club50plus.bg

Как Петър Ценков стана 12-ти в най-екстремното рали в света

Като подгони петдесетака, човек започва да мисли за разни болежки, точки за пенсиониране и изобщо как да я кара по-кротко, за да продължи нататък по-дълго и без излишни рискове и екстремни преживявания. Чукналият вече 47 лазарника Петър Ценков обаче няма никакво намерение да мирясва.

Петър Ценков ще остане в историята на България като първият българин, участвал и завършил успешно докрай вероятно най-екстремното предизвикателство в света – офроуд маратона „Дакар“.

Броени дни след завръщането му от Аржентина успявам да се вместя в медийния маратон на Пепино, за да науча от първа ръка как се минават 9600 км през най-сухото място на планетата, пустинята Атакама.

За срещата имам и личен мотив – искам да снимам и да се докосна до първия български медал в това състезание. За разлика от други такива, организаторите на „Дакар“ награждават с почетен медал всеки стигнал до финала състезател.

„Това е част от

философията и чара на „Дакар“

Както един алпинист няма да каже, че е покорил Еверест, а че хималайските богове са му позволили да стигне до върха, така и при нас завършването буквално виси на косъм и поредица от щастливо случили се обстоятелства“, обяснява какво означава да финишираш на „Дакар“ Ценков.

Защото това си е сериозна работа: от общо 38 стартирали ATV пилоти, до финала стигнаха само 14. В различните етапи отпаднаха миналогодишният победител Маркос Патронели, както и Джоузеф Махачек от 2009 г. За съжаление след падане в шестия етап и три строшени ребра от борбата отпадна и вторият българския участник Тодор Христов.

Петър и Тодор преминават през мелницата на „Дакар“ като част от най-големия частен френски отбор MD Rally Sport. „Всъщност от французите получихме само две неща – много добър механик и почти неограничен набор от резервни части. Имахме още палатка, която опъвахме и прибирахме сами в биваците, както и една сгъваема маса, на която подготвяхме навигацията за следващия ден. Оттук нататък трябваше всичко да правим сами.“

Когато го питам какъв друг ярък спомен има от Аржентина и Чили, пилотът отговаря еднозначно: „Никакъв!“ След което пояснява: „Останах смаян от огромния интерес към състезанието. На старта се бяха събрали най-малко 10 000 души и изпращането бе направо страхотно – навсякъде ти се радват, дърпат те за снимки и автограф. След това потегляш и те чакат тежки 700 километра офроуд. Вечерта след финала на поредния етап си буквално изцеден, а трябва да се погрижиш за машината, да опънеш палатката, да хапнеш един път за целия ден и да се бориш с обезводняването.“

Дехидратацията

се оказва един от най-големите проблеми. Облечени в пълен боен „кофраж“ – термобельо, защитна ризница с протектори за гърдите, гръбнака, раменете и лактите, яке и панталон – състезателите губят течности заради обилното потене. Затова вечер в лагера Петър се налива с 2,5–3 литра течности.

За борбата с обезводняването му помагат и напитките, препоръчани от най-добрия ни маратонец Даниел Дуков, които оптимизират йонния баланс на организма. Подготвянето им е обаче истинско изпитание.

„Ставах всяка сутрин в три, обличах „кофража“ и се захващах да зареждам раничката, тип кемълбек, екипирана с мек резервоар и тръбичка за пиене в движение. Обезпаразитявах кемълбека, изплаквах го, сипвах с мерна лъжичка от сухия препарат и започвах да го пълня с минерална вода в шишета от по 600 мл.“

Най-рискованият момент

на „Дакар“ се оказва едно задминаване, при което Петър Ценков се опитал да изпревари конкурент с близки до неговите възможности.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

„Ако пилотът е по-слаб, просто даваш газ и бързо го задминаваш. Но когато конкурентът е сериозен, карате почти с еднаква скорост, и тъй като ти си отзад, не виждаш почти нищо от праха. Така в един момент се оказах на метри зад съперника си, без да виждам нищо. 

В същото време трябваше да пресечем едно сухо речно корито – колкото за една машина – на точно определено място. Пилотът пред мен премина през най-ниския праг на руслото, а аз в последния момент видях, че летя към висока метър и половина отвесна стена. Ако бях продължил, щях да се размажа. В този момент само аз си зная какви спирачки съм набивал и как съм се опитвал да спра...“

Въпреки всичко преживяно през кошмарните две седмици, Петър завършва състезанието само с две леки охлузвания на палците на ръцете (от стойката на навигационните уреди на кормилото) и с леко изгаряне на левия крак.

Втората травма получава по време на един най-тежките етапи, когато в рамките на 12-13 часа състезателите преминават през висок 5000–метров проход в Андите и се спускат от минус 10–15 на плюс 45 градуса.

„В последствие научих, че долината е най-горещото място в Аржентина. Но преди да стигна до нея, щях направо да колабирам от студ, защото високо в Андите беше много студено. Бях се облякъл с термобельо, полар, ризница, уиндстопер и яке отгоре, две бонета, две шалчета и най-дебелите възможни ръкавици, и пак замръзнах.

Някои от съперниците ми се отказаха в този етап. А от липсата на достатъчно кислород високо в планината, моторът започна да глъхне. Машината загуби мощност и не можеше да карам с повече от 60–70 км/ч. Усетих, че вече слизаме в ниското по това, че моторът започна да звучи нормално и да дърпа като преди.

Но пък тук

попаднах в горещ ад

Свалих само полара и уиндстопера, но оставих бонетата, защото лицето ми щеше да изгори от горещия като в пещ насрещен въздушен поток.“

Този ден Ценков получава изгаряне на левия крак от металния шарнир, но вечерта го намазват с някакви мехлеми и бързо се оправя. Истински късмет е, че се е разминал само с две леки травми след 9 600 екстремни километра през пустинята.

Най-трудни се оказват последните два етапа, които се сливат, за да се превърнат в един изтощителен 36-часов преход.

На 14 януари някъде към 11:30 часа се чупи кормилният прът на ATV-то. Това означава почти сигурно отпадане от етапа, а следователно и от ралито – при тази повреда машината не може да се тегли дори и на буксир, за да се ремонтира на подходящо място. Вместо да кърши пръсти, Пепино демонтира счупения кормилен прът, успява да намери заварчик и сглобява отново кормилото.

След малко повече от половин денонощие българският пилот е отново на трасето. Добира до финала на предпоследния етап 20 минути след последният си съперник.

Според регламента на ралито пилотите не губят право за участие, ако стартират до 30 минути след потеглянето на последния им съперник. Така нашият пилот продължава директно с летящ старт заключителния етап.

„Бях ужасно уморен, не бях хапвал нищо повече от денонощие, а и предишния ден почивката беше много кратка. Но ми предстояха 500 км по автомагистрала. Отначало се опитах да карам със 120 км/ч, но машината ужасно вибрираше. Изминах така към стотина километра, когато почувствах, че започвам да получавам неконтролируеми конвулсии, а

краката и ръцете отказаха да ме слушат

 Спрях и легнах на тревата край асфалта. След десетина минути се окопитих и продължих.“ 

Машината обаче отново се чупи. Този път се къса ремъкът на вариаторната скоростна кутия и машината остава без ход. Същият ремък е бил сменен предния ден, но заради пълната газ по магистралата, трансмисията не издържа. В крайна сметка българският пилот успява да завърши на дванадесето място от общо останалите 14 пилоти с ATV-та.

След края на тази епопея за Петър Ценков вече няма непокорени върхове в офроуд спорта. Питам го какво ще прави нататък. Отговорът му е колеблив и май продиктуван повече от умората от състезанието, отколкото от това, което ще се случи наистина в бъдеще.

„Не знам. Тодор Христов заяви категорично, че продължава участието си в евро- и световните шампионати. И в Дакар планира пак да се пусне, тъй като се е амбицирал да го завърши. След Дакар 2011 получих доста изкусителни предложения. Но дори и да направим перфектната организация, пак няма никаква гаранция, че и догодина ще забия българския флаг на Дакар...“

Снимки: Авторът и личен архив на Петър Ценков