club50plus.bg

С Мисис Баба 2013 разговаряме за отговорността, за духовността , за възпитанието, за живота

В момента, в който прекрачвам прага на светлия офис, разбирам че трябва да забравя за всички клиширани въпроси от типа на „ Как решихте да участвате в конкурса за мисис баба", „ Как поддържате перфектната си форма" и „ Кой е любимият Ви дизайнер". Не че това не би било интересно, но жената срещу мен излъчва нещо повече, мекотата в погледа, съчетана с увереност и сериозност, подсказва че ми предстои интересен разговор с интересна жена.

Татяна Трайкова спечели титлата „Мисис баба 2013" навръх Бабинден на специална церемония в "Гранд хотел София". Татяна по професия е ивент мениджър и е щастлива баба на четиримесечната Габриела. Мисис Баба 2013 е извънредно динамична натура и освен, че има навика да си поставя по няколко цели и да ги гони докрай, притежава и подчертан афинитет към екстремността. Затова не се учудвам, че обича да прекарва времето си, карайки ски и играейки тенис, а преди години се е занимавала сериозно с един доста интересен и съвсем не типично женски спорт – безмоторно летене.

Първият ми въпрос я кара да се усмихне леко и след това разговорът потича като пълноводна река, говорим за всичко – за тежестта и смисъла на короната, за житейската дефиниция на понятието "успял човек", за децата и детството, за отговорностите на нас, възрастните, за възпитанието, за летенето, за живота...

Татяна, за носителките на титлата „ мис" знаем, че спасяват света, но какво правят „Мисис Бабите", какъв е смисълът на титлата?
Много исках някой да ми зададе този въпрос. Защото конкурсът е нещо много хубаво, короната – също, но  важният, истински същественият въпрос, е – от тук насетне за какво ще ми служи тя. А тя определено не е самоцел и блясъкът й далеч не е единственото важно нещо. По-скоро си мисля как да подчиня титлата и популярността, която ми донесе, на идеите, които имам, на целите, които съм си поставила.

Миналогодишната носителка на титлата, Ваня Георгиева, инициира една фондация , покани ме в нея и аз я подкрепих . Фондацията носи провокативната абревиатура КГБ – Клуб на Готините Баби и има за цел да подкрепя децата с церебрална парализа. Изумих се колко много деца в България страдат от това заболяване Знаете ли, в цялата страна има една единствена болница, която се занимава с този проблем - клиниката на доцент Чавдаров. А страдащите деца са много, като тези от малките градове са, може да се каже, напълно лишени от специализирани грижи. Здравната каса покрива една минимална част от необходимото, а тези деца се нуждаят от ежедневни грижи, от лекарства, от рехабилитация.
Миналата година направихме един благотворителен концерт „Предай нататък" , на който събрахме средства и закупихме някои неща, следвайки препоръките на доцент Чавдаров. Но нуждите и нуждаещите са толкова много, средствата, както може да се досетите, крайно недостатъчни, така че тази кампания си продължава и ние от КГБ продължаваме да действаме в тази посока и да се борим за каузата.
Обаче, освен това, има още нещо, което аз лично искам да направя като „мисис Баба". Това е една идея, която ме вълнува от доста време и, която се надявам най-накрая да осъществя, като, дай Боже, се надявам тази своеобразна популярност да ми отвори онези врати, които са по-трудни за отваряне. Отново става въпрос за деца, но не за определена група деца, а за всички деца.

Има един български композитор, Русалин Наков, който е композира детски песнички за безопасността на движението. Всъщност, направил е три диска – един за безопасността по пътищата, един за екологията - как да пазим природата и третият - за здравословното хранене. Т.е. в песенен вид, той се опитва да достигне до децата и да ги научи на основни за живота неща. Идеята ми допадна изключително много и, без да повтарям клишета, искам да й придадем мащабност, да бъде една кампания „Да запазим усмивките на децата". Това е, което искам да направя и очаквам идеята да получи масовост и да се включат и други организации. Замислила съм я първоначално като един голям празник за децата, може би някъде на открито. Тук може би ще е мястото, в което и общината трябва да ни съдейства. 

Доколкото знам, Вие сте била детска учителка, това ли е причината да акцентирате върху децата?
Да, действително по професия съм детска учителка и това е първото нещо, което съм работила. И сега си давам сметка, че по спиралата отново се връщам в детската градина. Защото животът на човек е една спирала. Но този път го правя от друга позиция – вече от позицията и на житейския опит, и, ако щете, и от позицията на баба. Вече мисля по-мащабно и виждам, че нещата трябва да бъдат приложени не просто към една малка групичка деца. Защото, знаете ли, всичко тръгва от детството, онези първи седем години, за които непрекъснато говорим. Те наистина са най-важните, те са основата. Ако през тези ранни години научим децата какво да правят, ако ги научим как да се хранят, как да пазят природата, тогава можем да очакваме нещо от тях, когато пораснат. Може би това, че те са нашето бъдеще, може да прозвучи на някого като поредното клише, но действително е така – те са нашето бъдеще. И наша отговорност – на родителите, на бабите и дядовците, е да ги научим. А как и кога учат най-добре най-малките? Когато се забавляват...
Затова ми се иска да реализирам това, което Руслан и поетите, с които е работил, са започнали. Имам желанието и ще се боря, за да го съществя, да бъде една инициатива, не само за децата в София, а и да я разпространим и в другите градове и села в страната. И ето тук се надявам блясъкът на короната и на титлата „Мисис Баба" да ми помогнат, за да мога да достигна по-лесно до регионалните организации, до общините и до хората от бизнеса, които биха прегърнали идеята и биха я подпомогнали. Защото децата са наша обща отговорност, но всички знаем, че колкото и да са хубави идеите, само с едни голи идеи не става. Необходима е и финансова подкрепа, необходима е и популяризация, и съпричастност.  Ето това е моята лична кауза на „Мисис Баба", и на човек.
 

Каква е ролята на Вашата внучка, тя ли Ви вдъхнови?
Знаете ли, може да ви прозвучи странно, то откакто станах баба осъзнах, че моята внучка всъщност ме учи. Да, тя е бебе, съвсем мъничка е още, но всеки един ден тя ме учи, напомня ми колко е хубав всеки нов ден. Осъзнавам, че тя е тази, която учи мен. Сутрин я гледам как отваря очички след сън и поглежда заобикалящия я свят с такава безкрайна радост и удивление,  и си казвам – ето това е , което искам, да си върна това усещане, сутрин като се събудя да си кажа -ето днес ще ми се случат много хубави неща, предстои ми един нов и хубав ден. Тя ми припомни, че радостта е в малките неща. Те са около нас и трябва да им се наслаждаваме, защото ние, възрастните, до такава степен сме се вглъбили в суетата на живота, че сме забравили колко щастие има в простичките неща. Че всъщност това, което ни прави щастливи са семейството, приятелите, любовта и, когато човек успее да балансира между всички тези неща, тогава може да каже, че е успял. Че е един успял човек. 
 

Вие сте един успял човек, който преследва мечтите си, а какви мечти имате за вашата внучка?
Децата не трябва да осъществяват нашите мечти, а собствените. Така съм била възпитавана аз, така съм се отнасяла с моите, вече пораснали, деца, така ще бъде и с внуците ми. Преди години, гогато децата ми бяха малки, ми попадна една много стара книга, не помня автора, но тя силно ме впечатли. Тя казваше, че децата са тези, които избират родителите си и за пръв път ме накара да се замисля , че често децата учат нас, а не ние тях. Най-важната, основополагащата роля на родителя е през първите години на детето. Тогава трябва да му даде насока, да изгради навици, да го възпита, а след това, когато е положил основите -да го подкрепя по пътя, който детето само избере. Това е нещото, което децата трябва да получат. Ние трябва да подкрепяме мечтите им, а не да им  натрапваме своите, трябва да им дадем сами да направят избор. И тук първите години са особено важни. Тогава се възпитава отношението към света, към духовното.
 

Къде е мястото на духовността в днешния, до голяма степен материален, свят? 
Духовността има спешна нужда от възраждане. Основите, както вече казах, се полагат в семейството, после идва училището. Имаме страхотни учители-себеотдадени, можещи, знаещи. Учители, които дават много, независимо от мизерните заплати и лошите условия. Чест им прави. Те са един от важните проводници на духовността.  Защото ако загубиш духовността, то тогава си загубен и в личен, и в национален план. Трябва да съхраним духовността и да я предадем на децата си, за да не се чудим после защо те слушат чалга например. Това е нашето задължение като общество.
Когато имат правилни примери, децата ще търсят духовното. Важно е – примерът и да ги оставим да търсят, да опитват. Човек трябва да опитва.

Това ли е формулата да намериш себе си и да се осъществиш, като опитваш непрестанно?
Да, човек трябва да опитва непрекъснато и да търси, за да се осъществи. Това е моята лична формула - аз опитвам. Никога не си слагам ограничения. Когато ме привлича нещо, което е интересно или предизвикателно, се хвърлям с цялата си душа и сърце и в момента, в който го осъществя, доказвам  на себе си, че мога, чувствам удовлетворение.След което намирам ново предизвикателство, нова цел. Може би затова съм си сменяла често и работата, и хобитата. Също така вярвам, че важното не само да си успял да направиш това или онова, а и да си успял да предадеш на другите нещо от собствените си знания и достижения. Има една източна приказка, че е лесно да нахраниш някого с една риба. Даваш му рибата, добре, ще му стигне за ден, най-много за два, и после ? Много по-ценно е да го научиш да лови риба. Аз следвам тази максима – същественото е на колко хора си дал нещо -дали си ги научил как да правят бизнес, или си им дал мъдрост, която им е помогнала чисто житейски, да израснат, да се променят или да се справят в дадена ситуация. Това е смисълът. Аз самата имах късмета да срещна едни такива хора, които ми дадоха много,  промениха житейските ми виждания, моите духовни ценности. Това са едни невероятни жени, те нямат бизнес, не са с кой знае какви материални възможности, това са едни обикновени-необикновени жени и когато съм с тях си сверявам часовника и много хубаво се приземявам. Те ме научиха да онези неща, които обикновено пропускаме, подминаваме, забързани да правим това или онова. 

В този ред на мисли – може ли да се превъзпита човек на по-зряла възраст?
Трудно е да се промени изградена личност, но може. Задължително е обаче първо да осъзнае, да проумее, да анализира грешките или недостатъците си и след това -да има желанието да ги промени. Човек непрекъснато се учи. Моята майка например почина много рано и ме отгледа баща ми и той ме учеше на много неща, дори на неща, които са важни за една жена. Например, че мога да си стоя вкъщи, както си искам, но дойде ли време да се прибере съпругът ми, трябва да се постарая да изглеждам добре. Това е вековната мъдрост, която се предава от родител на дете, от баба на внук. Начинът да се променим е да слушаме, да чуваме и да предприемаме стъпки. Това важи и за личностната промяна, и за професионалната. Нужно е действие и риск. В живота се върви напред, рискувайки. Без риск не става.

Рискът в кариерата и рискът в екстремните спортове приличат ли си?
Приличат си, защото, за да рискуваш значи не се боиш от риска, не се боиш от действието. Ако хората не рискуваха, толкова много неща нямаше да се случат. Ако великите учени се отказваха при първия провал, дали сега щяхме да се радваме на толкова технически и научни достижения? Трябва да действаш.
Не падат нещата така, отгоре... Ето – това отново е въпрос на възпитание. Вместо да се оплакваш, да действаш.Такова отношение към живота също се възпитава още в детството.

Вие работите много с млади хора, какви са вашите впечатления от съвременните младежи?
Те имат много информация, знаят и мога много, нуждаят се от нашата подкрепа и доверие. Жалко е,че масово се лансира в пространството, че съвременните младежи са безхарактерни, за мен такива са просто една шепа от тях. Младите хора на България са стойностни. Просто – и младите, и ние-възрастните, не трябва да забравяме, че няма начин да няма начин.
Това е моят личен девиз. Щом имаш желание да направиш нещо, трябва да вложиш цялата си енергия, за да го осъществиш и да не спираш.

едно интервю на Албена Хюбнер