Джон Крейн, който се славел със своята славянска нишка. Джон бил син на Чарлз Крейн, чиито далечни прадеди били славяни. Воден от тази връзка, американецът направил славянско училище в Чикаго през 1902 г. и си поставил като цел да покровителства славянски художници.

Синът му Джон Крейн продължил делото на баща си с не по-малка страст. Така се стигнало и до „сделката“ му с Майстора, малко след запознанството им в Рим. Джон Крейн предложил на художника договор, който се смята за най-неизгодната сделка в живота на българина – срещу 40 000 лири американецът откупил картините, който Майстора щял да нарисува в следващите четири години. Меценатът финансирал и три пътувания на художника – до САЩ, до Истанбул и до Италия. Джон Крейн придобива от живописеца около 80 картини, а самият договор е прекъснат през 1931 г.

Близо 27 години (1924 – 1951) Владимир Димитров-Майстора работи в своя роден Кюстендилски край, в село Шишковци. Рисува селския бит, народните обичаи и празници, търси характерните особености на българския национален тип и връзката между хората и природата. Така се раждат Моми, Моми-сестри от с. Дивля, Радомирско, Цветница, Фамилия, Девойка от Кюстендилско, Жътварка, Мома с ябълки, Жътварка от с. Шишковци, Жътвари на обяд, Копачки, Селско момиче сред макове...

Известно е, че в живота на Майстора не е имало по-голяма страст от рисуването. Това осмисля цялото му съществуване, но... той имаше и още едно силно увлечение. Свиреше на тамбура. И много обичаше да пее – особено народни песни. Това като че ли беше втората му наслада след рисуването.

Васил Стоилов, друг наш голям майстор на четката, близък приятел и почитател на Майстора, е оставил спомените си в ръкопис.

Всичко у него не беше като у другите; неговите навици, начин на живот, желанията му, нешлифованият кюстендилски диалект, облеклото и походката, лаконичният и точен отговор на всеки зададен му въпрос...

В спомените на Стоилов са съхранени и голяма част от разказите за това как Майстора създавал своите картини

Обикновено моделът най-напред рисувам, па подире диря най-хубавия фон в градината. Ако е майка с дете, бързам да свърша с детето до обяд, па после с майката. С почивки. Детето вика: „Айде стига.“ Додеяло му. Големо тегло. Плащах 40 лева на ден. Затова бързах. Към смрачаване започвах природата. Леснотия, ама вятър и мъгла да няма. Обикновено гледах да свърша главата за един ден; ако моделът има да позира и с ръце – тогава продължавах и на другия ден...

Обикновено виках другарки на момите, които рисувах, да се разговарят, когато едната позира, та да бъде будна. Вземах по някой път и аз участие в разговорите, но ако говоря бърка се на работата...

Един ден в Шишковци рисувах селяни, – продължава изповедта на Майстора. – Държат грозде в ръцете си. Понеже времето беше усилно и маранята задушаваше, дадох прочивка на моделите и облегнах картината върху дувара на двора. Гроздето беше докарано по форма и тон. Ние се разприказвахме за това-онова, време да мине. Неочаквано за всички ни, току се чу откъм дувара нещо като трак, трак, трак... Кога се обърнахме, що да видим: кокошките кълват гроздето в картината. Беля работа! Тогава рекох на селяните: „Барем кокошките можем да излъжем.“

Накрая в спомените си Васил Стоилов е записал: За Майстора живописната творба непременно трябва да отразява вечния живот: това беше лайтмотивът на всяка негова мисъл и заключителен акорд на философските му размисли за изкуството...