Да покориш Пирин – Дай Боже всекиму

Още в началото на юли, когато не успяхме да изкачим Митикас в Олимп заради лошо време, си казах, че неслучайно Зевс е решил да не ме допусне догоре. Тук, в България, ме очакваха Вихрен и Мальовица, а аз бях тръгнала към чужди върхове. Не че имам нещо против върховете извън Родината, но просто желанието ми да се кача на Вихрен датираше отдавна, а някак все не се осъществяваше, докато Олимп беше спуснат като предложение съвсем случайно. Боговете явно бяха решили да си поиграят.

Когато Миро обяви, че набира група за Вихрен и Кончето за средата на август, не се поколебах и миг. Любима моя приятелка от САЩ беше в летен отпуск тук, в България, и реши да се присъедини към отдаването на почит към Пирин, друг приятел каза, че „трябва да катери, трябва да катери..." с леко запъхтян тон, и така за формихме наше малко ядро в групата от 30 човека.

Програмата имаше известни леки неудобства – тръгване събота на обяд; следобедно мързелуване край басейна в Банско, това беше най-глупавата част; вечерта – кръчмата, както си му е реда; на другата сутрин – истинското събитие – Вихрен и Кончето; вечерта – прибиране в София. А колко по-хубаво щеше да бъде, ако бяхме отишли на големия открит минерален басейн в Добринище след туризма, да отмием умората и напрежението, бързо хапване, ранно лягане и ранно прибиране на другия ден към София.

Пътуването мина приятно, смях и купон в автобуса. Миро, организаторът, беше в настроение, предния ден завърнал се от Перу, боен и жизнерадостен. Втората половина от пътя премина в лека дрямка, и ето ни, към четири следобяд, в Банско.
В хотелския комплекс – всъщност това е апартаментен комплекс, защото стаите разполагат с кухни, хол и спалня – беше чисто и реновирано. Разполагахме с две тераси и напълно прилична баня. Но понеже градивната критика ми е част от стила, редно е да кажа, че нямаше нито една закачалка за дрехи, кърпи или каквото и да било. Никъде – нито в стаята, нито в банята.

Винаги ме е удивлявало защо не се слагат повече закачалки по стените – най-обикновени кукички, леко закачливи или съвсем стандартни. Според мен закачалките, особено тип кукички, са едно от най-добрите, полезни, практични и напълно безвредни, изобретения на човечеството. Доколкото зная знатна китайска придворна наблюдавала как бубите тъкат копринени нишки, закачайки ги една за друга, и се е вдъхновила от техните действия.

И така – слязохме край басейна, няма какво интересно да разкажа за там, не съм почитател на басейни, шезлонги, подредени на разстояние 50 см един от друг и тълпи хорица, щъкащи нагоре-надолу. Всъщност, извинявам се, разбира се че имаше куриоз и това беше мохитото, което пих. Да пиеш мохито във въпросния хотел в Банско може да се сравни с риска да ти поднесат в бар „Флоридитас" в Хавана добре изстудена троянска сливова с подходящо мезе. Знам правилото, че на местна почва ядеш и пиеш като местните, но просто минавайки край бара, видях едно мохито на плота и без да се загледам повече, реших да щракна едно.

След малко моите приятели се връщат с мента, бира и мохито, последната напитка – за мен. Вдигнахме наздравица и отпивайки, си дадох сметка, че консистенцията е странна, вкусът коренно различен от познатия ром с мента и лайм, а мирисът е неопределим. Неопределим, защото не пия ракия и не можех да определя на какво ми напомня. За моя приятел обаче няма непознати алкохолни напитки и смеси, та като го опита ми довери, че или са го разредили с ракия или са изсипали къде каквото е останало по чашите на бара. Помолих се да е бил първият вариант и приключих с банското мохито. Препоръчвам го само на любители на крайно нетрадиционни коктейли.

Вечерта – кръчма, естествено в центъра, ако може, защото сме за малко и искаме възрожденска архитектура. Хапнахме, пийнахме. Поръчахме много неща с идеята, че всичко ще е прясно и истинско. Все пак моята приятелка идва от САЩ и не спира да ме изумява радостта, която блика от очите й всеки път, когато похапва салата от градински домати, пресни пържени картофи, миш-маш, печени чушки и разни други благини, за които си давам сметка колко сме благословени, че можем да хапваме почти ежедневно, поне през лятото. Та по този повод поръчахме и кьопоолу, тя реши, че не може да не е истинско.

То обаче си беше от магазин, неовкусено и не беше приятно. Реакцията на сервитьора обаче беше изненадваща, защото на въпроса: „А, прощавайте, това кьопоолу домашно ли е?", човекът помисли малко и каза: „Е, па, щом толкова се забави у кухнята, требе тук да са го праили." При тази желязна логика ние се развеселихме и си заразказвахме наши случки, тип кръчмарски фолклор, но не му е тук мястото и времето. Вече чакахме следващото утро, за да се срещнем със суровия красавец Пирин.

Пирин може и да не ми е любимата планина, но го намирам за толкова величествен, каменист и горд, че ако не дълбока любов, то възхищение и уважение изпитвам към него в излишък.

В неделя станахме, закусихме и потеглихме с раничките нагоре. Основният багаж го сложихме в автобуса, който остана да ни чака на хижа Бъндерица.

Времето – като по поръчка. Нито един облак, слънцето грее силно, всъщност си пожелах дори да се скрие, докато катерим нагоре, защото умората се усеща доста по-тягостно при ярко лятно слънце.

Маршрутът – от хижа Бъндерица до връх Вихрен, оттам – спускане по северната страна на Вихрен до Премката, изкачване до Кончето, спускане надолу и по пътеката през Казаните слизане обратно до хижа Бъндерица.

Трудно ми е да облека в думи усещанията по време на катеренето, защото значението им просто се губи. Хората катерят многохилядници, влагат усилия време и пари за подготовка, защото в крайна сметка животът им зависи от адекватната подготовка, тренинг и отношение.

Вихрен и Кончето не са нещо драматично в сравнение с много други маршрути по света, пък и в България.

За мен обаче това си беше победоносно изживяване – Вихрен, твърд, скалист и оголен, ми се стори гостоприемен домакин, пестелив откъм удобства, но великодушен. Посрещна ни с мъглица, но после показа и слънчев нрав, горе имаше много хора, празнична манифестация. Настроението също беше празнично – усмивки, камери, трибагреници, доволни възгласи – и да не искаш, ставаш съпричастен с радостите на хората. 

И понеже моите хора залагаха на по-бавно темпо, времето напредваше, а Кончето ни чакаше, аз тръгнах с една малка, сплотена и чаровна дружинка напред.

Планината променя хората и често изкарва най-доброто от тях наяве. Това се доказа в моя случай – получих неочаквано вниманието, от което имах нужда, за да преодолея донякъде страха от височини и да достигна Кончето. Просто се появи един елемент, неуморен и лекокрил, който ме понесе на своята честота.

Кончето си е Конче, не е страшно, стига да не ти се повдига от височини. Моят случай уви, не беше такъв, но гледките, еделвайсите на два метра под нас и веселата компания компенсираха неразположението, и ме накараха да се почувствам велика. Адреналинът е голяма работа – нищо и същевременно всичко. Обичам го.

Времето реши да даде всичко от себе си в положителен смисъл, и изпрати слънце и синьо небе. Не знам - въздухът, височината, пейзажът, усилието, натоварването – това са елементите на усещането за еуфория, но като че ли основното е някаква магия, която аз няма как да предам. Всеки който обича планината обаче, знае за какво иде реч.

Връщането обратно от Кончето до хижа Бъндерица ми натежа, особено накрая, когато краката ми имаха собствено мнение за терена, и отказваха да следват извивките му доброволно. Но това е без значение, когато душата ликува.

Пред хижа Вихрен някакви младежи продаваха портокалов фреш и тъй като жаждата ми беше неистова, моментално изпих един, който ме изпълни с неописуемо чувство на блаженство. Щракане за финал пред хижата – с изражения на задоволство и умора, различни от предния ден край басейна на хотела, захапали цигари. Разнообразие трябва да има в живота.

А после на капана на паркинга беше пълно с хора. Цялата група беше в приповдигнато настроение, говорихме си, че това което дава планината, човек не може да получи по никакъв друг начин. Завиден апетит проявихме, а също така завидно крайниците започнаха леко да се схващат. На връщане в автобуса не се чу нито дума, всички бяхме потънали в дълбок здравословен сън, безметежно кътащи очарованието на този августовски ден. Лятото още царуваше, ние бяхме живи и здрави и светът беше прекрасно място за живеене. Дай Боже всекиму!

снимки авторът