Пътуване като на кино

Ако гледам филм и видя, че за три дена някой измине маршрута: Тирана – Дурас – Шкодер (транзит) – Улцин (спане) – Бар – Свети Стефан – Будва – Котор (обиколка на целия которски залив) – Херцег Нови – Дубровник (спане) – ферибот, пресичащ Бока Которска – Цетине – Подгорица – Крушевац – Ниш – София, категорично няма да повярвам, че това е възможно. Ще си кажа, че на тези щастливци им е отнело поне една седмица да обиколят толкова много градове. Като планирането е било сериазно, а и средствата немалко. И, че това е възможно само на филм.

Но или съм станала професионална филмова звезда, или съм разчупила собствените си представи за екскурзия, защото се оказах участник в подобен филм.
Цялата организация за изминаването на посочения по-горе маршрут ни отне всичко на всичко 8 часа. Събрахме малко пари (около 400лв, обменени в евро, куни, малко албански леки и малко динари.); взехме една книжка за Черна гора, атлас, палатка, шалтета и спални чували; натоварихме се на колата и потеглихме.

Проблеми на границата с Македония нямахме, бяха дружелюбни и любопитни какво е станало с някакъв хотел в Горна баня. Не се сетихме за кой хотел питат, но това не ги направи по-малко любезни. На албанската граница също минахме без проблем и от там започна приключението.

Онази Албания с лошите пътища и забавено развитие е вече мит

Страната е един от лидерите по производство на асфалт, вероятно затова пътищата са изрядни, далеч по-добре направени от нашите. По пътя за столицата Тирана видяхме множество бункери. В цяла Албания броят на бункерите, разбрахме, е над 700 000 и целта им е да опазят населението на страната при евентуална ядрена война. Нуждата от бункери е насадена от Енвер Ходжа. В крайна сметка обаче те се оказват неизползваеми и в мирно време, и при евентуална война, макар средствата разходвани за изграждането им да са повече от значителни.

В столицата на страната – Тирана - течаха усилени ремонтни дейности. Целият център беше разкопан, сменяха се тръби, засаждаше се трева, операта предстоеше да бъде реконструирана.

Самите албанци са дружелюбни, но  изненадващи шофьори. Спират по средата на шосето и от микробус, например със 7 места, изскачат 10-ма албанеца. Друго интересно нещо, което ми направи впечатление е, че пред всяка къща има маркучи с вода и ако спреш колата си отпред с удоволствие биха я измили срещу някой друг лек. В столицата е много разпространена и сергийната търговия, пълно е със сергии, силно наподобяващи за нашенски битак и се продава всичко – от цигари, до винкели - и то на един щанд.

След Тирана отидохме в Дурас, град на около тридесет километра от столицата. В него прозираше силното влияние на Италия и ако сте в Дурас, а не знаете албански, то езикът на който можете да се разберете с местните е италиански, защото на английски не е възможно.

На който му се ходи в Египет, но му е далеч, трябва да посети Албания. Аз наистина видях страната като близкия Египет – зеленина и палми навсякъде.

След като прекосихме Албания се запътихме към Черна гора,

която, според мен, трябва да се казва Зелена гора, защото не съм виждала по-живописно и прекрасно място. Малка китна джунгла, с мили гостоприемни хора и перфектно опазено културно наследство – така бих я описала накратко.

В 12 ч. вечерта или по точно- в полунощ- пристигнахме в крайбрежния  град Улцин. Първоначално бяхме решили да спим на палатка, с цел да спестим пари, но за наш късмет намерихме място, на което нощувката струваше едва седем евро на човек. Стаята беше перфектно оборудвана и чиста: имаше телевизор, климатик, хладилник, топла вода, паркинг за автомобила - всичко, което ни беше нужно, дори някои от услугите така и не използвахме.

Следващата дестинация беше Бар, където видяхме най-старата маслина – на цели 2000 години. Дървото беше оградено с малка ограда, която позволяваше да се рагледа и отдалеч, а ако желаеш да се да се доближиш, трябваше да платиш 2 евро. В Бар има и старинен замък, който така и не успяхме да посетим, но чухме, че бил прекрасен.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

На път за Будва, спряхме и в курорта Св. Стефан. Курортът представлява остров, обсипан с малки къщички с червени покриви, прекрасен плаж и отново живописен пейзаж и богата растителност. Но ако искаш да разгледаш забележителностите и музеите на територията на острова, то трябва да си много богат и специален, защото достъпът до тези места беше позволен единствено за гостите на комплекса, поради която причина ние, обикновените преминаващи туристи, не можахме да го разгледаме.

И така... Стигнахме Будва

Мястото, което ме очарова най-силно. Най-впечатляващото нещо в града е крепостта му, която е построена на полуостров в морето и е оградена с непристъпни крепостни стени. Уличките са малки, сградите са поддържани, добре запазени и обсипани с цветя. Историческият вид на крепостта е запазен, а цветята придават особен уют на уличките, по които са разположени малки красиви заведения, разнасящи аромат на средиземноморски храни. Пред заведенията са поставени удобни столове, канапета и маси, подбрани в прекрасни, отпускащи тонове, които те приканват да седнеш и да отпочинеш, преди да продължиш към горната част на крепостта, от която можеш да видиш целия океан.

След Будва потеглихме към Котор, който също е град-крепост. Той е един от обектите на световното наследство на ЮНЕСКО, заради старото средиземноморско пристанище и впечатляващата градска стена, ограждаща града. Изключително красива е през нощта и ако решите да я посетите и обичате да снимате, ви съветвам да си вземете статив, за да станат снимките по-добри. Гледката на самата стена е очарователна, а ако силите ви стигнат да се изкачите по многобройните й стълби, чак до най-високата й точка, отново ще бъдете омаяни от възхитителна гледка на цял Котор и заобикалящата го изумителна природа.

Следващата и последна спирка от нашето пътешествие беше

Република Хърватска и по-конкретно – Дубровник

На границата на държавата нещата се оказаха не толкова безпроблемни, колкото бяха на другите граници, през които преминахме. Всичко започна с въпроса: " С колко пари идвате?" Който въпрос събуди у нас типично българското недоверие, карайки ни да предположим, че ще ни искат рушвет. Предположението ни се оказа грешно, а отговорът, който дадохме явно не задоволи хърватските митничари, довеждайки след себе си множество проверки: проверка за наркотици, багаж, дрехи. След втория час придобихме неприятното предчувствие, че твърде вероятно е да продължим пътуването си, но в обратната посока. Оказа се, че са ни претърсвали така щателно, защото паричният минимум, който трябва да има всеки един от нас, за да бъде допуснат в страната, е 100 евро. Ние разполагахме с по-малко средства. След многобройни пазарлъци и показване на дебитни карти, визи, допълнителни пари и скриване на нож и желязна пръчка в ничия земя, бяхме допуснати. Затова, ако смятате да посетите Хърватска, помнете че трябва да имате у себе си минимум сто евро.

Стигнахме Дубровник в два през нощта, като не предполагахме, че ще има проблем с намирането на място за пренощуване. Очаквахме бурен нощен живот и много хора, защото това е едно от малкото места, в които туризмът няма сезон, там винаги можеш да срещнеш туристи. Е, да, ама не. Нямаше никого, сякаш всички се бяха изселили. Навсякъде имаше табели, че има стаи за спане, но никой не ни отваряше. Търсихме около 2 часа, като влизахме в кръчми и питахме местните, които бяха отзивчиви и имаха желание да ни помогнат и упътят, но стаите или се оказваха заети, или бяха твърде скъпи. След като видяхме, че най вероятно в града няма да намерим подходящо място за нощувка, се качихме на около 20км от Дубровник. От мястото, на което се озовахме, виждахме цялото Адриатическо море и целия град, опънахме палатките и съвсем сладко, сладко си заспахме, без това да ни струва 30 евро на вечер. Сякаш бяхме платили за пет звезден хотел с прекрасна звездна гледка. Заслужаваше си!

На другия ден разгледахме крепостта и и нямаше как да не направя сравнение между крепостта в Дубровник и тази в Будва. В Дубровник определено очаквах много повече. За разлика от тази в Будва, там туристическото беше надделяло пред историческото и за съжаление нямаше никакъв чар и уют. Ако не се залепиш за някоя група туристи и не слушаш екскурзовода, който ти разказва за крепостта, ще останеш с впечатлението, че това е малък, ограден пазар(магазини и сергии има навсякъде) и нищо повече.

За да можеш да видиш океана от крепостната стена, трябва да заплатиш скромните 20 евро. Което иде да рече, че хърватите са наблегнали на комерсиалното и то доста сериозно.

Обратно към дома

След Дубровник, потеглихме към вкъщи, взимайки ферибот от град Шкодер, прекосявайки цялото Шкодренско езеро. Очаквахме да е скъпо и да се наложи да не спестяваме километри, ами да ги изминем с кола, но за наше щастие фериботът ни струваше по 2 евро на човек, което е една изключително приемлива, дори ниска, цена Беше удоволствие да пътувам така, махайки на корабите, които минаваха покрай нас. Изминахме цялото разстояние само за 5 минути, съчетавайки бързината с удоволствието.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

На връщане отново се движихме по прекрасни пътища с чудесен асфалт. И най-хубавото – върнах се у дома с много подаръци, пари в излишък и заредена с прекрасни впечатления. Какво по-хубаво от това!? Пътуване като на кино - обикаляш, снимаш, възхищаваш се, а накрая ти остават и пари, макар да не си ги имал в излишък. Изводът – това беше едно достъпно удоволствие за любители пътешественици.

Снимките са на автора