Дори преди празниците, евтинията на търговските гета отблъсква

Всяка събота близкият до границата Одрин в Турция се превзема по мирен начин от хиляди български туристи. Последният писък в туристическия бранш през този почти мъртъв за него сезон са еднодневните шопинг турове с автобус до сравнително малкия турски окръжен град със 150 хил. жители, три търговски улици и... нито един мол, както си му е редът.

Тук обаче е най-красивата в цяла Турция Селимие джамия (архитектът ѝ е от български произход) и супермодерният и престижен Тракийски университет, плюс две много исторически български православни църкви.
Да не говорим за забележителностите, свързани с Одринската епопея 1912–1913 г., когато за три дни българската армия превзема на теория непристъпната крепост, отбранявана от елитни немски генерали и офицери и 65-хилядна турска войска.

В рекламите и офертите на туристическите агенции става дума за шопинг на перилни препарати, турски сладкарски специалитети и евентуално дрехи. Нищо особено атрактивно на пръв поглед. Още повече, че само някои агенции предлагат към шопинга и посещение на българските църкви и невъобразимата Селимие джамия.

Интересът на българите към тези еднодневни шопинг турове е много голям, резервациите стават със седмици напред, автобусите са запълнени до последната седалка. Не броим индивидуалните автотуристи. И туристите съвсем не може да бъдат определени като хора без особени културни и исторически интереси. Преобладават хора от средната класа, на възраст от 45 години нагоре.
Та понеже с жена ми попадаме в тази социална и възрастова категория, тя реши и ние да идем на 18 декември на един такъв шопинг тур в Одрин срещу 37 лв. на човек, въпреки че аз не разбрах дали точно перилни препарати ни трябват за вкъщи. Агенцията, която избрахме, беше софийската Мивеки травъл.

В събота в 5:30 ч сутринта се озовахме на паркинга до „Св. Александър Невски", акуратно информирани за часа и мястото на тръгване от самия собственик на агенцията ден по-рано. Автобусът се оказа много добре поддържан и комфортен Мерцедес със сателитна ТВ даже. Две туристически агенции – нашата и Рос турс бяха обединили клиентите си в обща група. Натоварихме се, настанихме се още по тъмно, студено и заснежено. И тръгнахме.

Още в началото ни почерпиха с домашни баница и плодов кекс, кафе, кола... Единственото премеждие на българска територия беше след Пловдив, когато незнайно защо се оказахме в село Ягодово, в което правели нова канализация и пътните указателни табели (много пестеливо и разточително неправилно поставени) имаха вид, сякаш са пострадали от Балканската война. На Поповица, както си му е редът, спряхме до крайпътно заведение по физиологически съображения.

През цялото пътуване дотук наетият от Мивеки екскурзовод Николай Лалковски, малко над 50-годишен добре изглеждащ мъж, не спря да ни удивлява и обогатява познанията ни за местата, край които минавахме – Траянови врата, Пловдив, Клокотница... Неговите обяснения бяха както чисто туристически, географски, исторически, така и икономически, политически, дори и лични. Удивителна ерудиция, изключителен професионализъм.

Когато му благодарих за всичко това на Поповица, той скромно отвърна „Върша си работата". Сигурно, но, за разлика от много други, той можеше да си върши работата и това очевидно му доставяше удоволствие. Без да досажда на все още сънените пътници (70% жени, 30% мъже), повечето на средна възраст и със средни културно-интелектуални и материални възможности, той използваше всеки удобен момент да информира за историята и настоящето на Турция и Одрин, за българо-турските исторически и съвременни отношения. Изключително интересно, истински мобилен интернет!

Шефът на Мивеки се справяше с малкото индивидуални проблеми на някои туристи, докато две представителки на Рос турс играеха съвсем професионално ролята на стюардеси, поднасяйки почти през цялото пътуване топли и студени напитки, бонбони, бисквити. Чувствахме се като пътници в бизнес класа на Swiss Air в най-добрите ѝ времена.

На „Капитан Андреево" трябваше да слезем и един по един да минем българския паспортен контрол в специално оборудвана транзитна зала на пункта. Митнически контрол не разбрахме дали имахме.
На Капъкуле (турският граничен пункт) най-силно впечатление ни направи инфраструктурата. Чисто новият ГКПП е огромен комплекс от служебни помещения, митнически складове, гишета за проверка и ленти за преминаване, помещения за специални митнически проверки и... внушителна джамия за пътниците и служителите на пункта.
Тук формалностите също бяха сведени до минимум – турски граничен служител се качи в автобуса и взе паспортите, отнесе ги да ги проверят и да им сложат по печат, след това ги върна в автобуса. Качи се и митничар, но единствено попита за наркотици и оръжия.

За около час и половина преминахме без премеждия двата гранични пункта, което е доста тягостно и вече дразни българите, бързо свикнали да пътуват в чужбина почти без формалности по границите. Е, ние сме в Европейския съюз, а Турция не е и едва ли скоро ще стане. Това са били поне прогнозите на шефовете на гигантския и супермощен турски Коч холдинг, който е дал парите за новия ГКПП и разчита да си ги върне от огромния безмитен магазин, който според експертите на холдинга ще продължи да работи поне още 30 години и да носи печалби.

От Капъкуле до Одрин са 12 км, нищо работа, граничен град на практика. Пристигнахме малко след 12:00 ч. Според вече обявената програма на тура, гвоздеят ѝ трябваше да е шопингът. И то не какъв да е, а най-евтиният, т.е. на някакви борси. Които се оказаха в забутан краен квартал, който много напомняше столичния Факултета. А „борсите" – 5-6 магазинчета мутанти на бордеите на Илиянци от началото на 90-те. Кал, мръсотия, полускладове, в които подозрителни и езиково неграмотни търговци продават на разярените тълпи заблудени български купувачи от кюмюр, през печки „циганско щастие" до перилни препарати от известни и неизвестни марки, баклави и локуми, кори за баница и....памперси.
И всичко това на не повече от 30-40 кв. м неотоплена търговска площ. Цените на перилните препарати са значително по-ниски от българските, плаща се с всякаква валута, вкл. и левове (един лев=една турска лира). Огромни опашки от натоварени като магарета с индустриални количества прах за пране и 5-литрови туби омекотители нервни жени и мъже се блъскат като стадо – както в най-мрачните първи години на прехода. Потресаваща и отблъскваща гледка. Но нали това беше основната цел на воаяжа!?

Да, ама не. Оказа се, че повечето хора от нашата група са крайно недоволни от шопинга, някои използваха думата „унизителен". Оформи се „инициативен комитет", който предложи на шефа на туристическата фирма промени в програмата и отмяна на посещението на още търговски обекти, където цените също били крайно ниски.

Добре че преди гаврата с борсовата търговия посетихме една от двете български православни църкви в Одрин – „Св. Константин и Елена". Църквата, разположена в не много престижен квартал, е прекрасна, реставрирана е изцяло, поддържа се идеално. А доказателство, че хората, които ходят на тези добили известен лош имидж турове, (на които някои гледат с презрение), не са толкова прости и бездуховни, бяха десетките автобуси и леки коли с BG регистрация, изсипали пътниците си пред тази църква.

Припомняйки това, разочарованият от шопинг компонента инициативен комитет настоя и постигна групата да бъде оставена „на свобода" в центъра на Одрин, на паркинга на Селимие джамия, така че всеки сам да види какво предлага и представлява Одрин. Някои пожелаха да продължат до другата българска църква – „Св. Георги", но повечето предпочетоха свободата. От 15:00 до 17:00 ч, само два часа!

Наистина, Одрин не е голям град, търговският, административен и социален център е оформен около 3-4 пешеходни улици с много зеленина, фонтани, пейки за отмора, кафенета, ресторантчета, магазини, публични учреждения. И много прилича като атмосфера на някой средиземноморски град. А най-приятното са хората – пълно е с младежи. Това се обяснява с факта, че Одрин е много голям университетски център, както и с обстоятелството, че над 60% от населението на цяла Турция е на младежка възраст.

 

 

 

 

 

 

И в центъра основната мисия на нашите туристи очевидно си остана търговската, защото никой дори не спомена основната забележителност и символ на Одрин – Селимие джамия. Всички хукнаха отново по магазините, вкл. и в традиционната Капалъ чарши (в превод – закрит пазар). И с огромно разочарование установиха, че двата часа по борсите-коптори са били наистина загубени. Дори на централната улица прословутите перилни препарати не струваха кой знае колко по-скъпо, отколкото в търговското гето. Там 6 кг прах за пране от известна марка се продаваше за 18-20 лева, а в центъра – 20-23 лв. Големият търговски удар всъщност не се бе реализирал, а за двата загубени часа всеки можеше и да напазарува изгодно в центъра, и да бъде истински европейски турист, интересуващ се от забележителностите, хората и начина на живот на това място.

Към 17:30 ч отново поехме към България, изпълнени с противоречиви чувства и с основния въпрос: заслужаваше ли си, какво получих и видях днес?
Не мога да отговоря от името на хилядите българи, които правят тези шопинг турове, особено в предпразничните дни в края на годината. Лично аз ще запомня ерудирания, скромен, приветлив и симпатичен екскурзовод и всичко, което той ни разказа (е, едва ли всичко, той ни заля с толкова информация, колкото човек трудно може да възприеме и запомни), с внимателното отношение и добрата организация на Мивеки травъл, с гостоприемството на служителките на Рос турс. Слава богу, ние с жена ми вече няколко пъти бяхме посещавали Одрин и видели това, което си заслужава да се види там.

Ще си позволя накрая една препоръка към туристическите агенции – не подценявайте интелекта на българския турист, не смятайте, че него го интересува само материалното. Вече не е така, той все повече се превръща в турист в истинския смисъл на думата.
И това е добре.

София–Одрин–София
Снимките са на автора, освен ако не е посочено друго