club50plus.bg

Актьорът Георги Г. Георгиев е роден на 20 юли 1939 г. в София. Студент е в юридическия факултет на Софийски университет, но любовта му към театъра надделява, праща го в театралния състав при Студентския дом на културата. Оттам съдбата го свързва завинаги в театъра. Завършва ВИТИЗ през далечната 1966 г. играе в театъра във Велико Търново, в Драматичен театър – Пловдив, в Експериментален  театър „4+4” в София, после  18 години в Нов драматичен театър „Сълза и смях”.  Създава знакови роли в „Унижените и оскърбените”, „Агамемнон”, „Плесницата”, „Разказът на едно момиче” „Вампир”. Култова е ролята му на Ръкли  в „Полет над кукувиче гнездо”с реж. Кр. Спасов в „Сълза и смях”. В киното се снима в „Крадецът на праскови”, „Цар и генерал”, „Адаптация”, „Опенхаймер”, „Посоки”.

Цели 11 години е директор на Столичния камерен театър „Възраждане” и там животът му минава в труд и силни вълнения, заради настъпващите промени. Поставя поредица от театрални пиеси „Вкус на мед”, „Душата ми се моли”, „Женско царство”, представленията за деца „Червената шапчица”,„Спящата красавица” „Куклата Барби”. Годините и промените причиняват обществени трусове, много застаряващи актьори са поставени в положение на границата на оцеляването. Повечето остават без ангажименти в театъра, кино спира да се прави.

Останал без работа Георги Г. Георгиев търси нов смисъл на дните си. „Без работа ще се пръсна, ще бъда спукан балон в армията на пенсионерите”- признава в книгата си „Половината истина”. Пътува заедно със съпругата си Кева Апостолова, поетеса, театрален журналист и драматург из страната, присъства на театрални фестивали. Търси близостта на театъра във всичките му форми. Забелязва високия професионализъм, класата в играта и в драматургията. Докато болките го обхващат все по-често и по-силно, той се чувства сякаш е малчуган, протегнал ръка, за да  хване в дланта си хладния въздух през прозореца на пътуващ влак.

Животът лъкатуши през приятелства и предателства, през любов и изневяра, между живота и смъртта, а между тях остават мечтите, пътуванията, срещите и това, което определя смисъла на живота, времетраенето и неговата неповторимост, цената, красотата, мъдростта на битието. Георги се възхищава от поезията, която Кева пише, подкрепя я в творческите й стремежи. Но и наблюдава с болка как цялата ни интелигенция се лъкатуши между своята дързост и красота, ум и компромиси. През всичките години на прехода, когато политическите събития ангажират всеки, Георги се убеждава, че задкулисието не е привилегия само на театъра. В тях участват всички театрални атрибути – текст, грим, костюми, светлини, подпомагащи политическия сюжет с играчите на новото време, в цялото ни общество. Отчаянието се настанява трайно, недоверието към политиците расте, достига точката на разочарованието и омерзението преминава в желание за мъст към алчността и стремежа  да се властва на всяка цена без грижа за хората, с липса на интерес към нивото им на живот, когото властниците толкова много искат да управляват. В театъра – материалната принуда хвърля талантливи артисти в несвойствени  за тях дейности заради оцеляването. С Кева съветват такива актьори да изгладуват получаваните пари от унижението, но да не приемат разрухата на своето човешко и творческо самочувствие. Повечето техни колеги се съгласяват с тях. Да запазят достойнството си, превъзмогнали уплахата в себе си.  Георги ги подкрепя със специфичния си оптимизъм и  сполучливия си сарказъм. Посочва себе си – с разкъсана гордост и честолюбие, проявени през всичките години на всеотдаен труд. Напъхан, както казва, в капан, от който няма измъкване. За още по-голямо пренебрежение, дори сиренце не са му сложили – описва как се чувства той в книгата си „Половината истина”.  Но духът му е жив, като щурче в старческото тяло. Радва се на професионалните успехи на сина си Гого, със същите като него имена – Георги Георгиев, също актьор. Чака внуците му Кристиян  и Георги (Джери) да проговорят, за да си кажат толкова много неща. Да чуе онова, за което те искат да разговарят с него. 

Усеща, че още има рефлекс да казва истините за живота си, без да наранява никого, да подреди сценария на своите дни по най-съществен ред. Започва да пише своята книга за себе си и за театъра, в който винаги е и си остава докрай в живота му, за срещите и за приятелите. Бърза да  запише още неизречените за тях думи в книгата си, описва 11-те години като директор на театър „Възраждане”, за това как направи така, че името му да стане звучно, а продукциите му естетически категории, а  заглавията от афишите истински театрални събития, работа и изява за всички театрали  в тях, актьори, режисьори, драматурзи, сценични работници, които ръководи и защитава, докато е директор. По пътя на изкуството подарява важни приятелства, смислени и скъпи за душата и за духовността му. Описва ги точно, вярно, с акцентите и най-важното в тях. Като борец за истината и справедливостта  споделя всичко в  книгата си и в нея стига до половината истина. И когато вече не е директор, добрите, верните приятели не го забравят, колегите го канят на своите театрални събития. Макар често политическите пристрастия да  развалят много човешките приятелства и семейните връзки, той обича приятелите си докрай. Слуша звъна на камбаната от близката черква, пуска телевизора, за да разбере дали демокрацията все още не си е отишла и потегля във през събитията във времето, което всички твърдим, че е наше и че ни принадлежи. А всъщност ние изцяо принадлежим на него.

  Георги Георгиев си отиде  през 2008 година, благодарен на хората за житейските си срещи с тях, за работата с колегите. Благодарен и на враговете си, че са го направили по-силен като човешка същност. Но човешките преживявания не се мерят на везни. Често се опира на предпочитаните от него Жан Пол Сартър   и Албер Камю. Дни, вечери, нощи с и в театъра – паметни дни, с паметни хора. Какво е честта? Тя се блъска между истината и лъжата, маскира се в другата и твърди, че е тя. Но винаги оцелява истината. Поне половината истина.

♦ Материалът е изпратен по инициативата Стани Четен Автор