Душата ми трепти за хармония, за обич между хората, за уважение към стойностното, разказва пред Клуб 50+ д-р Румяна Раднева
Публикуваните наскоро поеми „Кървавото зарево на свободата" за Таньо войвода и „Заветът на Дойран" за ген-лейт. Владимир Вазов и воините от 9-та пехотна плевенска дивизия разкриват кое е стойностно за авторката. Освен за саможертвата на предците, дали живота си за честта на България, пише за нашето настояще. В поредицата „Кедрите по моя път" представя личностите - жалони в нейния житейски и творчески път.
Както всички хора, искам децата ни да растат в мирно време. България да просперира, да има поезия, да има песни, да има хубави поводи, с които да се радва душата ни, казва поетесата.
Току-що сте приета в Съюза на българските писатели, какво означава за вас това?
- Щастлив, хубав миг, който ми дава основание да смятам, че моите творби получават високо признание. И което е по-важно за мен - това е оценка, че пиша произведения, които ще останат във времето. Защото е много важно да оставим на нашите поколения образци - пример за подражание, за гражданско достойнство и чест. Времето, в което живеем, наричаме „бездуховно", много ценности, наследени от по-възрастните поколения, са оредели и днес избуява алчност, живеем в недостатъчна почтеност, достойнство и чест. Затова бих пожелала на младите поколения да се вгледат в книгите на писателите, на поетите, и дори в моите книги, да видят отново и да оценят събития и личности, които са допринесли за развитието на България, които са издигнали страната ни в съзнанието не само на нас, българите, но и на читателите по света. Защото „и ний сме дали нещо на света", както възкликва патриархът на българската литература – поетът Иван Вазов.
Бих се спряла само на две неща. Едното е по-старо като историко-културно събитие – кирило-методиевата азбука, ползвана от триста милиона славяни! На второто ние сме щастливи съвременници – това е създаването на компютъра от българина Джон Атанасов. Тези факти са достатъчни за имаме високо самочувствие, дават ни основание да се чувстваме горди, че сме българи!
Споделяте ли мненията, че откритието на компютъра българинът Джон Атанасов е направил, защото е бил извън България, а пък кирилицата по-скоро ни разделя от Западна Европа, която пише на латиница?
- Това, че компютърът е създаден в Америка, не намалява достойнството, че е откритие на българин. Условията естествено са много важни, но интелектът е от изключително значение, а геният е на българин.
Колкото до твърдението, че кирило-методиевата азбука ни "отделя", не мога да го приема, защото първо ние, които я ползваме, сме достатъчно много. И второ, много са учените и специалистите по света, които следят, ползват, проявяват интерес към източно-европейската култура и достижения на техническите науки. Бих искала да дам за пример Ласло Наги, голямият почитател на българската фолклорна песен. Човек – унгарец, но който е навлязал в нашата култура, навлязал е в нашата азбука. Така че, нашата азбука не ни отделя. Този, който оценява българската култура и желае да направи контакт с нас, той намира начин. Да не забравяме, че старобългарската азбука е третата призната в Европа, наред с латиницата и гръцката азбука още от древността.
- Това е много вярно. Мисля, че нямаме достатъчно високо съзнание и реална оценка за ценностите, които носим. Бих искала да отдадем дължимото на проф. д-р Стоян Радев, първият председател на Съюза на независимите български писатели и за когото написах "Quo vadis", поема за големия патриот, историк, писател, публицист. Проф. Радев направи много като директор на Института по българистика при БАН и на Българския културен център в Будапеща над 15 години, за да популяризира българската култура. Неговият пример трябва да бъде последван.
По професия сте лекар, а в душата си поет, защо толкова много лекари се изявяват и като писатели и музиканти?
- Ще се върна на думите на акад. Вишневски, когото запитали когато е болен при кой лекар отива, а той отговорил: „При добър човек! Щом той е добър човек, значи е и добър лекар". Голяма част от лекарите са хора, които по призвание са станали лекари, защото са съпричастни с болката на хората и се стараят да я намалят, да им помогнат. След като си благороден по душа, носиш висока чувствителност, много топлина и обич към хората, срещаш се с толкова драматични случаи, не можеш да не потърсиш белия лист и да не нахвърлиш на него своите преживявания. Това според мен е една предпоставка да има толкова много лекари, които пишат. И то пишат добре! Валери Петров е един достатъчен пример в това отношение – лекар, който пише невероятно, превел е целия Шекспир – многократно срещам мнението, че той е най-добрият поет на нашето време. Бих искала веднага да прибавя името на Димитър Димов, на Иван Богоров, на д-р Петър Берон, както и имената на лекари, които са достигнали световна слава като поети и писатели – Чехов, Рабле, Булгаков, Шилер, Брехт, Арчибалд Кронин, когото много обичам и др..
И което е много ценно - докато лекуваш болния, ти като лекар го правиш не само с лекарствата, но и със своята човешка топлота, със своята обич и съпричастност към страдащия, докосваш душата на човека, даваш му кураж, вдъхваш му сили да се бори за живота си. Мои читатели са споделяли с мен, че книгите ми са им помагали в трудни моменти. Това ми носи голяма радост и удовлетворение.
Напоследък излязоха три мои книги с разкази и новели, а сега предстои да излезе и книга с разкази на медицинска тематика. Книгата ще съдържа разкази за напрегнатото ежедневие и проблемите в "Дом майка и дете" в град Златица, на който бях главен лекар преди години. През това време бях свидетел на много човешка мъка и страдание. Мисля, че книгата ще бъде интересна за читателите, защото се разглеждат наболели проблеми на майчинството, съдбата на самотните деца, изоставени за осиновяване. Това са вечни проблеми, които и сега продължават да са актуални. Надявам се книгата да изиграе своята роля да станем по-човечни, по-отговорни.
От какво са сълзите под юргана на д-р Раднева?
- А-ааа, не плача под юргана! Всеки момент, в който нещо ме трогне, било то много красиво, било то тъжно, мога да се просълзя. Не се срамувам от сълзите си, защото е напълно човешко, когато човек изпитва голямо вълнение, то да е придружено и със сълзи. Но да си пожелаем поводите да са по-често радостни.
Какво е за вас семейството ви?
- Семейството за мен е свещенно, то е крепост, сила. Тук трябва да подчертая, че през всичките тези години, откакто излизат книгите ми, а това започна от 1996 година, още на първата книга илюстратор стана моята дъщеря Диана Димитрова. Тя е кинорежисьор по професия, но е роден художник. Така още от първата книга, вече четиринадесет до момента, тя създава кориците и цялостното художествено оформление. Успя да наложи свой стил – създава нов вид книга, в която всяка страница, всеки разказ е написан на подбран бекграунд, както би трябвало да се каже на съвременен език, фон, който е органично свързан със съдържанието, допълва го и го прави още по-вълнуващо и въздействащо. Това се отнася и за кориците. Бих казала, че книгите ми имат двама автори – дъщерята и аз. Рядко щастие е да имаш такъв творец до себе си, за което съм й много благодарна, както и за неоценимата й морална подкрепа. Бих казала няколко думи и за Александър, за моя внук – много взискателен и критичен мой читател. Не рядко въ-ъъърти пръст, когато чете нещо ново и казва: „Бабо, това тук младото поколение няма да го разбере. Трябва да го направиш тъй и тъй!"
Колко е голям съдникът?
- Вече е 24-годишен и една от книгите, излезли напоследък, е посветена на него. Много са ценни и неговите съвети, и особено тези на дъщеря ми. Разбира се, тримата сме много сплотени, защото аз още 1981 г. останах вдовица и трябваше с много упорство, с много морална сила да мина през живота. Много съм им благодарна!
Млади хора напускат родината, а държавата равнодушно и някак лежерно се отнася към това?
- И двете неща са верни за съжаление. Действително, много от младите отиват на запад. Е, има и такива, които се връщат, което е хубаво, но вината за тяхното бягство трябва да търсим не толкова в тях, колкото в това, че нашата държава като институция недостатъчно отговорно се отнася към бъдещето на младите хора. Тези безкрайни преходи, на които сме свидетели, повече от 15–20 години, изтощават, не дават перспектива. А младите хора искат изява. И са прави, че са дръзки да я търсят навън. Но накъде отиваме, когато толкова кадърни заминават? И техните успехи няма да допринесат за бъдещето на България? Това е много тревожен въпрос и аз от трибуната на вашия "Клуб 50+", на който благодаря за вниманието към мен и към нещата, които ме вълнуват, бих искала да обърна внимание на институциите сериозно да се отнесат към това, та българските умове да не изтичат.
Оптимист ли сте за България?
- Бих искала, и мисля, че все пак съм оптимист, защото българският народ е жилав, това е много важно качество, упорит и кадърен. Ние сме устойчиви по своему и въпреки трудностите по пътя ни, успяваме. Смятам, че българската нация ще се съхрани и въпреки всички лутания, ще напредва в своето развитие.
Ще споделите нещо интересно от битието ви на писател?
- Бих разказала, макар и с колебание, една случка, но ще спестя името на наш литератор, който ми направи голям комплимент, макар да ме огорчи в началото. Отнася се за поемата "Сиянието на аметиста", написана с благословията на г-н Петър Константинов по романа му „Синият аметист". Поемата е посветена на Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г. и преди всичко на саможертвата на младата българка – София-Мария Хаджиминева от Пловдив, чийто фин образ е пресъздаден на корицата от дъщеря ми. София открадва плана за защитата на цяла Ромелия от представител на генералния щаб на турците, за да бъде предаден той на руснаците. Това улеснява в голяма степен техните действия, но за съжаление София загива.
Книгата беше посрещната доста радушно и от читателите, и от специалистите. Събрах кураж да чуя и мнението и на този ерудиран литературовед. Но когато се срещнахме, той се усмихна скептично и кратко каза: „Не ми хареса вашата поема". Но аз не се предавам - „Интересно, казвам, доста хора я приеха много ласкаво". Той обаче продължи: „Е, нека пък един да не я хареса" и добави: „...като ранния Вазов!" Аз замълчах за секунди, осмисляйки казаното и възкликнах: „- О, но вие ме сравнявате с Вазов. Все пак ме сравнявате с Вазов! Благодаря ви!" Интригуваща случка!
Това беше една от първите ми поеми-книги, които вече наброяват седем и са обединени в поредицата „Кедрите по моя път" – т.е. личностите, които са жалони по моя житейски и творчески път.
Защо започнахте да пишете?
- Това не мога да кажа и надали някой поет може да го обясни. Това е някакво тайнство. Вълнението те връхлита в даден момент и стиховете започват да се редят на белия лист. Първите съхранени стихотворения в една тетрадка А4 с надпис „Лично творчество" са от детството ми. Първото разбира се е за котето и е датирано с деветата ми годишнина. А по-късно, на 12 години съм написала стихотворение за войната в Корея, вече социално ангажирана, и за Парижката комуна. Баща ми е писал стихотворения, братът на майка ми, поет е авторът на химна-стихотворение за град Преслав, така че някъде там из генетиката се е вихрило нещо и се е завъртяло и в мен явно. Стиховете сами идват...
Как се стигна до издаването на първата книга?
Неочаквано за мен се получи. Мои стихотворения вече бяха печатани във вестник „Здравен фронт". За Деня на будителите 1994 г. реших да занеса една поема за Паисий Хилендарски – "Стъпки чутовни" във вестник „Медицина", който наследи „Здравен фронт". Приета бях от главния
редактор. Той прочете творбата ми и отсече: „Да, сигурно ще Ви публикуваме, но тук имаме двама редактори на поезията, те трябва да я прочетат". Аз казах „Добре!", и назад, назад, изчезнах от кабинета. Чак след една година отидох пак, отново за Деня на будителите. Този път оставих папката. След три-четири дни на вратата на кабинета ми се почука – бях главен административен асистент на „Катедрата по хигиена и екология" към Медицинска академия тогава. Виждам двама души и мисля, че идват по административни въпроси, а се оказа, че това е големият литературен критик Иван Спасов и Пенчо Чернаев, литературен критик също. Като чух кои са, доста се смутих. Но те бяха много възторжени, поискаха ми още стихотворения и снимка, и след няколко дни ме представиха във вестника. Поинтересуваха се дали имам и други стихотворения. Признах, че имам в една папка стотина, а може би и повече. След седмици отбраха доста стихотворения и предложиха да направим книга. Първата! Опитах се да се съпротивлявам - „Как книжка, аз не съм литератор, това са неща, които не са прецизирани". Те ме увериха, че творбите ми са достатъчно добри и... 1996 г. излезе първата стихосбирка „Звъни душата ми..." под тяхно редакторство. За голяма моя изненада, защото никога не съм си го представяла. Аз просто си пишех стихотворенията и си ги прибирах в папчиците.
След първата стихосбирка моментално потърсих курса по литературознание на Тимофеев, но не го намерих. Намерих този от Търновския университет. Не ми беше достатъчнен. Тогава грабнах една стихосбирка на поета Матей Шопкин и започнах строг анализ на стъпките, на римите. И започнах старателно да прецизирам моите неща. Тогава редактори ми бяха Иван Спасов и Пенчо Чернаев.
По случай 120-годишнината от Руско-турската освободителната война 1877-1878 г. участвах в национален анонимен конкурс. Сред отличените беше и мое стихотворение. В журито е бил и Матей Шопкин. На тържеството се приближи към мен, а аз отстъпвам назад, той пак върви към мен и каза: „Аз кога ще ви стана най-после редактор?". Бях и стресирана, и зарадвана. Оттогава той вече е редактор на осем мои книги. Чест е за мен, че е мой редактор. Неговите оценки, неговите думи за моите творби са много ценни за мен. Старая се непрекъснато да повишавам своята култура в областта на поезията, а вече и със съпричастието на проф. Григорова и редактора ми Пенчо Чернаев, навлизам и в белетристиката.
Приемането на д-р Раднева в Съюза на българските писатели е официално професионално признание. Тя отдавна го заслужаваше, отбеляза пред Клуб 50+ проф. Людмила Григорова, изследовател и литературен китик. Автор е на 11 лирични и три белетристични книги - 14 книги за някакви си петнайсетина години, почти всяка година, тя издава книга! Това е завидна активност, както в областта на поезията, така и в белетристиката. Аз дори ще си позволя да я посъветвам да се пробва и като драматург, имайки предвид белетристиката й “Десант сред божури и коприва”, която има много общи неща с “Лудориите в къщата на леля Сия” - една весела детска поема, сочна като език, с много разчупен стих. Тя там показва една лекота при владеенето на диалога, чувство за хумор и движение, усет за детайла, психологизъм и смятам, че трябва да опита и като комедиограф.
Все още няма коментари