club50plus.bg

В памет на моя приятел - великият майстор от село Червена Вода Русенско - Белчо Велев Василев 1915 - 1995

В живота на човека има хора и събития, които определят неговата по-нататъшна съдба.
Те са като учители, които ни водят по житейския път и ни оформят като личности.
Понякога ние отминаваме като слепци тези личности без да забележим какво всъщност ни дават те като уроци, които ще ни послужат за в бъдеще.
Забързани във времето ние често не забелязваме тези личности, или пък бегло си спомняме понякога за тях.
Искам да ви разкажа спомените си за една такава личност за която определението -"велик" звучи съвсем на място.

Беше много, много отдавна, може би около 1962 - 1964 година, когато моят баща ме заведе работилницата му - дърводелска работилница за столарство и бъчварство. Посрещна ни усмихнат мъж с прошарена коса и мустаци, синеок и много приличащ на Иван Вазов. (Поне аз така го оприличавах)
Не си спомням точно за какво бяхме отишли там с баща ми, но ми направиха впечатление едни хубави квадратни клечки, които бяха изхвълени, аз се загледах в тях и тогава бай Белчо ми ги подари, за да си играя с тях. За мене това беше голяма радостг - голям жест. Спомням си, че след това пак ходихме няколко пъти в неговата работилница и винаги ми беше приятно.
Аз съм израсъл също в работилница, но коларо-железарска и дърводелска. Винаги съм бил около майстори и за мен техниката и занаятчийството са били нещо, което винаги е присъствало около мен. Още като дете ръцете ми бяха целите в рани от порязване с нож, когато се опитвах да си "измайсторя" от дъска някой пистолет. Добре, че след време раните зарастваха и после не останаха белези от това мое "майсторене".

Общуването на различни теми, потопяването в атмосферата на дърводелския занаят, интересните случки, които разказваше от детството си, младежките и по-зрелите години оставаха в паметта ми.

Ще ви разкажа няколко случки от неговия живот, които ще представя от негово име и в съответната художествена форма=

Желязото, което...

Бях 6 или 7 годишен, когато баща ми ме заведе в града, за да уча занаят. Закараха ме в една железарска работилница. Имаше майстор с помощници, калфи, които бяха напреднали в занаята и няколко деца като мене - чирачета, дошли да учат нещо от занаята. Аз, като селско дете, свикнало с нивите и селския живот се впечатлих от всичко, което очите ми видяха в работилницата. Ние по цял ден чистехме, метяхме пода, подреждахме инструментите. Направи ми впечатление едно счупено парче от ръчна ножовка, аз бързо я прибрах в джоба си и когато дойде края на седмичното обучение се прибрах при своите родители на село. Още от вратата се запътих към баща си, който беше при воловете и ги разпрягаше от волската кола. Казах му:
- Тате, виж това тенеке може да реже желязо. Баща ми строго се вторачи в парчето ножовка, примигна с едното око и отсече:
- Да да, ще реже, някое кораво кучешко .... Тогава аз се завтекох към навеса намерих един гвоздей и започнах да го търкам с парчето от ножовка... След малко гвоздея беше срязан на две...Баща ми, невярващ на очите си само учудено промълви:

- Гледай ти, желязо да реже желязо!
Беше в началото на двадесетте години на двадесети век, но неграмотността сред старите хора беше голяма...

Следва