club50plus.bg

Хармонията е приказка, която продължава дълго

Наблюдавайки живота на моите родители и на моята баба, често съм си задавала въпроса – как живеят възрастните хора по света. И ето че съвсем неочаквано получих отговор.

 

Миналата година бях на гости на брат ми и снаха ми в Барселона. Те живеят в Испания от 8 години. Оказа се, че Поли (така се казва снаха ми) обслужва домакинството на една възрастна дама, с която много искаше да ме запознае, защото била невероятна.

Получихме покана да ѝ гостуваме и ето ни пред вратата на апартамента ѝ.
Името ѝ е Хосефина, но всички я наричат Пепита. Родена е в годината, в която потъва „Титаник", преди почти цял век.

Пепита живее сама в голям апартамент в стара сграда в центъра на Барселона. Тя е на 97 години, но когато ни отваря входната врата, изненадата ми е огромна. И досега не мога напълно да повярвам във възрастта ѝ. Защото нито червения маникюр, нито фризурата и, нито копринената ѝ риза отговарят на представата ми за жена, родена преди толкова време. (Моята баба е на 91 години.)

В дългия полутъмен коридор дребната фигура на Пепита изглежда почти нереална. Тръгваме след нея към стаята за гости и очите ми пробягват по големите маслени платна, окачени в коридора като в художествена галерия. Подминаваме вратите на двете спални (за гости), спалнята на Пепита, кухнята и и спираме в хола-всекидневна , където се настаняваме.

"Чай ли предпочитате или кафе? Аз предпочитам чай, кафе пия рядко." – казва възрастната дама, а аз едва успявам да кажа – „Кафе, благодаря", защото се чувствам като Алиса в страната на чудесата. Голяма красива маса с дърворезбовани крака, тежки завеси през които едва прониква дневна светлина, по стените отново картини, но най-впечатляваща е витрината, в която изящни миниатюрни фигурки ме пренасят в един друг свят – голяма и малка порцеланови кукли, малка спалня и гардеробче с подредени дрешки, (явно за малката кукла), чашки колкото напръстник, каничка за мляко, мъничък чайник с рози.....

"Това са моите играчки" – сепва ме гласът на Пепита. Слага подноса на масата и на него сякаш виждам по-големите копия на чашките от витрината. Тя отваря едното крило на шкафа и изважда голямата кукла – порцеланова, изящна, облечена в сатенена рокля, обшита с мъниста и дантели.

„Тази кукла е била на моята майка, после аз си играех с нея, след това беше на дъщеря ми, на нейната дъщеря... Сега е при мен, но един ден ще отиде в дома на дъщеря ми, оттам в дома на моята внучка... и така ще се предава от майка на дъщеря".

Държах в ръцете си куклата и си мислех какво ли е усещането да играеш с куклата на своята прабаба.
Подавам ѝ ценната вещ и когато тя я взима в своята ръка не мога да не отворя дума за перфектния червен маникюр, който някак странно пасва на възрастните, съсухрени пръсти.

„Маникюристката идва на всеки две седмици. Вчера беше тук и тъй като ѝ казах, че ще имам гости от България, решихме лакът да е по-празничен. – задоволява неизреченото ми любопитството Пепита. (Поли казва, че лакът винаги е червен, сменят се само нюансите. И че маникюристката прави не само маникюра, но и педикюра на домакинята)

"Ако една жена държи на себе си, трябва да държи и на тези неща." – уточнява Пепита и продължава – „Фризьорката идва при мен всяка седмица, но знаеш, че косата има нужда от по-редовно поддържане" – тук се споглеждаме с Поли и крадешком приглаждаме разрошените си прически. Косата на жената пред мен, макар и напълно побеляла, е подстригана прецизно, начупена е леко и е оформена в красива фризура. Сякаш за да ни извади от неудобното положение, тя също приглажда един кичур на челото си и тогава на ръката ѝ виждам три златни гривни с разноцветни камъни.

„Тези ги нося когато отивам на гости или посрещам гости вкъщи" – отново ни показва колко е щастлива от нашето посещение Пепита. И аз започвам да се чувствам специална.

Докато отпивам от кафето, тя излиза от стаята и едва успявам да кажа на Поли колко съм впечатлена, когато Пепита се връща и носи в ръцете си голяма кутия. Сяда до мен и отваря капака. Това е кутия с бижута. Показва ми малка гривна, наниз от топчета, които напомнят на бобени зрънца, само че кръгли. Понечвам да попитам от какво са, но виждам, че тя се е пренесла в друг свят, очите и се усмихват и тихо започва да говори.

"Тази гривна е първото ми бижу. Татко ми я подари когато бях на 5 години. Носих я доста дълго време." Пръстите ѝ прескачат на чифт златни обеци с искрящ черен камък – „Тези ми ги подари мъжът ми, когато се сгодихме"– лека въздишка може би за мъжа на живота ѝ, може би за самата нея... не знам, а и не питам. Тя повдига ръка и пред очите ми се развива красив медальон – „А това ми го подари той когато се роди дъщеря ни"

Изведнъж разбирам. Тя не държи кутията с бижутата в скута си, за нея това е кутията която пази най-щастливите и съкровени мигове от живота ѝ.

Затваря капака и сякаш събудена от прекрасен сън поглежда към нас. „Сутринта купих кифлички. За малко да ги забравя." И пъргаво се насочва към кухнята. Поли също тръгва след нея, за да ѝ помогне. Естествено, ставам и аз, макар че няма с какво да съм полезна. Осъзнавам напълно, че ме води единствено любопитството.

Надниквам в кухнята и отново виждам няколко големи маслени платна, които обаче съжителстват в пълна хармония с модерните домакински пособия – пасатор, миксер, микровълнова печка, голям хладилник, телевизор. Всички онези неща, които се срещат във всеки съвременен дом.

И сякаш да потвърди здравата си връзка с настоящето, Пепита ме поглежда – „Ходихте ли да пазарувате? Вчера започнаха намаленията. Цените са паднали с до
70%."

Поли обяснява, че ще отидем по-късно след обяд. И получава неодобрителен поглед „Нали знаеш, че след обяд всичко е разхвърляно и не може да се намери нищо прилично. Пазарува се сутрин, когато магазините са подредени и има различни номера." Явно нашата домакиня умее да пазарува.

Води ни в нейната стая, за да ни покаже своя гардероб – четирикрилен, масивен, от орех, с дърворезби, разделен на две части. Пепита отваря едното крило и казва – „ Тук са ежедневните ми дрехи."

Аз не бих ги нарекла така. Пред погледа ми минават закачалки с красиви памучни блузи, разноцветни поли, панталони, плетени елечета, с които тя стои в къщи или ходи на пазар в близкия магазин, или на разходка в парка.
"Обичам да ходя в парка, там си обменяме светските клюки" – смее се жената, докато затваря тази част на гардероба и отваря другата.

Тук дъхът ми спира – ризи от истинска коприна, разноцветни, с бродерии, с ръчно изработени дантели, с перлени и седефени копчета. Уникални. Сега разбирам, защо дрехите в другата част са набедени за „ежедневни".

Докато тя затваря гардероба, поглеждам крадешком към леглото – бяла, памучна, бродирана на ръка покривка, две възглавнички, облечени в същата бродерия, и бял старинен часовник с червени рози и златни крачета. Като в приказките!

Уловила погледа ми Пепита казва: „Миналата седмица с Поли прибрахме всички зимни покривки и шалтета за догодина. Това е лятната. Харесва ли ти?"
Иска ли питане. Тя е като произведение на изкуството – толкова фина и красива.
"От сватбата ми е."
В този дом всяка вещ има свое минало и своя история.

Връщаме се в стаята за гости. Допиваме кафето, докато Пепита ме разпитва как е животът в България, как ни се отразява кризата и дали мисля, че скоро ще подобрят нещата.

Изминали са три часа от нашето гостуване и е време да тръгваме.
Разделяме се с обещанието, че отново ще видим при следващото ми идване в Барселона.

И когато излизаме с Поли навън, под топлото слънце на големия град аз се чувствам така сякаш току-що съм напуснала друго измерение. Неочаквано в главата ми се появява една мисъл на Кафка – „Животът през цялото време отвлича вниманието ни и ние даже не успяваме да видим какъв е той."