club50plus.bg

АЛПИНИСТИ И ШЕРПИ

Вместо реквием...

      В медийната вакханалия около изчезването и края на безрезултатното издирване на алпиниста ни Боян Петров нещо се губи. И то най-съществественото. Какви са личните подбуди на такива като него? Кои са истинските, макар и безименни герои в изкачването на Еверест и останалите осемхилядници на Хималаите? Които са и многобройни жертви на страховитата планина. В аналите на модерния алпинизъм редом с името на първия покорител на Чомолунгма (Еверест) Едмънд Хилъри е единствено това на шерпа Тенсинг Норгей. Покоряването на тези върхове е почти невъзможно, а на Еверест изключено без тях. Според учените, членовете на това тибетско племе са генетично адаптирани към височините и понасят с лекота липсата на достатъчно кислород. Те са тези, които носят на гърба си товарите и вървят пред катерачите, като подсигуряват трасето с клинове и въжета, подготвят лагерите, опъват палатките и следят за комфорта им, вкючително и чаят им да е кипнал. Все пак клиентите си плащат. Симбиозата е двустранна, защото без парите на алпинистите, те няма как да преживяват и от това зависи прехраната на семействата им. Статистиката сочи, че за смъртоносно опасния си труд изкарват за сезона, траещ около 3 месеца 5-6 хиляда долара, с мизерна застраховка около 10 хиляди, ако се случи най-лошото. 
   Нека за момент изключим постиженията, спонсорите, договорите и всичко комерсиално, свързано с последната експедиция на Боян. 
    Докато за шерпите изкачването на планината е начин за прехрана, какво е то за алпинистите, като него? 
   Това е войната на „Аза” срещу самия себе си. Както казва Ницше „Човек все пак трябва да носи в себи си хаоса, за да даде живот на „бляскавата звезда” на себеутвърждаването”. Защото всички човешки желания са функция на желанието за признание. И рискуването на живота, чрез което човешката личност излиза на светло е риск в името на това желание. А това е битка „на живот и смърт”. Егото е тази страна на човека, която съзнателно се стреми към борба и саможертва, за да докаже, че човешкото „АЗ” е нещо по-добро и по-висше от страхливото, жалко и инстинктивно животно вътре в нас. Не всеки притежава тази стръвност, но при онези които я изпитват, егото може да бъде удоволетворено от съзнанието, че са истински човешки същества. 
      Стеремежът да бъдеш „неравен” намира израз във всички аспекти на живота, дори в обществата, които прокламират равенство на всички индивиди в него. Демократичното общество, в което живеем е склонно да прокарва идеята за равенство на всички жизнени ценности. Те възпитават търпимост, която се превръща в основна добродетел. Утвърждават живота сам по себе си, тоест телесното с неговите потребности и страхове. Макар не всички хора да са равно достойни и талантливи, всички те могат да страдат. Така обществото е склонно към състрадателност и издига като първа своя грижа въпроса за предпазване на тялото от страдания. Не случайно хората в днешното ни общество са погълнати от материалните придобивки и живеят в свят, предназначен да удоволетвори безбройните им дребни прищевки.           Съвременният човек е загрижен за собствената си сигурност и здраве, от това какво да яде и пие, какво да спортува и в каква форма е. Това е много по-голяма мания, от това да умуват върху моралните ценности, както предците си. Положението на човека в материалното ни общиство е незавидно. Никое човешко същество не може да бъде силно и продуктивно, освен ако не притежава определен хоризонт, система от ценности, приети абсолютно и безрезервно. Нито един художник не би нарисувал своя шедьовър, нито един генерал не би спечилил битка, нито един народ не би постигнал свободата си, без подобен хоризонт, без да обича това, което върши „безкрайно повече, отколкото заслужава”.
      Хората вече не виждат значими каузи, за които си заслужава да се борят. Те удоволетворяват потребностите си чрез икономически дeйности, без да се налага да жертват живота си в битка. Кучето е доволно да се излежава цял ден, стига да е нахранено. То не се бозпокои, че други кучета са по-добри от него. Човешкия живот е в плен на любопитен парадокс. Той изисква предизвикателства, защото борбата с тях е онова, което извисява най-висшето в човека!

СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg