club50plus.bg

Какво разкриват автографите от книгите и как авторите им, без да искат, разказват за живота такъв, какъвто е

Снимах филм за поета Емануил поп Димитров и реших да поверя изпълнението на стиховете му на актьора от Младежкия театър Петър Петров – беше добър рецитатор, с хубав топъл глас. А намирах и външна прилика със скицата-портрет на Емануил поп Димитров.

Така Петьо стана член от снимачния екип. В последния ден щяхме да проведем разговор в къщата на една от дъщерите на поета, д-р Димитрова. Оставих Петьо да води и разговора, защото усетих, че темата не му е чужда и има много познания за литературните кръгове у нас между двете световни войни. Не се излъгах, разговорът беше успешен.

Между другото стана дума, че Петьо е наследник на фамилията на Михаил Маджаров – един от „строителите на съвременна България“. Само след няколко месеца се навършваха 50 години от бомбардировките над София от 1944 г., когато под руините на семейния дом загиват петима от Маджаровата фамилия. Наближаваше и кръгла годишнина от рождението на писателката Анна Каменова – дъщеря на Маджаров.

С Петьо решихме да предложа темата на Ани Илинчева – продуцентката, с която работех. Тя с доверие прие да заснема филм по спомените на Анна Каменова за трагичната 1944 г.

Неповторимото, така озаглавихме филма. Когато го показах на Ани Илинчева, тя не пророни нито дума. Тръгна си със сълзи в очите. Това ме обнадежди и предложих да продължим като рубрика Неповторимото. Спомените на Анна Каменова разказваха за личности, събития, срещи, за онова „неповторимо“, случило се на културния небосклон у нас между двете световни войни.

Така се роди поредицата от над 28 художествено-документални филма, на които Петър Петров е автор и водещ. Те са в Златния фонд на БНТ и продължават да се излъчват по сателитния канал на телевизията.

След поредното излъчено предаване от Неповторимото композиторът Александър Йосифов казал на Ани Илинчева, че поредицата е най-ценното в нейната продуцентска дейност.

Авторските изяви на Петър Петров в Неповторимото му създадоха почитатели сред голяма телевизионна аудитория. И ако издадените в годините негови книги имат връзка с преподавателската му дейност, то в последната е възкръснал споменът за отдавна забравени събития: лични, семейни, обществено-политически...

Тази година излезе поредната ти авторска книга. Какво съкровено разкриват Автографи издайници?
Идеята се появи преди доста време. На 31 декември 1994 г. се навършваха 100 години от рождението на Анна Каменова – моя тъща. Година по-рано започнах да подготвям архива ѝ, за да го подаря на Литературния музей – такова беше нейното желание.

Писателите изпращат помежду си книги с автографи и, ровейки се между такива, попаднах на едни много стари и запазени от зловещата бомбардировка на 10 януари 1944 г. Тогава за първи път видях, че през 1938 г. две поетеси, дотогава творили само стихове, са написали първите си повести: Анна Дюлгерова от Яна Язова и Разминаване от Мария Грубешлиева.

Двете надписали книгите си за Анна Каменова в израз на уважение към уважаваната белетристка. И в тези техни две-три изречения усетих някаква особена разлика, особен аромат. Имах ученически и бегли спомени от Яна Язова, а от Мария Грубешлиева – много повече. И изведнъж от посланията им усетих тази тяхна индивидуална душевност. Яна Язова е дама, фина и по-поетична, докато Мария Грубешлиева е по-мъжкарана, по-събрана, по-категорична. Та, гледай, Господи, Боже мой, три изречения и как издават душевността – на глас.

Второ издайничество, годината – 1938-ма. Какво се е случило тогава? Оттук нататък двете поетеси пишат само белетристика. 1938-ма година излиза и романът на Анна Каменова Пет момичета. Ето как се „разплита чорапът“, а това е вид издайничество.

Подредих всички книги, които през годините Анна Каменова е получавала от Багряна. Започва се с Вечната и святата от 1927 г., където посвещението е „На уважаемата госпожа Стайнова“ (официално Анна Каменова се водеше с името на съпруга си Петко Стайнов). За да стигне в последната – Светлосенки – до „На Анна с дългогодишно топло чувство“.

Човек вижда как са се развивали взаимоотношенията между тези две жени, „некоронованата кралица на българската поезия“ Багряна и един утвърден неин хроникьор, макар и белетрист, Анна Каменова. Много неща издават този вид автографи.

Тогава направих едно радиопредаване, казваше се точно така „Автографи издайници“. Вътре говорих и за Клуба на българските писателки, и за автографи от други вече забравени поетеси, и мисля, че се получи нещо много забавно и интересно – автографите, които съм получавал през годините и продължавам да получавам.

В много от тях се изказва благодарност за гласа ми, но ако сравниш автографите, които ми е писал Вътьо Раковски, Иван Бориславов, Рада Александрова, Блага Димитрова, да не говоря за Дамян, Недялко и т.н., виждаш колко различни са хората... Уж все ми благодарят, но всъщност издават голяма част и от своята същност.

През годините съм получавал поетични послания в хумористичен план от много колеги, главно пишещи колежки. За един Петровден Льоша (Леонтина) Ардити ми беше написала специално стихотворение... Николай Бинев ми беше писал много смешно писмо за тъжната кукла Пиеро. Първата ми роля в Младежкия театър е тъжната кукла Пиеро от Златното ключе; Николаевото посвещение, честитка за Нова година, също беше на тъжната кукла Пиеро.

Ето какъв вид издайничество носят тези неща. Да не говорим за огромната поема на Стефан Мавродиев (Маврото) за 60-годишнината ми. Тя е каталог на ролите, които съм изиграл през тези години...

Така ли се получи книгата?
Казах си, дето ще седна да фантазирам как играх в Спасителят в ръжта, ще цитирам писмо на много голяма личност от по-далечното минало, от държавника Стойчо Мошанов. Той пише не лично до мен, а до тъста ми, и си позволява да характеризира и да описва как играя този герой.

Второто писмо, вече лично до мен, е от композитора Петко Стайнов. Към тях като прибавя и част от една авторитетна критичка, и ето – те разказват как съм играл в Спасителят в ръжта.

След това вече мога да разказвам за събития, свързани с този сезон, на 1967-68 г., когато играехме по четири пет пъти месечно; когато двамата с Владко Николов се редувахме в Спасителят в ръжта; и когато през пролетта, на 25 април, се роди синът ми.

Тук идват и забавните истории: седя в предверието на родилния дом, а при мен се изреждат млади сестри и санитарки, защото целият „Майчин дом“ гърми, че жената на „спасителя в ръжта“ ражда. И те, под форма на „как върви раждането“, идват да ме видят и да си поприказваме. Струва ми се, че това дава един колорит, дава жизненост на разказа...

А защо са неподредени спомените?
Няма как да са подредени, защото първият поетичен автограф съм получил от Дамян Дамянов през 1958 г., а последният – от 1991 г. През тези години имам над двайсет и няколко книги с автографи от Дамян и са се случили много неща. На едно място, той споменава името на Михаила, жена ми, на друго и на Васил – значи синът ми се е родил. И така до единствената раздяла между нас, за която тъгувам. В чисто политически план беше за жалост – той не ме разбра, защо отказвам да чета стиховете му в едно партийно клубче по интереси. Не прие моя аргумент, че имам съвсем други виждания. И след като синът ми е организирал Окупационната стачка през 1990 г.

Разбира се, книгата е за моето житие и битие – чисто автографните неща и автографните издайничества са свързани с мен. Но тя е и за цялото ми поколение. А това ми дава повод вече да говоря от свое име за прекрасните си колеги и приятели.

Лесно ли взе решението да слезеш от сцената?
Не съм слязъл, грешно се разбира стоенето на сцената. Педагогическата дейност е вид актьорско присъствие. Както казва Цицерон: „Да говориш добре означава да умееш да вълнуваш, да убеждаваш и да очароваш.“ Това е и голяма част от актьорския занаят.

Човек трябва да е подготвен, че така или иначе идва момент, когато лека полека трябва да се оттегли, да насочи усилията си в други посоки, в които може да бъде полезен. „За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори“, това гениално стихотворение на Веселин Ханчев. Затова благославям Катя Зехирева, вечна ѝ памет, която с триста зора ме убеди да стана и преподавател. На двайсетия си театрален сезон станах и преподавател. Слава Богу!

Леко и приятно се четат твоите неподредени спомени, но ще имат ли продължение?
Е, не може да е същото. Щастлив съм, че различните хора по различен начин са възприели и оценили книгата ми, което значи, че кръгът на забавлението от четенето е доста широк. Кристина Тошева, един от най-сериозните ни театрални изследователи, ми се обади да ме поздрави за портретите на артисти и режисьори, които съм си позволил да направя. Те са чисто субективни – това е моят Николай Люцканов, моят Мирослав Белович, моят Гриша Островски, моят Андрей Аврамов, моите прекрасни колеги и състуденти...

Друг кинокритик и преподавател в НБУ по кинознание, Владко Михайлов, ми благодари, че се е върнал в младежките си години, когато много обичал да ходи на театър и бил раздвоен между театъра и киното.

Нямам автографи от хората, които ми помогнаха в педагогическата ми дейност, от Катя Зехирева, Николина Георгиева, Ели Сотирова... И това, което съм замислил и започнал, е с малко по-различен ход – на тези, на които дължа развитието си като педагог, няколко есета за професорите, с които съм работил. Между тях ще си позволя да опиша възлови моменти от педагогическата си дейност: как и защо правя литературен спектакъл с куклениците; защо с драматичните класове си позволявам концертни изпълнения на Сид, на Федра, на Орлеанска дева; откъде ми е дошла идеята и какво съм спечелил.

Гледам корицата и си мисля, че художникът Камен Николов е усетил много точно как си подредил приоритетите си: сцената е зад гърба ти, но не си я напуснал, защото преподаваш, а вляво е пясъчният часовник, който процежда... „писмена“.

За това, че се насочих към сценаристиката, голям дял имат и моите студенти. След промените, 90-та година, реших да прочета от любимите си детски приказки пред кукления клас, от Богородична сълза от Ангел Каралийчев. Да видя как ще реагират. Започнах да им чета, и те толкова се запалиха.

Минаха години, станаха актьори и един ден при мен пристига Съни Сънински със съпругата си Стефани. Толкова им е на сърце Ангел Каралийчев, че искат да направим касета от тези приказки. Разравям се аз и пиша нещо като сценарий: аз съм дядото, те – децата и други същества. Направихме касета.

Мина година-две, Жоро Кадурин, директор на Младежкия театър, ми казва: „Петьо, ти вече направи режисьорски опит с Последна и първата жена. Искаш ли да направим нещо коледно, идват празници.“ Аз се съгласявам. Разбира се генерално преработвам Опашатите звезди и така се роди представлението Опашата звезда.

След време Съни решава да прави телевизионни филми за деца и човекът, към когото се обърна за съвет, бях аз. Ето така педагогиката помогна за бъдещата ми сценарна дейност.

Като че ли си от хората, които „работата ги намира“ и нямаш много свободно време?
Времето все не стига. Както казва моят син: „Баща ми, откакто те пенсионираха, ти не миряса.“ Дал Бог всекиму. Няма нищо по-страшно от това да бездействаш.

Много познати имам, които просто боледуват, че трябва да си останат вкъщи. Слава Богу, че много овреме се насочих към педагогиката и тя продължава и днес. Все още дал Господ части от гласа ми, за да мога да представям поетични и белетристични книги, което ми е много приятно... А писането, то вече си е хоби...