club50plus.bg

За книгите на Дора Николова

Някога, преди 35 години, когато за първи път се срещнахме, аз завършвах специалността Българска филология, а Дора Николова учеше във факултета по Журналистика. Пътищата ни скоро се разделиха, тъй като тя започна работа по своята специалност и аз по моята, въпреки, че останах в университета. Срещнахме се през 2011 г. във фоайето на блок 5, където се намира редакцията на в-к „АЗ БУКИ" и моята месторабота – Националната агенция за оценяване и акредитация, в която се пенсионирах.
От срещата ни разбрах, че Дора Николова има 35-годишна практика в средствата за масова информация, стотици статии в централен и периодичен печат, автор е на документални филми, редактор на книги и учебни издания. Сега вече е и писателка, и то от най-добрите, които познавам.

Скоро имах щастието да прочета прекрасните й книги, които ме провокираха да напиша този отзив. Първата се нарича „Ветрища", втората носи оптимистичното заглавие„Слънчеви камбани" и третата с емоционалното наименование „С въглен в сърцето", които са пантеон от образи на знайни и незнайни българи. В разказите на Дора няма и съмнение относно силата на зрелия писателски талант, относно професионалното овладяване на жанра; както и от спонтанността на изказа им.

Лайтмотивът в разказите й е ,че „Интелигентността робува на обстоятелствата, а мъдростта е свободна".
Експресивността на някои разкази подтиква читателя към желанието да ги види филмирани. Би било прекрасно, защото дават много по-силни, наши, български сюжети от тези, които ни забавляват днес. Вносните.
Тези три книги ще останат едни от най-стойностните и редки книги в жанра на късия разказ след Радичков и Хайтов през последните няколко години. Заглавията тематично обобщават чувствата на героите и посланията на авторката.
Разказвачката често се позовава на литературни, философски авторитети и творци на изкуствата – от космическите послания и вселенската хармония в платната на Руска Белчева и таланта на Явора Стоилова, до великия ерудит и неин учител – Петър Увалиев. От него е получила сериозна литературна школовка от големия български белетрист, театровед и литератор.
В своята първа книга "Ветрища" тя предлага на читателя пъстра палитра от разкази, в които всеки един може да намери себе си, част от живота си, от чутото и прочетеното във вестниците, от размислите и чувствата, с които всеки човек заспива нощем. Светът бръмчи като гигантски кошер, сякаш разбъркан от него самия. Познатите хоризонти в един момент се оказват чужди и непонятни, а далечните въжделения стават ежедневие. В центъра на Вселената е човекът, вечно търсещ и намиращ - себе си и Вселената, в опит да съгради живот и бъдеще и да остави следа, следвайки следите на предците.
Всеки неин разказ носи положителен заряд, от сбъднатата мечта на новите мама и татко, осиновители на изоставени близнаци, до изгубената душа на един анонимен наркоман, осъзнал безразсъдството си да премине границите на допустимото в живота и напусне мечтите си. Ставаме свидетели на сбъднатата мечта на Ани да се превърне от грозно пате в студен лебед, след намесата на пластичните хирурзи. Ветрищата на Дора ни отвеждат в изоставеното село на баба Нона, очакваща да види за първи път правнуците си, родени в Испания, които да стегнат порутената й къщурка. След това попадаме в манастирска обител на луксозни мерцедеси и джипове, защото божият служител първи се е поддал на съблазните.. „Нали човек се ражда грешен и грешен умира, инквизицията е в самите нас", завършва авторката.

Разказите й са пропити със случки от съвременното българско злободневие и носят нравствената тревога на авторката. Тя е пряма, но не осъдителна, професията й на журналист я кара само да отразява това, което вижда. Времето е съдник на случващото се. След време нашите деца ще знаят повече за времето на родителите си, благодарение на книги като тези. Авторката е пряма и откровена в избора на теми, но винаги напомня за човечността и естествената семплост на живота. За нея простите неща са гениални. От порутената селска къщурка на баба Нона до папските палати на игумена, от ежедневието на „жрицата на слушалката", до вечните грехопадения на Адам и Ева.

Женското писателско перо много по-естетично отразява превъплъщенията на любовта от „чукането" по компютърната клавиатура на писателя – мъж. Лирическите герои на една писателка не могат да се сравняват с лирическите образи дори на помпозни писатели, възпяващи с бутилка водка егото си. За женското перо на Дора Николова в центъра на Вселената е човекът, който вечно търси щастие, вечно се надпреварва със света и иска да остави следа, от страх да не загуби връзката с предците си, с живота, със себе си.
Притежаваща деликатния усет на психолог, авторката е готова да ни занимава винаги с необятната душевност на хората, такива, каквито ги среща, каквито ги вижда. Тя говори за тях сладкодумно и закачливо, прави умел словесен портрет на българския делник с всичките му извивки - елегантни, красиви, неумели, съвършени, несъвършени и нерядко откровено грозни. „Времетраене" и „Слънцестоене" са най-точните метафори за смисъла на живота и мястото на човека в него.
Когато искате да поохладите натрупаните гневни страсти от ежедневието, да сприятелите ангела с дявола във вас и да погледнете на живота като скитащ конник, вземете в ръце книгата на Дора Николова „Ветрища". В нея има за всекиго по нещо". Успокойте душата си и почерпете сетивата си, за да почувствате, че обичате и сте обичани! И сте потребни на света.

"Слънчеви камбани" е втората книга на Дора Николова, книга за родовата памет, за българските празници, за човешкото. В нея авторката рисува минало и настояще, описва най-красивите кътчета на родината с фотографска точност, надниква в най-съкровените кътчета на българската духовност, припомняйки ни отдавна забравени ценности и съживявайки традиции и обичаи. Камбаненият звън бие еднакво за всички хора – за обикновените и семплите, за известните и значимите, за мъдростта и добротата, която творят и раздават, вървейки по нелекия път на живота.
Камбаните напомнят „Ако срещнете сакато и уродливо същество, не го пренебрегвайте и не отмествайте очи от него. Постъпете така, както вашата човешка милост ви позволява. А сега си вземете бонбон за здравето на моя Ангел!" Това е изповедта на майката на Ангел от разказа „Родих урод, но той е единственото, което имам" от „Слънчевите камбани" на Дора Николова.
Посланието на слънчевите камбани се крие в звъна им - да събуждат съвестта и съчувствието на заспалите човеци.

Защото „всички сме в един обединен холдинг за производство на кризи и обществени трусове" и „очите ни спят съня на света". Нужен ни е будилник на света!
„Слънчеви камбани" огласят всеки разказ от едноименната книга на писателката. След „Ветрищата" на първата й книга, поетическата атмосфера на разказваните случки са наситени с полъха на тихите и ведри настроения, на мъдрите и оптимистични послания.
Думата камбана е от гръцката дума „симван, което на български означава „небосвод - космос". Всеки от нас има своя малък свят, в който съдбата го потапя очаквано или неочаквано, но без звъна на нашенската камбана не е ставало нито сватба, нито кръщене, нито погребение. Но къде е звънът на камбаните на съвестта и моралът в днешно време, топи ли се българският род? С какви неподозирани тайнства е пълно миналото и ... бъдещето ни! Събирани зрънце по зрънце, радостни и тъжни, видени и чути истории за всеки читател, в които авторката поставя много отворени въпроси. Откъде идваме и докъде ще ни отведе родовата памет...

В противовес на проказата, която първа ни поглежда от билбордовете на по-големите улици, прочетете книгата и ще обогатите познанията си за Долмените в Странджа – гробници на древни хора и храмове на боговете, за вълшебната красота на Делиормана, където в древно време бил разположен градът на слънцето – Хелиос, нещо интересно за манастира „Лорето" – един от архитектурните шедьоври на стара Прага.
В края на книгата „С въглен в сърцето" са разказите, в които писателката излива добродушието на своя хумор и сарказъм. Умело направената аналогия между нашата действителност и атмосферата в психиатричната клиника на Четвърти километър, иронията в разказа „Когато цъфнат налъмите", мястото на Пенчо в нашето съвремие от разказа „Пенчо, бре чети!" и други са ярко доказателство, че и жените – писателки могат да са добри сатирици.