club50plus.bg

Сега щеше да е на 50 години.

Петдесет е възрастта на посивяването на косата и разширяването на ханша. Петдесет са възрастта на влошаването на ставите и стягането на кръста. 

Така че идеята Брайън Хигинс, изглеждащ вечно момчешки и с разстояние между зъбите, който е тук при нас и на 50 г., е... абсурдна.

За онези от нас, които пораснаха през 80-те в Мейопак, Ню Йорк, САЩ, той винаги ще бъде дете. Хигинс от снимката, която придружава тази статия, е 86-килограмовият, 185-сантиметров здравеняк от футболното игрище на гимназията в малкото американско градче, разположено в покрайнините на Ню Йорк. Наперено ходи в коридора, заедно с хубавата си приятелка Селесте, и дава "пет" на приятели, докато се разминават. Избран за най-приятелски настроения съученик във випуска. Той е третият по старшинство в прекрасно и малко шумно католическо семейство от шест - 2 сестри и 4 братя. Той е млад и популярен, оптимистичен и талантлив и ...

Брайън Хигинс е мъртъв.

Това е грубата реалност, събрана в едно изрчение от само четири думи. Има хора, с които израстваме, които - ако трябва да сме съвсем честни пред себе си - имаме някакво очакване, че едва ли ще остареят. Детето, което кара с 150 по магистралата или момчето, което шмърка кокаин в тоалетната.

Но Брайън Хигинс?

Изминаха цели тридесет години и все още няма смисъл. Мейопак е малък град. Липсата на възбуждащи преживявания, хората в Мейопак компенсирахме с традиционни и добре познати удоволствия. Имаше състезание за 4-ти юли (б.а. Денят на независимостта), както и карнавал на пожарната. Имаше водни ски и спускане с шейни, а в събота следобед се гледаше американски футбол. 

Подобно на повечето, които играят спортове в малък град, Брайън Хигинс нямаше намерението да се превърне в известен национален спортист. Той беше прекалено кльощав, твърде бавен, твърде суров. Дълъг и слаб, не компактен и мускулест, какъвто е тертипът за перфектния футболист.

Но в отбора на Мейопак Хигинс се прероди. Първо, защото беше рядък тип атлет-звезда, който не се интересуваше особено от това, че е атлет-звезда. В онези дни дългите сиви коридори на гимназията в Мейопак бяха препълнени с клики. "Жокерите" на едно място, "глупаците" на друго, "чудовищата" на трето, "готите" на четвърто. "На Брайън не му пукаше", казва Кристофър Кийвънс, негов приятел от детството и куотърбек от отбора на Индианците. "Още от началното училище той се стремeше да се сближава с хора, които са различни, сядаше при тях и си говореха. Хората се опитваха да му подражават и това беше страхотно."

След като завършва през 1986 г., Хигинс се съгласява да играе футбол в Олбъни, държавно училище от 3-та дивизия с посредствена програма и съоръжение с размери на пощенски печат. За хората в Мейопак обаче, сякаш Брян отиваше да играе в Оклахома или Нотр Дам. Той беше наш човек. Нашият човек. 

Част от мен искрено вярва, че големите ни спортисти никога не умират. Те са някъде и продължават да играят. Не може спортисти да умират млади. Някъде там, дълбоко в нас всички те крещят: "Аз съм жив!"

Уви ...

Следобедът на 21 април 1988 г. бе незабележим в кампуса на SUNY Олбъни. Но това беше денят, в който се изпълняваше странен ритуал за новобранците в братството Тау-Каппа Епсилон (б.а. клуб за студенти в университета). Инициирането на нови членове приключваше и едно от последните неща, които трябваше да бъдат направени беше преплуване по бельо на дълго едва около 140 метра езеро, по-известно като Индианското езеро. Нямаше нищо необичайно в това събитие. Учениците бяха трезви. Университетът беше издал разрешение. Слънцето изчезна. Никой не беше каран да ближе мъртва риба или друго подобно извращение. "Идеята беше да излезеш от водата като Брат", казва Стивън Балет, съквартирант на Брайън и член на братството. "Това трябваше да бъде всичко."

Когато двадесет или малко повече млади мъже огледаха езерцето, Хигинс беше най-нетърпелив от всички нови. Втурна се към брега, после скочи и опъна тялото си за пълно състезателно гмуркане. "Той беше първият", казва Балет. "Отдалечи се най-далеч и отначало не изглеждаше, че нещо не е наред". Следват още двама нови братя... и тогава стана ясно. Според Балет ръцете на едното от момчетата започва да се гърчат. Другото се издига на повърхността в плувка на мъртвец. И двамата са спасени. Хигинс обаче е най-дълбоко от всички тях и стига чак до дъното на езерцето. Изминава миг и идва кошмарната истина: дефектни кабели по дъното на езерото са го превърнали в истински електрически акумулатор. 

"Брайън беше на дъното за около 30 секунди и умря от електричеството", казва Дик Манчино, член на братството, пред ABC News по онова време. "За миг се появи на повърхността и изрече: "Господи, помогни ми!". После се появи на повърхността за последно, а след това водата го погълна завинаги - казва Балет. - След това видяхме само мехурчета."

Членовете на братството се обаждат на пожарната служба и спасителите бързо пристигат на местопроизшествието. Но тъй като водата е силно електризирана, спасителната акция е изключително сложна. Камерите улавят местните парамедици, които издърпват Хигинс от езерото, след което опитват да го съживят с масаж върху безжизнените гърди. Вече е твърде късно.

"Видях всичко", казва Балет. Човек никога не може да забрави такова нещо. Никога."

Неговият номер седи на върха на гимназиалното табло с резултатите на футболния отбор. Той е там, голям номер "88" под думите "HOME OF THE INDIANS" (Дом на индианците). Трийсет години след смъртта си Брайън Хигинс остава единственият футболист на "Мейопак", чийто номер е бил изтеглен от употреба в отбора. 

И наистина, това е важно. За членовете на семейството на Брайън. За приятелите му. Те виждат честта, която му се отдава и смятат, че това е чудесно. Това е наистина чудесно. 

И все пак...

Някои неща никога не могат да бъдат напълно забравени.

Джоан Хигинс, една от двете по-малки сестри на Брайън, не може да забрави майка й Анджела, която получава обаждането от Олбани и се разпада в този момент. "Тя беше неутешима - казва Джоан. "Спомням си как си мислехме "Това трябва да е грешка, нали? Това е грешка."

Кийвинс, дългогодишен приятел на Брайън се обажда със съобщението, че има ужасни новини. "Мислех си, че става дума за баба или дядо - казва Андж - Баба ли е починала?", пита тя. Отговори ми "Брайън", - Какво!? Брайън - Брайън Хигинс?! Какво?? - не съм сигурна, че някога успях да го превъзмогна".   

Погребението е в църквата "Св. Йоан" в Мейопак. Гайдарите изсвириха старата ирландска балада "Минстрел Бойс", за един воин, който отива към вечната си награда. Автобус кара членовете на братството от Олбъни. Епископ Джеймс П. Махони се взира в стотиците опечалени и пита, ридаейки: "Питаме се: пропиляни ли са тези 20 години? В никакъв случай. Тъй като това не е само училище, това не са отбори или приятели. Брайън Хигинс беше присъствие. Той беше човек, който ни правеше по-добри хора само с присъствието си."

С напредването на живота болката тук идва, ту си отива. Не е толкова трудно, колкото беше преди, казва Джоан, но на 21 април се връща и удря като кинжал на сърцето. Когато мисли за брат си, тя се чуди какво можеше да бъде бъдещето. Дали Брайън щеше да бъде бъде омъженият баща на пет деца? Или успешен бизнесмен? Треньор? Дали щеше да живее в Мейопак, може би на 50-те декара, където той и неговите братя и сестри са били отгледани? Щеше ли да погледне назад в колежанските си дни? Щеше ли все още да има прекрасната си коса? Назъбена усмивка? Неговото момчешко излъчване?

Кой би бил Брайън Хигинс? 

Герой на Мейопак.

(статията е преведена със съкращания, оригиналът е публикуван в авторитетното американско онлайн издание The Athletic).