club50plus.bg

Бай Добри – емблема на едно поколение

В кооперацията, в която живея, всичко напомня на отминалото време. Инкасатори са ми споделяли, че стигнат ли до блокове като нашия, им се изправя косата, в случай, че не разполагат с ключ, понеже звънят до премаляване на звънците долу, а няма кой да им отвори входната врата.

Живеят предимно възрастни хора, някои не чуват добре, бавно подвижни са и понеже няма система за отваряне отгоре, трябва някой да слезе до долу. С годините все по-малко са хората, които имат физическата възможност да го сторят. Четири етажа сме, но за много възрастен човек дори два са непосилни при липсата на асансьор. Много апартаментите са и запустели.

Но все още има обаяние тази кооперация, понеже възрастните хора разчитат на добрата стара кухня, завещана им от техните баби и предпочитат да си сготвят, да усетят това как едно ястие се приготвя от самите тях и се случва пред очите им, вместо да разчитат на полуготови храни. Не експериментират с нови продукти в лъскави етикети, най-малкото понеже не могат да разчетат ситните букви... а и не се доверяват на непознатото. С време разполагат, не бързат за никъде и това е причината в подобни порутени блокчета така често да мирише на дом и на забравени аромати от детството, каквито е изключение да усетиш в по-нова кооперация, населена с по-млади хора.

Пред блока имаме две пейки, на които през топлите месеци излизат по-възрастните хора и това е единственото време, през което виждам повечето от тях. През зимата изобщо не се показват – кой им пазарува изобщо не знам. Вероятно техни деца идват през седмицата, виждал съм и коли от социалните служби. Помня как преди десетина години се изнасяха и столчета, понеже пейките бяха тесни да поберат всички желаещи да поседнат. Постепенно столчетата станаха излишни, а миналото лято и само едната пейка беше достатъчна. Сега през зимата отново не виждам никой от тях и само по тъжните вести на входната врата долу разбирам за това, че някой ни е напуснал завинаги. Входната врата е тяхната „стена", тяхната черна „социална мрежа", на която се качва информация за тях от скърбящите близки.

Над мен живее бай Добри – усмихнат и весел човек, при все своите 80 години. Той е емблема за входа, а и за блокчето ни. Винаги готов да ти помогне, да ти услужи, той е човек, за когото често може да се чуе позабравеното иначе определение „има златни ръце". Трябва ли нещо да се поправи, можеш да отидеш, да му позвъниш за съвет, а той ще си вземе куфарчето с инструменти уж само да премери и да посъветва, а след това ще започне да ти показва как трябва да стане, правейки въображаеми движения, а след това направо ще започне да го поправя, ако не се изисква някакъв предварително закупен материал.

Някои съкооператори малко злоупотребяваха с това, бай Добри вероятно го усещаше, но усмивката му не слизаше от лицето, беше си все така доволен да бъде полезен. Беше живял с идеалите си човек, който и до днес отказваше да се промени. Правеше всичко за добрата дума, пари никога не вземаше за нищо.

Наложи му се да пусне наематели в дома си. Живееше съвсем скромно, но жена му постоянно лежеше по болници и бяха нужни пари за лекарствата й. Имаха син, но явно и той не разполагаше с достатъчно средства, а внуците им бяха студенти. Дойде една наемателка – сравнително млада жена, лекарка уж била, не говореше много. Само след три месеца вече я нямаше, изчезнала без да се обади с два неплатени наема, а когато му дойде сметката за телефона се оказа, че висят неплатени близо хиляда лева.

Чух за случая от съседката, разправяше го долу до входната врата, та се бяха събрали още няколко човека. Един съсед коментираше, че е трябвало да си отваря очите повече, плю си в пазвата и отмина, а съседката до мен се вайкаше, че имали уговорка днес бай Добри да й оправи бравите вратите преди да дойдат гостите – не се затваряли добре, а сега заради тая работа щяла да им се провали уговорката.

Качих се горе при моя съсед, звъннах и влязох, викайки го силно по име – той никога не се заключваше. Заварих го сам да седи на масата, с гръб към вратата на хола – гледаше навън през прозореца. Обърна се, очите му бяха зачервени, явно беше плакал. Отидох при него, казах му да е спокоен, хората го обичат, парите не са всичко, сам го е казвал, а той се обърна и ми рече:

- За парите ми е тежко, понеже са ни нужни, но за друго ми е по-тежко. Цял живот вярвах в човешкото у човека, показвах доверие и добро. Не съжалявам, че съм живял така. Но през последните години се оказа, че онова, в което съм вярвал, го няма. Мислиш, че не виждам ли... А най-страшно е човек да загуби вярата си, понеже с нея губи и всичко онова, за което се е борил през целия си живот.

Казах му, че не е прав, понеже с примера си е поставял светъл печат върху всичко, което е правил и върху всички, с които го е срещал живота. Погледна ме, но не знам дали ми повярва. Нищо, утре ще му го кажа отново. Дотолкова му беше чужда гордостта, че му беше трудно да повярва, че е имал някакъв принос за някого. Наричаше целия си труд по къщите на хората „дреболийки", а не разбираше всъщност, че това бяха истински уроци по човечност.